Домът на Хадес

XXVIII. Хейзъл

— Най-после! — извика Скирон. — Това отне доста повече от две минути!

— Извинявай — отвърна Джейсън, — но бе трудно да се разберем за краката ти.

Хейзъл се опита да се съсредоточи и да си представи сцената пред очите на Скирон. Какво иска, какво очаква.

Това бе начинът да използваш Мъглата. Не можеше да принуди някого да види света така, както тя иска. Не можеше да направи реалността на Скирон по-малко реална. Но ако му покажеше това, което иска да види… е, тя бе дете на Плутон. Бе прекарала десетилетия с мъртвите, бе слушала копнежа им по живота, който вече бяха забравили.

Те виждаха това, което искат да видят. Точно като живите.

Плутон бе бог на Подземното царство, а също и на богатствата. Може би двете неща бяха по-свързани, отколкото Хейзъл предполагаше. Нямаше голяма разлика между копнежа и алчността.

Щом можеше да призовава злато и диаманти, защо да не призовеше и нещо повече — видение за света такъв, какъвто хората искат да го видят?

Разбира се, можеше и да бърка. Ако бе така, с Джейсън щяха да свършат като закуска за костенурки.

Тя постави ръка върху джоба на якето си. Дървото на Франк натежа дори повече от обичайното. Вече не пазеше само неговия живот. От нея зависеше съдбата на целия екипаж.

Джейсън пристъпи напред, вдигнал ръце в знак, че се предава.

— Нека бъда пръв, Скирон. Ще умия левия ти крак.

— Добър избор! — размърда косматите си пръсти Скирон. — Може да съм настъпил нещо с него. Усещам нещо под ходилото си. Сигурен съм обаче, че ти ще го почистиш както трябва!

Ушите на Джейсън поаленяха. Хейзъл видя по напрегнатите мускули на врата му, че е готов да зареже целия театър и да сложи край на това с едно замахване на златния си меч. Но тя знаеше, че ако опита, ще загине.

— Скирон? — намеси се тя. — Имаш ли сапун? Вода? Как се предполага да измием краката ти…

— Така! — Скирон завъртя левия си пистолет, който се превърна в пръскалка и парцал. След това ги подхвърли на Джейсън.

— Но това е препарат за миене на стъкла! — отвърна смаяно момчето.

— Не! — намръщи се Скирон. — Това е препарат за миене на различни повърхности. Краката ми определено са такива. Освен това е антибактериален, а имам нужда от това. Повярвай ми, водата няма да помогне за тези…

Скирон отново размърда пръсти и от тях се разнесе отвратително зловоние. Джейсън едва не припадна.

— Богове…

— Ако не ти харесва, можеш да избереш това, което държа с другата си ръка — сви рамене Скирон и размаха десния пистолет.

— Ще го направи — каза Хейзъл.

Джейсън я изгледа кръвнишки, но тя издържа на погледа му.

— Добре — процеди накрая той.

— Отлично! А сега… — Скирон скокна върху най-близкия варовик, който бе с размера на столче. След това погледна към водата и стъпи върху него с миризливия си крак. Изглеждаше като откривател, намерил непозната земя.

— Ще гледам хоризонта, докато се занимаваш с мазолите ми. Така ще е много по-приятно.

— Да бе — отвърна Джейсън, — сигурно.

Момчето коленичи пред бандита. Бе точно на ръба на скалата, лесна жертва за убиеца. Щеше да падне с един ритник.

Хейзъл се концентрира и си представи, че е Скирон, великият бандит. Гледаше надолу към жалкия русокоско, който не представляваше никаква заплаха за него. Бе поредната жертва, още един герой, който е в краката му.

Видя неизбежното в мислите си и призова Мъглата от недрата на земята, така, както правеше с рубините, златото и среброто.

Джейсън използва пръскалката и с насълзени очи започна да търка палеца на Скирон с парцала. Хейзъл не можеше да гледа. Почти пропусна ритника.

Скирон блъсна с крак Джейсън в гърдите и младежът полетя назад, размахал ръце. Викът, който нададе, секна, когато чудовищната костенурка се надигна от водата и го налапа на една хапка, след което потъна обратно под повъхрността. Алармите на Арго II запищяха, а приятелите на Хейзъл се затичаха по палубата, зареждайки катапултите. Хейзъл чу плача на Пайпър, който долетя от кораба.

Бе толкова ужасяващо, че почти изгуби концентрация. Наложи си да раздели ума си на две — една част, съсредоточена в задачата й, и втора, заета с ролята на Скирон.

— Как можа? — извика гневно тя.

— Случват се и такива неща — каза престорено тъжно Скирон, но Хейзъл долови усмивката под червената му кърпа. — Инцидент, нищо повече. Бъди спокойна.

— Приятелите ми ще те убият за това!

— Нека се пробват — отвърна Скирон, — но ти имаш работа за вършене. Десният ми крак чака! Повярвай, миличка. Костенурката ми вече се е наяла. Няма нужда да ритам и теб. Ще бъдеш в пълна безопасност. Освен, разбира се, ако не откажеш.

И той насочи пистолета към нея.

Тя се поколеба, остави се да я види колко е разстроена. Не биваше да се съгласява прекалено лесно, иначе той нямаше да повярва, че е спечелил.

— Не ме ритай — проплака тя, — само не ме ритай!

Очите му се присвиха злобно. Точно това бе очаквал. Тя бе прекършена, смазана и безпомощна. Той, бандитът Скирон, син на Посейдон, бе спечелил отново.

Хейзъл не можеше да повярва, че този човек е брат на Пърси Джаксън. Но след това си спомни, че характерът на Посейдон се менеше и това вероятно се отразяваше на децата му. Пърси бе дете на добрата му природа, на лазурното море, могъщо, но и даващо живот, морето, по чиито вълни корабите можеха да обиколят целия свят. Скирон бе дете на тъмната страна, на морето, което руши и отнася невинни хора в дълбините, което потапя цели кораби и дави екипажите им.

Тя взе пръскалката, която Джейсън бе изпуснал.

— Скирон — изръмжа тя, — от всичко в теб краката ти са най-малко гнусни.

— Просто ги измий — изсъска той, а зелените му очи блеснаха заканително, изгубвайки и най-малката следа от веселост.

Тя коленичи и се опита да не обръща внимание на ужасната смрад. Приведе се на една страна и принуди Скирон да смени стойката си. Представи си обаче, че морето все още е зад гърба й. Задържа това видение, след което отново се премести.

— По-бързо! — кресна Скирон.

Хейзъл потисна усмивката си. Бе успяла да завърти Скирон на сто и осемдесет градуса, но той все още виждаше морето пред себе си, а падината зад гърба си.

След това започна да мие крака му. Бе вършила тежка работа и преди, като например да почисти конюшните на еднорозите в лагер „Юпитер“. Бе се налагало дори да копае тоалетни за легиона. Нищо от това обаче не можеше да се сравнява с противните пръсти на Скирон.

Когато той я ритна, тя падна назад, но се приземи на безопасно място в тревата, на няколко метра от бандита.

— Но… — погледна я объркан Скирон.

Внезапно илюзията изчезна и бандитът остана напълно дезориентиран. Морето бе зад гърба му. Бе успял да ритне Хейзъл надалеч от ръба.

— Как? — Той се намръщи. — Няма значение!

След което свали пистолета си.

— Стой — каза му обаче Хейзъл. — Донесоха ти скъпоценностите.

Джейсън се спусна от небето над главата й и блъсна бандита от ръба. Скирон изпищя, докато падаше, и стреля напосоки, но този път не улучи нищо. Хейзъл стана на крака и изтича до ръба тъкмо навреме, за да види как костенурката се надига и поглъща бандита на една хапка.

— Хейзъл — усмихна се Джейсън, — това беше невероятно. Наистина… Хейзъл!

Но момичето бе паднало на колене, изнемощяло и замаяно. Чуваше как приятелите й викат одобрително в далечината. Джейсън застана над нея, но се движеше като на забавен кадър, а образът му се замъгли. Скреж покри скалите и тревата около нея, а богатствата, които бе призовала, потънаха. Мъглата се завихри.

Какво направих — помисли си тя в паника. — Нещо се обърка!

— Не, Хейзъл — каза дълбок глас зад нея. — Справи се отлично.

Не смееше да диша. Тя бе чувала този глас само веднъж, но си го бе спомняла хиляди пъти. Обърна се и се оказа очи в очи с баща си.

Беше облечен като римлянин, подстригал късата си коса, обръснал ъгловатото си лице. Туниката и тогата му бяха от черна вълна, поръсена със злато. Лицата на измъчени души се подаваха от плата. Тогата му бе поръбена с червено като на сенатор или претор, но ивицата бълбукаше като река от кръв. На пръста си Плутон носеше масивен опал, подобен на късче замръзнала мъгла.

Сватбеният му пръстен, помисли си Хейзъл. Плутон обаче никога не се бе женил за майка й. Боговете не сключваха брак със смъртни. Пръстенът бе символ на брака му с Персефона.

Това ядоса Хейзъл толкова много, че тя се отърси от шока.

— Какво искаш? — грубо попита тя.

Надяваше се тонът й да го обиди, да му го върне за всичката болка, която й бе причинил.

Той обаче само се усмихна.

— Дъще — каза той, — впечатлен съм. Станала си много могъща.

„Не и благодарение на теб“ — искаше да му отговори тя. Не желаше да подскача доволно от комплиментите му като послушно псе, но въпреки това очите й започнаха да парят.

— Мислех, че върховните богове са безсилни — успя да каже. — Че гръцките и римските им страни се борят една с друга.

— Така е — съгласи се Плутон, — но ти ме призова с такава сила, че не можех да не дойда. Дори само за малко…

— Не съм те призовавала.

Но още докато го изговаряше, разбра, че това не е истина. За пръв път бе приела наследството си като дете на Плутон. Бе се опитала да разбере същността на баща си и да използва силите му в пълна степен.

— Когато стигнеш моя дом в Епир — каза Плутон, — трябва да си готова. Мъртвите няма да те приемат с отворени обятия. А магьосницата Пасифая…

— Пацифистка? — попита Хейзъл, но след това разбра, че това трябва да е името й.

— Нея не ще можеш да излъжеш така лесно като Скирон. — Очите на Плутон заблестяха като късчета вулканична скала. — Премина първото изпитание, но Пасифая иска да възроди старото си владение, което ще застраши всички герои по целия свят. Ако не успееш да я спреш в Дома на Хадес…

Образът му премигна и за миг пред нея застана гръцкият бог, с лавров венец в косата и гъста черна брада. Ръце на скелети изригнаха от пръстта в нозете му.

Богът скръцна със зъби и се намръщи. Римският му образ се върна. Ръцете се прибраха в земята.

— Нямаме много време. — Изглеждаше като човек, който се е събудил от жестока треска. — Знай, че Портите на Смъртта са в най-ниските нива на Некромантейона. Трябва да накараш Пасифая да види това, което иска да види. Това е тайната на всяка магия и ти го разбра. Но няма да е тъй лесно, щом се озовеш в лабиринта й.

— Какъв лабиринт? За какво говориш?

— Ще разбереш — обеща той. — И, Хейзъл Левеск… няма да ми повярваш, но аз се гордея със силата ти. Понякога… единственият начин да се погрижа за децата си е като не ги безпокоя.

Хейзъл преглътна ядовития си отговор. Плутон бе поредният безотговорен баща с жалки извинения. Сърцето й обаче затуптя, когато й каза, че се гордее със силата й.

— Върви при приятелите си — нареди Плутон, — те се безпокоят. Още много опасности ви чакат, докато стигнете Епир.

— Чакай! — извика Хейзъл.

Плутон вдигна вежда.

— Когато срещнах Танатос… — каза тя, — знаеш за кого говоря. Смъртта. Той ми каза, че не съм в списъка с бегълци от отвъдното, които трябва да хване. Каза, че за това се пазиш от мен, че ако признаеш съществованието ми, ще трябва да ме върнеш в Подземното царство.

— Какъв е въпросът ти? — попита Плутон.

— Ти си тук. Защо не ме отведеш в Подземното царство? Защо не ме върнеш в света на мъртвите?

Образът на Плутон избледня. Той се усмихна, но Хейзъл не можеше да прецени дали е доволен, или натъжен.

— Може би не това искам да видя, Хейзъл. Може би никога не съм бил тук.