Домът на Хадес

XXXIII. Джейсън

Джейсън заспа на пост, а това не бе никак добре, особено предвид факта, че постът му бе на триста метра във въздуха.

Сам си беше виновен. Това се случи на сутринта след срещата с бандита Скирон. Джейсън се бореше с няколко побеснели венти, които заплашваха кораба. След като съсече последния, забрави да затаи дъх.

Глупава грешка. Когато вятърен дух се разпадне, той създава вакуум и ако не си сдържал дъха си, го изсмуква право от дробовете ти. Налягането спада толкова рязко, че моментално припадаш.

Така стана и с Джейсън.

По-лошото беше, че веднага засънува. Подсъзнателно успя да си помисли: Сериозно? Сега?

Ако не се събудеше, щеше да умре, но не можа да се съсредоточи върху тази мисъл. В съня си се оказа на върха на висока сграда. Над него бе нощното небе на Манхатън. Студен вятър развяваше дрехите му.

На няколко блока разстояние бе Емпайър Стейт Билдинг — входът към планина Олимп. Проблясна мълния и въздухът се изпълни с металическия мирис на скорошен дъжд. Върхът на небостъргача както обикновено бе осветен, но лампите му явно не работеха както трябва. Те светеха ту в оранжево, ту в червено, все едно двата цвята се бореха за надмощие.

На върха на сградата на Джейсън бяха старите му другари от лагер „Юпитер“. Броните и оръжията им, направени от имперско злато, сияеха в тъмното. Видя Дакота и Нейтън, Лейла и Маркъс. Октавиан стоеше измършавял и пребледнял, с низ от плюшени животни около кръста си. Носеше бялата си роба на авгур над червената си риза и войнишките панталони.

В центъра на редицата бе Рейна, а металните й хрътки Аурум и Аргентум стояха до нея. Когато я видя, Джейсън усети, че го пробожда чувство за вина. Бе я накарал да повярва, че двамата имат общо бъдеще. Никога не я бе обичал по този начин и макар да не я бе ухажвал, не бе отхвърлял нейните опити за това.

След това бе изчезнал, оставяйки я да се оправя самичка с лагера (е, не по свое желание, но все пак…). След това се върна в лагер „Юпитер“ с новото си гадже Пайпър и с цяла група гръцки приятели. Бяха обстреляли форума, а след това бяха избягали. Рейна отново бе останала сама, този път изправена пред война.

Затова не бе чудно, че в съня му изглеждаше уморена. Другите може би нямаше да го забележат, но той бе прекарал достатъчно време с нея, за да разпознае умората в погледа й и начина, по който раменете й се бяха схванали под бронята. Тъмната й коса бе мокра, все едно е взела бърз душ.

Римляните гледаха към вратата, водеща към покрива, все едно очакват някого.

Когато вратата се отвори, се появиха двама души. Единият от тях бе фавн — или не, поправи се наум Джейсън, — сатир. Бе научил разликата в лагера на нечистокръвните, а и тренер Хедж винаги го поправяше, щом направеше тази грешка. Римските фавни обикновено се шляеха без работа и просеха, за да се нахранят. Сатирите помагаха повече на героите. Джейсън не смяташе, че е виждал този и преди, но разпозна, че е грък. Изглеждаше спокоен и целеустремен, въпреки че е сред цяла група въоръжени римляни.

Носеше зелена риза с надпис ЗАПАЗЕТЕ ПРИРОДАТА и със снимки на застрашени животни — китове, тигри и други подобни. Нищо не покриваше косматите му крака и копита. Имаше козя брадичка, къдрава кафява коса, скрита под шапка, и тръстикова флейта, вързана на врата му. Ръцете му нервно опипваха подгъва на ризата, но от начина, по който разгледа римляните, Джейсън разбра, че е бил в битка и преди.

До него застана едно червенокосо момиче от лагера на нечистокръвните, което Джейсън разпозна — оракулът Рейчъл Елизабет Деър. Тя имаше дълга къдрава коса, обикновена бяла блуза и дънки, нашарени с нарисувани на ръка драсканици. Държеше син ластик, с който нервно потропваше по бедрото си, все едно е талисман за щастие.

Джейсън я помнеше от лагерния огън, където бе изрекла стиховете от пророчеството, изпратило Джейсън, Пайпър и Лио на първото им общо приключение. Бе обикновена смъртна, а не дете на бог, но по причини, които Джейсън така и не бе разбрал, духът на Делфийския оракул бе избрал нея за свое тяло.

Въпросът обаче бе какво търси при римляните.

Тя пристъпи напред, без да изпуска Рейна от поглед.

— Получи съобщението ми.

— Това е единствената причина да си още жива, грекус — изсъска Октавиан. — Надявам се си дошла, за да обсъдим условията на капитулацията ви.

— Октавиан… — отвори уста Рейна.

— Поне я претърсете! — кресна Октавиан.

— Няма нужда — пресече го Рейна и погледна внимателно към Рейчъл. — Носиш ли оръжия?

— Веднъж ударих Кронос с този ластик — сви рамене Рейчъл, — иначе не.

Римляните не знаеха как да възприемат това. Смъртната не звучеше като да се шегува.

— А приятелят ти? — попита Рейна. — Мислех, че идваш сама.

— Това е Гроувър Андъруд — обясни Рейчъл, — водач на съвета.

— Какъв съвет? — намеси се Октавиан.

— Съветът на чифтокопитните старейшини. — Гласът на Гроувър прозвуча пискливо, все едно е уплашен, но Джейсън подозираше, че сатирът е по-силен, отколкото показва. — Вие, римляните, не почитате ли природата, дърветата? В такъв случай трябва да знаете, че съм упълномощен да бъда защитник на Рейчъл.

— Но без оръжия? — сподави усмивката си Рейна.

— Само флейтата. — Изражението на Гроувър стана замечтано. — Вярно е, че според Пърси моето изпълнение на „Роден да съм свободен“ е опасно оръжие, но пък аз не смятам, че е толкова лошо.

— Още един приятел на Пърси Джаксън — излая Октавиан. — Няма нужда да слушаме повече.

Рейна вдигна ръка, за да го накара да млъкне. Нейните кучета от злато и сребро започнаха да душат въздуха, но останаха спокойни.

— До момента гостите ни казват истината — отговори Рейна, — но знайте, Рейчъл и Гроувър, че ако излъжете, разговорът ще свърши зле за вас. Казвайте каквото имате да казвате.

Рейчъл извади една салфетка от джоба на дънките си.

— Имаш съобщение от Анабет.

Джейсън не бе сигурен, че я е чул правилно. Анабет бе в Тартара. Не можеше да изпраща съобщения на никого, още по-малко на салфетка.

Може би съм паднал във водата и съм се удавил — обади се подсъзнанието му. — Това не е истинско видение, а халюцинация от задгробния живот.

Но сънят изглеждаше много истински. Джейсън чувстваше вятъра, който вееше на покрива, можеше да подуши приближаващата буря. Мълнии проблясваха на Емпайър Стейт Билдинг и се отразяваха в златните доспехи на римляните.

Рейна взе бележката й и вдигна вежди, щом я прочете. Зяпна от изненада. Най-накрая погледна към Рейчъл.

— Това да не е някаква шега?

— Де да беше — отвърна Рейчъл. — Те наистина са в Тартара.

— Но как…

— Не знам — призна си Рейчъл. — Бележката се появи в свещеното ни огнище. Почеркът е на Анабет. Тя помоли да предам бележката лично на теб.

— В Тартара? — размърда се Октавиан. — Как така са в Тартара?

Рейна му подаде писмото. Октавиан промърмори, докато четеше.

— Рим, Арахна, Атина… Атина Партенос?

Той се огледа, вбесен, наоколо, все едно очакваше някой от присъстващите да отрече съдържанието на писмото.

— Поредният гръцки номер! Гърците са известни надлъж и шир с номерата си!

— Защо иска това от мен? — взе обратно бележката Рейна.

— Защото е мъдра — усмихна се Рейчъл, — вярва, че можеш да се справиш, Рейна Авиля Рамирес-Арелано.

Джейсън се почувства все едно са го зашлевили. Никой не използваше пълното име на Рейна. Тя го мразеше. Джейсън се бе опитал да го произнесе само веднъж и тя му бе хвърлила поглед, който, ако можеше, щеше да го убие.

„Това е името на малкото момиченце от Сан Хуан — бе заявила тогава. — Оставих го зад гърба си, когато напуснах Пуерто Рико.“

— Откъде… — намръщи се Рейна.

— Хей — прекъсна я Гроувър, — това означава ли, че инициалите ти са РА-РА?

Ръката на Рейна плъзна към кинжала.

— Не че има значение! — бързо добави сатирът. — Виж, нямаше да рискуваме да дойдем тук, ако не вярвахме в инстинктите на Анабет. Тя знае, че ако римският предводител върне най-великата гръцка статуя в лагера на нечистокръвните, война няма да има.

— Това не е номер — добави Рейчъл. — Не лъжем. Попитай кучетата си.

Металните хрътки не реагираха. Рейна погали замислено главата на Аурум.

— Значи легендата за Атина Партенос е вярна.

— Рейна! — извика Октавиан. — Не можеш наистина да обмисляш това! Стратегията им е ясна, дори статуята все още да съществува! Ние сме на косъм от най-голямата си победа в историята! Можем да унищожим гърците веднъж завинаги! Измислили са тази нелепа задача, за ти отвлекат вниманието. Искат да отидеш на смърт!

Другите римляни се спогледаха и замърмориха. Джейсън си спомни колко убедителен може да бъде Октавиан. Офицерите определено му вярваха. Но Рейчъл Деър погледна спокойно към авгура.

— Октавиан, сине на Аполон, трябва да ме приемеш по-насериозно. Дори римляните са уважавали оракула на баща ти в Делфи.

— И нима ти си Делфийския оракул? — изсмя се Октавиан. — Тогава аз трябва да съм император Нерон!

— Нерон поне е бил музикален — промърмори Гроувър.

Октавиан сви юмруци.

Внезапно вятърът смени посоката си. Той се завихри около римляните със съсък като от змийски гнездо. Рейчъл Деър засия в зеленикава аура, все едно бе осветена от изумруден прожектор. След това вятърът утихна, а аурата изчезна.

Подигравателната усмивка изчезна от лицето на Октавиан. Римляните се размърдаха неспокойно.

— Решението е само твое — продължи Рейчъл, все едно нищо не се е случило. — Нямам пророчество за теб, но мога да видя фрагменти от бъдещето ти. Виждам как Атина Партенос се издига на Хълма на нечистокръвните. Виждам как ти я носиш. — Тя посочи към Рейна. — Освен това Ела запомни стиховете от Сибилските книги…

— Какво? — прекъсна я Рейна — Сибилските книги са унищожени преди векове.

— Знаех си! — удари с юмрук по дланта си Октавиан. — Онази харпия, с която се върнаха! Ела! Знаех си, че дудне пророчества! Сега разбирам всичко. Някак е успяла да запамети копие от Сибилските книги.

— Как е възможно? — поклати глава невярващо Рейна.

— Не зная — призна Рейчъл, — но, изглежда, наистина е така. Ела наистина има страхотна памет и обича книгите. Някога е успяла да прочете вашите предсказания и да ги запамети. Сега единствено тя ги помни.

— А твоите приятели ни излъгаха — изхриптя Октавиан. — Казаха ни, че харпията говори глупости, а после я откраднаха!

— Ела не е твоя собственост! — изсумтя обидено Гроувър. — Тя е свободно същество и иска да бъде в лагера на нечистокръвните. Дори е гадже с моя приятел Тайсън.

— Циклопът — спомни с Рейна. — Харпия, която е гадже с циклоп. Колко интересно.

— Това няма никакво значение! — излая Октавиан. — Харпията знае ценни римски пророчествата! Щом гърците не искат да я върнат, трябва да вземем оракула им за заложник. Стража!

Двама центуриони пристъпиха напред, спуснали копия, но Гроувър изсвири нещо на флейтата си и оръжията им се превърнаха в коледни дръвчета. Стражите ги изпуснаха изненадани.

— Достатъчно! — извика Рейна. Тя рядко повишаваше гласа си. А когато го правеше, всички я слушаха.

— И без това се отклонихме от темата — рече тя. — Рейчъл Деър, ти ми казваш, че Анабет е в Тартара, но въпреки това е успяла да ти изпрати съобщение. Тя иска да отнеса онази статуя от Древните земи във вашия лагер.

— Само римлянин може да я върне и възстанови мира — кимна Рейчъл.

— А защо римляните трябва да искат мир? — попита Рейна. — След като вашият кораб унищожи нашия град?

— И сама знаеш отговора — отвърна Рейчъл. — За да избегнем тази война. За да обединим гръцките и римски същности на боговете. За да победим Гея. Заедно.

Октавиан понечи да каже нещо, но Рейчъл го изгледа по такъв начин, че той млъкна.

— Според Пърси Джаксън — каза Рейна — битката с Гея ще се състои в Древните земи. В Гърция.

— Там живеят гигантите — съгласи се Рейчъл. — Каквато и магия да са замислили, за да пробудят Майката Земя, тя ще се случи в Гърция. Проблемите ни обаче не свършват с Древните земи. Затова извиках и Гроувър.

— Да… — подръпна брадичката си сатирът. — Виждате ли, през последните няколко месеца разговарях с много сатири и нимфи на континента. Всички те ми казват едно и също. Гея се надига. Вече е на ръба на събуждането. Шепне ужасни неща в ушите на наядите и се опитва да ги обърне срещу нас. Предизвиква земетресения, които изтръгват дърветата на дриадите от корените им. Само през последната седмица се е явила в човешки вид на дузина различни места и е изплашила до смърт няколко мои приятели. В Колорадо огромна скала се надигнала и смазала парти понитата като мухи.

— Парти понита? — намръщи се Рейна.

— Това е дълга история — отвърна Рейчъл. — Въпросът е, че когато Гея се надигне, ще го стори навсякъде. Тя вече се е размърдала. Няма да има безопасно място по време на тази битка. Знаем, че първите й цели ще бъдат двата лагера на героите. Тя иска да унищожи всички ни!

— Спекулираш — спокойно каза Октавиан — и се опитваш да ни разсееш. Гърците с основание се боят от нас и сега се опитват да ни объркат. Отново прилагат тактиката с Троянския кон!

Рейна завъртя сребърния пръстен, който винаги носеше. Върху него бяха изобразени меч и факла — символът на нейната майка, богиня Белона.

— Марк — нареди тя, — доведи ми Сципио от конюшните.

— Рейна, недей! — възрази Октавиан, но тя се обърна към гърците.

— Ще сторя това заради Анабет в името на мира между двата лагера. Не мислете обаче, че съм простила обидите ви към нас. Вашият кораб стреля по нашата земя. Вие сте тези, които ни обявиха война, не ние. А сега напуснете.

— Пърси никога не би… — тропна с копито Гроувър.

— Гроувър — прекъсна го Рейчъл, — трябва да вървим.

„Преди да стане твърде късно“ — гласеше тонът й.

След като се върнаха надолу по стълбите, от които бяха дошли, Октавиан се завъртя към Рейна.

— Да не си полудяла?

— Аз съм преторът на легиона — отвърна Рейна. — Смятам, че това е в интереса на Рим.

— Кое? Да умреш? Да нарушиш най-старите ни закони и да навлезеш в Древните земи? Как изобщо смяташ да намериш кораба им, дори да оцелееш в пътуването?

— Ще ги намеря — отвърна Рейна. — Знам, че плават към Гърция и знам откъде ще мине Джейсън. Ще му трябва армия, за да се изправи срещу призраците в Дома на Хадес. Има само едно място, където може да намери такава.

В съня на Джейсън сградата сякаш се разклати под краката му. Той си спомни разговор, който бе водил с Рейна преди години, обещание, което си бяха дали един на друг. Знаеше за какво говори.

— Това е лудост — прошепна Октавиан. — Вече ни нападнаха. Трябва да отвърнем на удара! Онези противни джуджета крадат от запасите ни, тормозят разузнавачите ни… знаеш, че гърците са ги изпратили.

— Може би — отвърна Рейна. — Ти обаче няма да атакуваш без мое разрешение. Продължи да наблюдаваш лагера им. Подсигури позициите ни и събери всички съюзници, които можеш да намериш. Ако успееш да хванеш джуджетата, имаш разрешението ми да ги пратиш в Тартара. Няма обаче да атакуваш лагера на нечистокръвните, докато не се върна.

— Докато те няма, аз ще бъда старшият офицер — присви очи Октавиан. — Знаеш правилата.

— Зная ги — Рейна не звучеше особено щастлива, — но и ти, и останалите чухте заповедите ми.

Тя погледна към центурионите, като ги предизвикваше да оспорят думите й. След това се отдалечи с развято червено наметало, следвана от кучетата си.

Веднага щом си тръгна, Октавиан се обърна към центурионите.

— Съберете всички старши офицери. Искам среща веднага след като Рейна тръгне на това нелепо пътешествие. Ще има някои промени в плановете на легиона.

Един от центурионите отвори уста, за да възрази, но по някаква причина заговори с гласа на Пайпър.

— СЪБУДИ СЕ!

Очите на Джейсън се отвориха и той видя как морската повърхност приближава към него.