Домът на Хадес

LXXVII. Пърси

Пърси се загледа в Атина Партенос в очакване тя да го удари.

Новата механична система на Лио бе свалила статуята на хълма с учудваща лекота. Сега дванайсетметровата богиня гледаше благо към река Ахерон, а златистата й дреха блестеше на слънцето като разтопен метал.

— Невероятно — призна Рейна.

Очите й все още бяха зачервени от плач. Малко след като бе кацнал на борда на Арго II, пегасът Сципион бе припаднал, победен от отровата на грифона, който го бе одраскал миналата нощ. Рейна бе избавила коня от мъките му със златния си нож. Превърнала го бе в прах, който се разпръсна в сладкия гръцки въздух. Това може би не бе лош край за един летящ кон, но Рейна бе изгубила верен приятел. Пърси прецени, че тя вече имаше твърде много загуби в живота си.

Преторът обиколи разтревожено Атина Партенос.

— Изглежда като нова.

— Аха — съгласи се Лио. — Махнахме паяжините и я излъскахме с препарат за миене. Не беше трудно.

Арго II надвисна над главите им. Докато Фестус се оглеждаше за врагове чрез радара, всички бяха решили да обядват на хълма и да обсъдят какво да правят. След последните няколко седмици Пърси смяташе, че заслужават да си похапнат добре — и то неща, различни от огнена вода или драконова чорба.

— Хей, Рейна — извика Анабет, — ела при нас. Хапни нещо.

Преторът се обърна към нея намръщена, все едно не можеше да разбере думите „ела при нас“. Пърси никога преди не бе виждал Рейна без броня. Доспехите й бяха на борда на кораба и масата Бъфорд ги поправяше. Бе облечена с дънки и червена фланелка на лагер „Юпитер“. Изглеждаше почти като обикновено момиче — ако не се брояха ножът на кръста й и изпълненото с безпокойство изражение на лицето й, все едно че се готвеше за атака от всички посоки.

— Добре — каза накрая тя.

Останалите й направиха място в кръга и тя седна по турски до Анабет, след което си взе сандвич със сирене и задъвка края му.

— Значи вече си претор, а, Франк Занг? — попита Рейна.

— Ами да — отвърна Франк и обърса трохите от брадичката си. — Повишиха ме на бойното поле.

— Но за друг легион — отвърна Рейна, — легион от призраци.

Хейзъл прегърна Франк закрилнически. След час в лазарета и двамата изглеждаха по-добре. Пърси обаче не бе сигурен какво мислят за това, че старият им шеф от лагер „Юпитер“ е дошъл на обяд.

— Трябваше да го видиш, Рейна — отвърна Джейсън.

— Беше невероятен — съгласи се Пайпър.

— Франк е истински водач — настоя и Хейзъл. — От него ще излезе чудесен претор.

Рейна спря погледа си на Франк, все едно се опитваше да измери тежестта му на око.

— Вярвам ви — отвърна тя — и одобрявам.

— Така ли? — премигна Франк.

— Син на Марс, върнал орела на легиона — усмихна се сухо Рейна. — Мога да работя с такъв човек. Само не знам как ще убедим Дванайсетия легион Фулмината.

— Мда — намръщи се Франк. — И аз се чудех.

Пърси все още не можеше да повярва колко се е променил Франк. Че е пораснал бе меко казано. Сега бе поне седем сантиметра по-висок, не толкова пълен и много по-як — като защитник в отбор по американски футбол. Лицето му изглеждаше по-грубовато, а по брадичката му бяха поникнали косъмчета. Изглеждаше все едно Франк се е превърнал в бик и след това отново е станал на човек, но е запазил нещо бичо в себе си.

— Легионът ще те послуша, Рейна — увери я Франк. — Ти стигна сама Древните земи.

Рейна задъвка сандвича си все едно е от картон.

— И с това наруших законите на легиона.

— Цезар също е нарушил законите, пресичайки Рубикон — отвърна Франк. — Великите водачи постъпват както трябва, а не както им казват.

— Аз не съм Цезар — поклати глава тя. — След като намерих бележката на Джейсън в двореца на Диоклециан, ми бе лесно да ви проследя. Направих само това, което е необходимо, нищо повече.

— Много си скромна, Рейна — усмихна се Пърси. — Да прелетиш половината свят, само защото си повярвала на Анабет, че това е едничкият ни шанс за мир? На това му се вика подвиг.

— Казва героят, който се върна от Тартара — сви рамене Рейна.

— Не беше сам — възрази Анабет.

— Естествено — съгласи се Рейна. — Без теб Пърси надали би се измъкнал и от торба.

— И това е вярно — кимна Анабет.

— Хей! — оплака се Пърси.

Другите се засмяха, но той не възразяваше. Бе хубаво да ги види пак усмихнати. Всъщност самият факт, че отново е в света на смъртните, бе прекрасен. Дишаше истински, а не отровен въздух. Грееше го истинско слънце, а не отвратителната червеникава светлина на Тартара.

Внезапно си спомни за Боб.

„Кажете на слънцето и звездите едно здравей от мен.“

Усмивката на Пърси угасна. Боб и Дамасин бяха жертвали живота си, за да могат той и Анабет да седят заедно сега, да се наслаждават на слънцето и да се забавляват с приятелите си.

Не беше честно.

Лио извади малка отвертка от колана си, след което набоде на нея ягода, покрита с шоколад, и я подаде на Хедж. След което извади втора отвертка, този път за себе си.

— Та, въпросът за двайсет милиона песос е — започна Лио, — какво да правим с тази вече приведена във приличен вид статуя на Атина?

Рейна присви очи към Атина Партенос.

— Колкото и добре да изглежда на хълма, не съм била целия път дотук, за да й се наслаждавам. Според Анабет тя трябва да бъде върната в лагера на нечистокръвните от римски пълководец. Правилно ли съм разбрала?

Анабет кимна.

— Сънувах сън, там долу… в Тартара. Бях на Хълма на нечистокръвните и гласът на Атина рече: „Аз трябва да застана тук. Римлянката трябва да ме донесе.“

Пърси погледна неспокойно към статуята. Никога не се бе радвал на добри взаимоотношения с майката на Анабет. Очакваше всеки миг статуята да оживее и да го сдъвче заради това, че е докарал толкова много беди на дъщеря й. А може би просто да го стъпче, без да продума.

— Има смисъл — обади се Нико.

Пърси потръпна. Звучеше все едно Нико е прочел мислите му и е съгласен с това, че Атина трябва да го стъпче.

Синът на Хадес стоеше на другия край на кръга и не бе ял нищо друго освен половинка нар, плода на Подземното царство. Пърси се чудеше дали това не е идеята на Нико за шега.

— Статуята е могъщ символ — каза Нико. — Ако римлянин я върне на гърците… това ще изцери вековната вражда. Може дори да излекува боговете от раздвоението на личността им.

Хедж отхапа ягодката заедно с половината отвертка.

— Чакай малко. Обичам мира, колкото всеки друг сатир, но…

— Мразиш мира — обади се Лио.

— Въпросът, Валдес, е че сме само на няколко дни от Атина. Там ни чака армия гиганти. Не сме преживели всичките неприятности около тази статуя, за да…

— Аз преживях повечето неприятности — напомни му Анабет.

— Пророчеството споменава нещо за проклятие на гигантите — продължи сатирът. — Защо тогава не я вземем с нас? Тя е единственото ни тайно оръжие. — Той погледна към Атина Партенос. — Изглежда ми като балистична ракета. Може би ако Валдес закачи някакви двигатели на нея…

— Страхотна идея, тренер — прокашля се Пайпър, — но мнозина от нас имаха видения за това как Гея се надига в лагера на нечистокръвните…

Тя изтегли кинжала си Каторпсис и го постави на чинията си. За миг острието показа само небето, но видът му все пак изпълни Пърси с безпокойство.

— Откакто се върнахме на кораба — продължи Пайпър, — видях някои лоши неща в ножа. Римският легион вече е съвсем близо до лагера на нечистокръвните и събира подкрепления — духове, вълци, орли.

— Октавиан — изръмжа Рейна. — Казах му да изчака.

— Когато поемем командването — предложи Франк, — първата ни работа ще е да заредим най-близкия катапулт с Октавиан и да го изстреляме колкото се може по-надалеч.

— Съгласна съм — отвърна Рейна, — но засега…

— Той жадува войната — намеси се Анабет — и ще я получи, освен ако не го спрем.

Пайпър обърна острието на кинжала си.

— За жалост това не е най-лошото. Видях образи от едно възможно бъдеще. Лагерът гореше, а римските и гръцките герои лежаха мъртви. А Гея…

Не можа да довърши.

Пърси си спомни физическата форма на Тартара, надвиснала над него. Никога не се бе чувствал толкова безпомощен и ужасен. Все още се срамуваше от това как бе изтървал меча си.

„Все едно да опиташ да убиеш земята“ — бе казал Тартара.

Ако и Гея бе толкова могъща и имаше армия гиганти на своя страна, Пърси не виждаше как седмина герои могат да я задържат, особено сега, когато повечето богове бяха небоеспособни. Трябваше да спрат гигантите преди Гея да се пробуди, иначе всичко свършваше.

Ако Атина Партенос бе тайното им оръжие, логичното бе да я отнесат в Атина. Пърси даже се изкушаваше дали да не изпробват идеята на тренера и да я пратят на Гея като божествена атомна бомба.

За нещастие инстинктите му подсказваха, че Анабет е права. Мястото на статуята бе в Лонг Айлънд, където можеше да спре войната между двата лагера.

— Значи Рейна взема статуята — заключи Пърси, — а ние продължаваме към Атина.

— Звучи добре — сви рамене Лио, — но има някои логистични проблеми. Нали има две седмици, докато Гея се събуди?

— Пирът на Надеждата — отвърна Джейсън. — Това е на първи август. А днес сме…

— Осемнайсети юли — помогна му Франк. — Значи от утре ни остават четиринайсет дни.

— Лошо — направи гримаса Хейзъл. — Отне ни осемнайсет, докато стигнем от Рим до тук. А това е пътуване, което не трябваше да ни бави с повече от два или три дни.

— Като се има предвид обичайния ни късмет — продължи Лио, — може би ще имаме достатъчно време, за да стигнем с Арго II до Атина и да спрем гигантите да пробудят Гея. Може би. Как обаче Рейна ще пренесе огромната статуя обратно до лагера на нечистокръвните преди гърците и римляните да се направят взаимно на салата? Вече си няма дори и пегас. Ъъ, извинявай…

— Моля — сопна се Рейна. Може и да ги приемаше за съюзници, а не за врагове, но Пърси забеляза, че все още не харесва особено Лио. Може би защото бе взривил половината форум в Нов Рим.

Тя си пое дълбоко въздух.

— За жалост, Лио е прав. Не знам как мога да пренеса нещо толкова огромно. Предполагах, че… ами, че някой от вас ще има идея.

— Лабиринтът — отвърна Хейзъл. — Ако Пасифая наистина го е отворила, а мисля, че го направи… — Тя погледна тревожно към Пърси. — Каза, че Лабиринтът може да те отведе навсякъде. Може би…

— Не! — възкликнаха Пърси и Анабет едновременно.

— Не искам да попарвам оптимизма ти, Хейзъл — продължи Пърси, — но просто…

Той не можа да намери точните думи. Как да обясниш Лабиринта на човек, който никога не е навлизал в него? Дедал го бе създал като живо същество. През вековете той се бе разпрострял подобно на корените на дърво под цялата повърхност на света. Наистина можеше да те отведе навсякъде. Разстоянията в него бяха измамни. Можеше да влезеш в Лабиринта от Ню Йорк, да извървиш десет метра и да се появиш в Лос Анджелис. Но само ако имаш начин да намериш вярната посока. Иначе Лабиринтът щеше да те измами. Смъртта дебнеше иззад всеки завой. Когато системата тунели се бе разпаднала със смъртта на Дедал, Пърси бе почувствал облекчение. Идеята, че катакомбите са се възстановили и отново опасват земята, предлагайки дом на чудовища… не го зарадва. Вече си имаше достатъчно проблеми.

— Освен това — продължи той — коридорите на Лабиринта са твърде малки за Атина Партенос, за да я прокарате оттам.

— И дори Лабиринтът да се е отворил наново — продължи Анабет, — не знаем какво е вътре сега. Беше достатъчно опасно и преди, когато Дедал го контролираше, а той дори не бе зъл. Ако Пасифая го е направила такъв, какъвто иска да бъде… — Тя поклати глава. — Хейзъл, твоите умения да намираш посоките под Земята може и да помогнат на Рейна, но никой друг не би имал шанс. А ти ни трябваш тук. Освен това, ако се загубиш долу…

— Права си — отвърна мрачно Хейзъл. — Забрави.

Рейна огледа останалите от групата.

— Други идеи?

— Аз мога да ида — предложи Франк, но не звучеше особено доволен. — Ако аз съм претор, аз трябва да ида. Може би ще направим нещо като шейна и…

— Не, Франк Занг — усмихна се уморено Рейна. — Надявам се да работим заедно за в бъдеще, но засега мястото ти е на борда на този кораб. Ти си един от седмината герои на Пророчеството.

— Но аз не съм — отвърна Нико.

Всички спряха да ядат. Пърси се загледа в него, за да разбере дали другото момче не се шегува.

— Нико — остави вилицата си настрана Хейзъл.

— Аз ще ида с Рейна — отвърна той. — Ще пренеса статуята по сенките.

— Ъъ… — вдигна ръка Пърси, — знам, че пренесе осмина ни на повърхността, което е страхотно. Но преди година ми каза, че трудно пътуваш дори сам. Няколко пъти се озова в Китай. Да пренесеш дванайсетметрова статуя и двама души на другия край на света…

— Тартара ме промени. — Очите на Нико засвяткаха от гняв, който Пърси не разбра. Запита се с какво ли е обидил другото момче.

— Нико — намеси се Джейсън, — никой не поставя под въпрос силите ти. Просто искаме да сме сигурни, че няма да се убиеш в опита си да помогнеш.

— Мога да се справя! — настоя той. — Ще правя кратки скокове на около сто-двеста километра. Вярно е, че след тях няма да съм в състояние да се боря с чудовищата. Рейна обаче ще пази и мен, и статуята.

Лицето на Рейна остана неразгадаемо, като на играч на покер. Тя огледа останалите от групата, но не издаде нищо от собствените си мисли.

— Някакви възражения?

Никой не отговори.

— Много добре — отсече тя като съдия. Пърси се обзалагаше, че ако имаше чукче, щеше да тропне с него. — Не виждам по-добра алтернатива. Но ще има много нападения от чудовища. Ще се чувствам по-спокойна, ако с мен дойде още някой. Трима е най-доброто число за извършване на подвизи.

— Тренер Хедж! — изстреля Франк.

Пърси го погледна, несигурен, че е чул правилно.

— Ъъ, Франк… какво?

— Тренерът е най-добрият избор — отвърна Франк. — Единственият избор. Той е добър боец, доказан защитник. Ще се справи.

— Фавн — отвърна Рейна.

— Сатир! — излая Хедж. — Но добре, ще отида. Освен това, когато се върнете в лагера на нечистокръвните, ще ви трябва някой с връзки и дипломатически умения, за да не ви нападнат. Позволете ми само да направя едно обаждане… искам да кажа, да си взема бухалката!

Той се изправи и погледна Франк с изражение, което Пърси не можа да разчете. Въпреки факта, че току-що се бе записал в самоубийствена мисия, тренер Хедж изглеждаше благодарен. Той заприпка по стълбата на кораба като развълнувано дете.

— И аз трябва да тръгвам — изправи се Нико, — за да си почина преди последното пътуване. Ще се видим при статуята по залез.

Щом се отдалечи от тях, Хейзъл въздъхна.

— Държи се странно напоследък. Не знам какво му минава през главата.

— Ще се оправи — отвърна Джейсън.

— Дано си прав. — Тя махна с ръка над земята и на повърхността се появиха диаманти, които образуваха нещо като миниатюрна галактика. — Отново сме на кръстопът. Атина Партенос отлита на запад, а Арго II — на изток. Надявам се да сме направили верния избор.

На Пърси му се щеше да каже нещо окуражаващо, но се почувства неспокоен. Въпреки всичко, което преживяха, и въпреки победите, които постигнаха, Гея изглеждаше все така непобедима. Наистина, освободиха Танатос и затвориха Портите на Смъртта. Сега поне можеха да убият чудовищата и да ги оставят в Тартара поне за известно време. Но гигантите се бяха върнали. Всички гиганти.

— Едно нещо ме притеснява — каза той. — Ако Пирът на Надеждата е след две седмици и Гея има нужда от кръвта на двама герои… Как го каза Клитий? Кръвта на Олимп? Тогава не правим ли точно това, което Гея иска, като се отправяме към Атина? Ако не отидем, тя не може да пожертва никого от нас. Това не означава ли, че няма да се събуди напълно?

Анабет поклати глава. Той се опияни от вида й в света на живите, без Мъртвешката мъгла около нея, с руса коса, отразяваща слънчевите лъчи — дори и все още да бе съвсем слаба като него. Сивите й очи обаче бяха пълни с грижи.

— Пърси, пророчествата винаги имат двояко значение — каза тя. — Ако не отидем, можем да изгубим единствения си шанс да я спрем. Атина е мястото на битката ни. Не можем да я избегнем. Освен това пророчествата не могат да бъдат измамени. Гея ще ни хване другаде или ще пролее кръвта на други полубогове.

— Да, права си — въздъхна Пърси. — Не ми харесва, но си права.

Настроението на групата стана мрачно като въздуха в Тартара, докато Пайпър не ги ободри.

— Е — прибра тя кинжала си и потупа рога на изобилието, — направихме си хубав пикник. Кой иска десерт?