Домът на Хадес

XVI. Пърси

Пърси реши, че халюцинира. Не беше възможно от небето да се спусне огромна сребриста фигура, която да сплеска Кели като гофрета и да я направи на прах.

Обаче се случи точно това. Титанът бе висок над три метра и имаше рошава бяла коса като на Айнщайн, сребристи очи и яки ръце, които излизаха от разкъсана портиерска униформа. В едната си ръка носеше огромна метла, а на останките от униформата му висеше табелка с надпис БОБ.

Анабет отново изпищя и се опита да се скрие, но гигантският портиер не прояви никакъв интерес от нея. Той се обърна към двете емпуси.

Едната от тях прояви глупостта да го нападне и се стрелна като тигър към него. Тогава обаче от дръжката на метлата изникна острие на копие и Боб я прониза с едно движение.

Последният вампир бе по-интелигентен и се опита да избяга. Боб обаче метна метлата все едно беше огромен бумеранг и разряза емпусата като диня, превръщайки я в прах. След това многофункционалната метла послушно се върна в ръката му.

— Изметох ги! — ухили се радостно титанът и започна да танцува. — Важното е да метем като всеки портиер, да метем, метем, метем!

Пърси остана без думи. Не можеше да повярва, че им се е случило нещо хубаво. Анабет изглеждаше също толкова смаяна.

— Но к-как? — заекна тя.

— Пърси ме извика — заяви щастливо портиерът.

Анабет се отдалечи още малко от него. Ръката й кървеше лошо.

— Извикал ви е… не. Чакайте малко. Вие сте Боб? Онзи Боб?

Портиерът се намръщи, когато видя раните й.

— Ауч!

Тя потрепера, когато той седна до нея.

— Всичко е наред — каза Пърси, все още замаян от болката. — Той е приятел.

Спомни си как първия път, когато се бяха срещнали, Боб го бе излекувал с едно докосване. Така стана и сега. Портиерът докосна Анабет и раните й мигновено зарастнаха.

Боб се засмя, доволен от себе си, след което се наведе над Пърси и излекува и него. Ръцете на титана бяха изненадващо внимателни.

— По-добре, нали? — Странните сребърни очи на Боб сияеха от щастие. — Аз съм Боб, приятелят на Пърси!

— Ами… да — успя да каже Пърси, — благодаря ти за помощта, Боб. Наистина се радвам да те видя отново.

— Да! — съгласи се портиерът. — Аз съм Боб. Боб, Боб, Боб.

Той започна да се суети, очевидно щастлив от името си.

— Чух как ме викате. Горе в палата на Хадес никой не ме вика, освен ако няма нещо да се помете. Боб, измети тези кости. Боб, измети онези души. Боб, едно зомби се взриви в столовата.

Анабет погледна объркана към Пърси, но момчето нямаше обяснение.

— Но тогава чух приятеля си! — грейна титанът. — Той каза „Боб“!

След това хвана ръката на Пърси и го изправи на крака.

— Това е страхотно — отвърна Пърси, — наистина. Как обаче успя…

— После ще говорим — угасна усмивката на Боб. — Трябва да се махаме преди да те намерят. Те идват, да знаеш. По петите ти са.

— Те? — попита Анабет.

Пърси огледа хоризонта. Не видя приближаващи чудовища из сивата пустош.

— Да — кимна Боб, — но Боб знае пътя! Хайде, приятели! Следвайте Боб!