Домът на Хадес

VIII. Анабет

Бяха пропътували не повече от няколкостотин метра, когато Анабет чу гласовете.

Момичето вървеше като в ступор и напразно се опитваше да измисли някакъв план. Тя бе дъщеря на Атина и се предполагаше, че плановете й идват от само себе си. Обаче беше трудно да измислиш нещо, когато стомахът ти е свит на топка, а гърлото ти гори. Огнената вода на Флегетон може и да беше изцерила раните й, но не утоли нито глада, нито жаждата й. Реката не бе създадена, за да те излекува, осъзна Анабет. Тя просто те поддържаше жив, за да изпитваш още мъчителна болка.

Главата й заклюма от изтощение, когато ги чу — гласове на жени, които спорят. Веднага настръхна.

— Пърси, долу! — прошепна тя.

Издърпа го зад най-близката скала. Бяха толкова близо до реката, че обувките им едва не пламнаха. От другата страна на скалата, по тесния път между реката и скалите, ръмжаха гласове, които се усилваха с приближаването.

Анабет се опита да успокои дишането си. Гласовете звучаха почти като човешки, но това не означаваше нищо. Подозираше, че всичко в Тартара е враждебно настроено. Не знаеше как чудовищата не ги бяха забелязали досега. Те можеха да надушват героите, особено ако са силни като Пърси, който беше син на Посейдон. Анабет не вярваше, че скалата, зад която се бяха снишили, щеше да им помогне, когато миризмата им се усетеше.

Въпреки това гласовете не промениха тона си, докато приближаваха. Неравните им стъпки — троп, хлоп, троп, хлоп — не се ускориха.

— Скоро ли ще стигнем? — попита един от тях с предрезгавял глас, все едно си беше правил гаргара с огнената вода от Флегетон.

— О, богове! — отвърна друг. Звучеше по-младежки и човекоподобен, като на сърдито момиче, изнервило се от приятелките си в мола. По някаква причина гласът се стори познат на Анабет. — Толкова сте досадни! Казах ви, че ни остават около три дни път.

Пърси стисна ръката на Анабет. Изглеждаше разтревожен, все едно също е разпознал гласа на момичето от мола.

Разнесе се вой и ръмжене. Съществата — поне половин дузина, предположи Анабет — бяха спрели точно на другия край на скалата, но отново не даваха знак да са подушили героите. Анабет се запита дали героите не миришат различно в Тартара. А може би другите аромати на това скверно място бяха толкова силни, че задушаваха излъчването им.

— Чудя се — отвърна трети глас, страховит и древен като първия — дали изобщо знаеш пътя, момиче.

— Млъквай, Серефона! — отвърна момичето. — Кога за последно си излизала в света на смъртните? Аз бях там преди две години! Знам пътя! Освен това знам и какво ни чака там, за разлика от вас!

— Майката Земя не ти е давала право да се разпореждаш с нас! — кресна четвърти глас.

Разнесе се съскане и звук от боричкане, все едно се бяха счепкали гигантски котки. Най-накрая онази, наречена Серефона, изкрещя:

— Достатъчно!

Шумотевицата престана.

— Засега ще те следваме — заяви Серефона. — Ако обаче ни водиш да гоним дивото или пък си излъгала, че Гея ни призовава…

— Не лъжа! — сопна се момичето. — Повярвай ми, имам си причина да желая тази битка. Трябва да схрускам няколко свои стари врагове и ви обещавам, че ще пирувате с кръвта на героите! Само една сочна хапка оставете за мен — момчето на име Пърси Джаксън!

Анабет едва не се намеси в спора. Забрави страха си. Идеше й да изскочи иззад скалата и да насече чудовищата с ножа си… само дето той липсваше.

— Повярвай ми — продължи момичето, — Гея ни призовава и ще си изкараме страхотно. Преди тази война да свърши, смъртни и герои ще треперят от името ми — Кели!

Анабет едва не извика и погледна към Пърси. Дори на червеникавата светлина от Флегетон лицето му бе пребледняло.

— Емпуси — прошепна тя.

Вампири.

Пърси кимна мрачно.

Тя помнеше Кели. Преди две години тяхната приятелка Рейчъл Деър бе нападната от емпуси, маскирани като мажоретки. Една от тях беше Кели. По-късно същата емпуса ги бе нападнала в работилницата на Дедал. Анабет я бе намушкала с нож и я бе пратила…

Тук. В Тартара.

Съществата отново тръгнаха по пътя си и гласовете им заглъхнаха. Анабет приближи върха на скалата и надникна оттам. И наистина, пред погледа й се разкриха пет жени, които се тътреха на странните си крака — механичен бронзов отляво и магарешки отдясно. Косите им бяха огнени, а плътта им — бяла като кост. Повечето от тях бяха облечени с прокъсани старогръцки рокли, но тази, която водеше, бе с парцалива блуза и къса поличка… като мажоретка.

Анабет стисна зъби. Беше срещала много чудовища през годините, но мразеше емпусите повече от другите.

Освен че имаха дълги зъби и нокти, те можеха да манипулират Мъглата. Променяха формата си и очароваха с гласа си така, че смъртните се отпускаха пред тях. Мъжете бяха особено уязвими. Любимата тактика на емпусата бе да завърти главата на някое момче, след което да изпие кръвта му и да го изяде. Една трагична любовна история. Кели например едва не бе убила Пърси. Освен това бе манипулирала най-стария приятел на Анабет, Люк, и го бе карала да извършва все повече престъпления в името на Кронос.

Анабет наистина съжали, че е изгубила кинжала си.

— Вървят към Портите — изправи се Пърси. — Знаеш ли какво означава това?

Анабет не искаше да мисли по този начин, но групата човекоядни жени наистина бе това, което в Тартара минаваше за късмет.

— Да — отвърна тя. — Трябва да ги последваме.