Домът на Хадес

XXXII. Пърси

Боб определено знаеше как да си служи с метлата.

Той я размаха и унищожи демоните като на шега. Малък Боб бе извил гръб на рамото му и съскаше заканително.

За броени секунди араите изчезнаха, като повечето станаха на пара, а по-умните избягаха с викове на ужас.

Пърси искаше да благодари на титана, но вече не можеше да говори. Краката му поддадоха, а ушите му бучаха. Светът бе поаленял, но той видя Анабет на няколко метра от себе си. Крачеше право към пропастта.

— Ъъх — изпъшка Пърси.

Боб проследи погледа му. Бързо настигна Анабет и я вдигна. Тя започна да вика, а после заудря Боб по корема, но това явно не попречи на титана. Той я постави внимателно до Пърси, след което я докосна по челото.

— Оуч — каза той.

Анабет спря да се съпротивлява. Погледът й се проясни.

— Къде… какво…

След това видя Пърси и на лицето й се изписа буря от емоции — облекчение и радост, а после ужас и болка.

— Какво му е? — попита тя. — Какво се случи?

Тя го прегърна и заплака в косата му.

Пърси искаше да й каже, че е добре, но в действителност не беше. Вече дори не усещаше тялото си. Съзнанието му бе като малък балон с хелий, вързан за главата му. Нямаше тежест, нито сила. Просто се разширяваше и ставаше все по-лек. Знаеше, че скоро ще се пръсне или че въженцето ще се скъса и животът му ще отлети.

Анабет обгърна лицето му с ръце. Целуна го и се опита да измие прахта и потта от очите му.

Боб се извиси над тях, вдигнал метлата като знаме. Изражението на лицето му бе неразгадаемо и сияеше в мрака.

— Много проклятия — каза Боб. — Пърси е сторил много лоши неща на чудовищата.

— Можеш ли да го излекуваш? — помоли го Анабет, — както излекува слепотата ми? Моля те, излекувай го!

Боб се намръщи и взе табелката с името си, откъсвайки го от униформата си като струпей.

— Боб… — помоли се отново Анабет.

— Япет — изръмжа титанът. — Преди да ме наречете Боб, бях Япет.

Времето наоколо спря. Пърси се чувстваше напълно безпомощен. Връзката му с живота отслабваше.

— Но аз харесвам Боб повече — каза Анабет. Звучеше изненадващо спокойна. — А ти?

Титанът я погледна със сребристобелите си очи.

— Не зная. Вече не зная.

Той се приведе над нея и погледна изпитателно Пърси. Лицето му бе изопнато и уморено, все едно бе усетил цялата тежест на вековете си живот.

— Обещах — прошепна той. — Обещах на Нико, че ще ви помогна. И си мисля, че нито Боб, нито Япет нарушават обещанията си.

Той докосна челото на Пърси.

— Ауч — промърмори титанът. — Голямо ауч.

Пърси усети как животът се връща в тялото му. Бученето в ушите му заглъхна. Погледът му се проясни. Почувства се все едно е глътнал фритюрник. Вътрешностите му се размърдаха и той разбра, че титанът само е забавил действието на отровата, а не е успял да я премахне.

И все пак бе жив.

Опита се да срещне погледа на титана, да изкаже благодарността си. Главата му клюмна към гърдите.

— Боб не може да излекува това — каза Боб. — Отровата е прекалено силна, а проклятията — твърде много.

Анабет прегърна Пърси. Той искаше да й каже, че го е притиснала твърде силно, но беше прекалено слаб.

— Какво можем да направим, Боб? — попита Анабет. — Има ли вода някъде наблизо? Водата може и да го излекува.

— Няма вода — отвърна Боб. — Тартара е лошо място.

„Забелязах“ — искаше да каже Пърси. Поне титанът се наричаше Боб. Може би щеше да помогне на Анабет, дори Пърси да загинеше.

— Не, не — започна да повтаря Анабет, — трябва да има начин. Нещо, което да може да го излекува.

Боб постави длан върху гърдите на Пърси. Студена вълна като от евкалиптово масло плъзна по тялото му, но когато Боб вдигна ръка, болката се върна и той отново почувства дробовете си като нагорещена лава.

— Тартара убива героите — промълви Боб, — лекува чудовищата, но вашето място не е тук. Тартара не ще излекува Пърси. Ямата мрази целия ви вид.

— Не ме интересува — каза Анабет. — Дори тук трябва да има място, където да може да почине, лекарство, което да изпие. Може би в олтара на Хермес…

И тогава в далечината проехтя глас, който Пърси със съжаление разпозна веднага.

— НАДУШВАМ ГО! — крещеше гигантът. — ПАЗИ СЕ, СИНЕ НА ПОСЕЙДОН! ИДВАМ ЗА ТЕБ!

— Полибот — каза Боб. — Той мрази Посейдон и децата му. Вече е съвсем близо.

Анабет се опита да изправи Пърси на крака. Той се мразеше, задето я натоварва така, но се чувстваше като торба с билярдни топки. Дори с нейна помощ едвам остана прав.

— Боб, аз тръгвам, със или без теб — каза тя. — Ще помогнеш ли?

Малък Боб измяука и започна да мърка, след което отърка глава в брадичката на Боб.

Титанът погледна Пърси, но изражението му остана неразгадаемо. Дали бе ядосан, или замислен? Планираше ли отмъщение, или просто се чувстваше засегнат, че Пърси го е излъгал за това, че са приятели?

— Има едно място — каза Боб накрая. — Има гигант, който може би ще може да ни помогне.

Анабет едва не изпусна Пърси.

— Гигант? О, не, Боб. Гигантите са зли.

— Но този е добър — настоя Боб, — довери ми се. Ще ви отведа при него… стига Полибот и останалите да не ни настигнат преди това.