Домът на Хадес

XXXV. Джейсън

Джейсън първи видя ангела, застанал до щанда за сладолед.

Арго II бе пуснал котва в залива заедно с шест-седем туристически кораба. Както обикновено, смъртните не обърнаха внимание на триремата, но за да са спокойни, Джейсън и Нико се прехвърлиха на малка лодка от борда на един от туристическите кораби, така че да изглеждат като част от новопристигналата тълпа.

На пръв поглед Сплит изглеждаше готино място. Покрай залива имаше път, осеян с палмови дръвчета, а кафенетата бяха пълни с европейски тийнейджъри, които говореха на дузина различни езици и се наслаждаваха на слънчевия следобед.

Сивозеленикави хълмове се издигаха в далечината и плавно преминаваха в планинска верига. Това притесни Джейсън и той започна начесто да хвърля поглед към високите скали в очакване да види забуленото в сенки лице на Гея.

Двамата с Нико се разхождаха по пътя, когато Джейсън забеляза крилатия тип, който си купуваше сладолед от един уличен щанд. Продавачката отегчено броеше рестото, а туристите минаваха покрай огромните криле на ангела, без дори да ги поглеждат.

— Виждаш ли това? — сръчка Джейсън Нико.

— Да — отвърна Нико. — Може би е време да си купим малко сладолед.

Докато си проправяха път към щанда, Джейсън се притесни, че ангелът може да е син на Борей — повелителя на Северния вятър. Имаше същия назъбен бронзов меч като Бореадите, а последната среща между тях и Джейсън не бе завършила особено благополучно.

Този тип обаче изглеждаше по-скоро хладен, отколкото леден. Носеше червена риза, бермуди и сандали. Крилете му бяха червеникавокафяви като на огромен петел. Имаше хубав тен и черна коса, почти толкова къдрава, колкото тази на Лио.

— Този не е призрак — промърмори Нико, — нито е дошъл от Подземното царство.

— Предположих, че не е — съгласи се Джейсън. — Едва ли духовете ядат шоколадов сладолед.

— Какъв ли е тогава? — запита се Нико.

Приближиха на около десет метра и крилатият погледна право към тях. Усмихна се, посочи със сладоледа посоката зад гърба си и изчезна.

Джейсън имаше достатъчно голям опит с контролирането на въздуха, за да успее да проследи пътя му — топла струя от златисточервени искри по улицата, която мина над тротоара и издуха пощенските картички от щандовете на продавачите. Вятърът се насочи към края на алеята, където се издигаше голяма, подобна на крепост постройка.

— Обзалагам се, че това е дворецът — каза Джейсън. — Хайде!

Дори след две хилядолетия дворецът на Диоклециан бе впечатляващо място. От външната стена бе останала само розова гранитна фасада с рушащи се колони и арки от прозорци, гледащи към небето. Бе дълга около половин километър и висока почти трийсет метра. Съвременните магазини и къщи се гушеха в сянката й. Джейсън си представи как е изглеждал дворецът след като го бяха построили — с имперски стражи, разхождащи се по бойниците, и златни римски орли, блестящи по оградите.

Въздушният ангел — или каквото там беше — профуча през розовите прозорци и изчезна от другата страна. Джейсън огледа фасадата на двореца в търсене на вход. Единственият, който видя, бе малко по-нататък. Там имаше опашка от туристи, наредили се за билетче. Нямаха време да ги чакат.

— Трябва да го хванем — каза той, — дръж се!

— Но…

Джейсън сграбчи Нико и го издигна във въздуха.

Другото момче се опита да протестира, но двамата се понесоха над крепостите стени и после кацнаха в двора. Там имаше още туристи, които щракаха с фотоапаратите си.

Едно момченце се шокира, когато ги видя да кацат. След това очите му се замъглиха и то поклати глава, все едно е получило халюцинация от сока, който пие. Никой друг не им обърна внимание.

В лявата част на двора бяха разположени редица колони, поддържащи захабени сиви арки. В дясната част пък имаше бяла мраморна сграда с високи прозорци.

— Перистилът — обясни Нико. — Това бил входът към личните покои на Диоклециан. — След това се намръщи към Джейсън. — Да знаеш, че мразя да ме пипат. Повече не ме докосвай.

Джейсън целият се напрегна. Сякаш долови заплахата: „Или ще те цапардосам с меча си от стикска стомана по носа“.

Въпреки това отвърна:

— Добре, извинявай. Откъде знаеш как се нарича това място?

Нико разгледа атриума, след това се съсредоточи към стълбището в далечния ъгъл, което водеше надолу.

— Идвал съм и преди. — Очите му бяха тъмни като острието на меча, който носеше. — С мама и с Бианка. Бяхме дошли на почивка. Бях на… около шест.

— Това е било през трийсетте години, нали?

— Трийсет и осма — отвърна разсеяно Нико. — Какво те интересува? И по-важното, виждаш ли крилатия тип наоколо?

— Не… — Джейсън все още се опитваше да възприеме миналото на Нико.

Той винаги гледаше да е в добри отношения с останалите герои в отбора. Бе научил по трудния начин, че ако някой ще ти пази гърба е добре да си имате взаимно доверие. Нико обаче продължаваше да е дръпнат и загадъчен, като книга, написана на непознат език.

— Мога да си представя колко странно е да идваш от друго време.

— Не, не можеш — сряза го Нико и огледа към каменния под. След това си пое дълбоко въздух. — Виж, не искам да говоря за това. Честно казано, смятам че на Хейзъл й е по-трудно. Тя си спомня повече от миналото си. Трябваше да се върне от мъртвите и да се адаптира към съвременния свят. Аз и Бианка си стояхме в казино „Лотос“. Времето мина много бързо. Звучи странно, но за мен промяната бе по-лесна.

— Пърси ми разказа за хотела — отвърна Джейсън. — Бил си там седемдесет години, но си ги усетил като месец.

Нико стисна юмрук така, че пръстите му побеляха.

— Не се и съмнявам, че Пърси ти е разказал всичко за мен.

Гласът му бе натежал от горчивина. Джейсън не го разбираше. Знаеше, че Нико бе обвинил Пърси за смъртта на сестра си Бианка, но се предполагаше, че вече му е простил. Поне Пърси смяташе така. Пайпър обаче му бе споменала, че Нико бил хлътнал по Анабет. Може би това бе причината за отношението му.

Въпреки това Джейсън не проумяваше защо Нико отблъсква хората надалеч от себе си, защо никога не прекарва времето си с героите от двата лагера, защо предпочита мъртвите пред живите. Не можеше да разбере и защо се бе съгласил да води Арго II към Епир, след като очевидно мразеше Пърси толкова много.

Погледът на Нико премина по прозорците над тях.

— Навсякъде има римски духове. Лари. Лемури. Наблюдават ни. Усещам гнева им.

— На нас ли са ядосани? — Ръката на Джейсън се стрелна към меча.

— На всички. — Нико погледна към малката каменна сграда в западния край на двора. — Това някога е било храм на Юпитер. Християните са го превърнали в църква. Римските духове са недоволни.

Джейсън се загледа в тъмния праг.

Никога не бе срещал Юпитер, но възприемаше баща си като жив човек, като мъжа, влюбил се в майка му. Разбира се, че знаеше за безсмъртието му, но сякаш не го бе осъзнавал напълно, докато не видя този праг, през който римляните бяха влизали преди хиляди години, за да се кланят на баща му.

Джейсън го заболя главата от самата мисъл за това.

— А там… — Нико посочи на изток към шестоъгълната сграда, опасана от колони — бил мавзолеят на императора.

— Гробницата му обаче вече не е тук — досети се Джейсън.

— Не — съгласи се Нико. — Когато империята се разпаднала, превърнали сградата в християнска катедрала.

— Което означава, че ако духът на Диоклециан още витае тук… — преглътна Джейсън.

— Вероятно не е щастлив — довърши Нико.

Повя вятър, който вдигна нападалите листа и хартии във въздуха. С крайчеца на окото си Джейсън забеляза как нещо златисточервено профучава. Когато се обърна, видя едно-единствено кафяво перо на стъпалата, които водеха надолу.

— Крилатият е отишъл натам — посочи той. — Накъде мислиш, че водят тези стъпала?

Нико изтегли меча си. Усмихнат бе дори по-зловещ, отколкото намръщен.

— Към любимото ми място — измърка той. — Под земята.

Под земята обаче не бе любимото място на Джейсън. От пътуването си в подземията на Рим с Пайпър и Пърси и от битката с двамата гиганти под Колизея насам, непрекъснато сънуваше кошмари за изоставени складове, капани и гигантски колела за хамстери под земята.

От това, че Нико е до него, не му ставаше по-добре. Черният му меч правеше сенките да изглеждат дори по-плътни, все едно адският метал изсмукваше топлината и светлината от въздуха.

Минаха през гигантска изба, в която дебели колони поддържаха сводест таван. Варовиковите скали бяха толкова стари, че се бяха слели от вековете влага и караха мястото да изглежда почти като естествена пещера.

Никой от туристите не бе слязъл тук. Очевидно бяха по-умни от героите.

Джейсън изтегли своя гладиус. Преминаха под ниските сводове, а стъпките им отекваха по каменния под. Най-горната част на една от стените представляваше покрити с решетки прозорци. Гледаха към улицата, но от това усещането за клаустрофобия в избата само се засилваше. Слънчеви лъчи минаваха през решетките и се отразяваха в древната прах.

Джейсън мина покрай една подпора, погледна наляво и едва не получи инфаркт. Вдясно от него имаше мраморен бюст на Диоклециан. Варовиковото лице на императора го гледаше неодобрително.

Постара се да успокои дишането си. Това изглеждаше добро място, на което да остави бележката си до Рейна с описание на маршрута им до Епир. Бе далеч от тълпите, но Джейсън вярваше, че Рейна ще го намери. Тя имаше инстинктите на ловец. Той промуши бележката между бюста и пиедестала, след което отстъпи назад.

Мраморните очи на Диоклециан го изнервяха. Джейсън не можеше да не си спомни за Терминус, говорещия бог на Границите в Нови Рим. Надяваше се Диоклециан да не се разкрещи или да не запее без предупреждение.

— Здравей!

Джейсън отсече главата на императора още преди да разбере откъде идва гласът. Бюстът падна на земята и се пръсна на части.

— Това не беше особено мило — изкоментира гласът зад него.

Джейсън се обърна и видя крилатия човек от щанда за сладолед. Подпираше се на близката колона и си подмяташе малък бронзов обръч във въздуха. В краката му имаше плетена кошница, пълна с плодове.

— Какво пък ти е направил Диоклециан? — попита мъжът.

Въздухът около краката на Джейсън се завихри. Парченцата мрамор се събраха, издигнаха се до пиедестала и се съединиха обратно в бюста. Дори бележката бе на мястото си.

— Ъъъ… — свали меча си Джейсън, — беше без да искам. Стресна ме.

— Джейсън Грейс — засмя се крилатият. — Западният вятър е бил наричан с много имена. Топъл, мил, даряващ живот, изумително красив. Но никога стряскащ. Оставил съм това свойство за свирепите си северни братя.

— Западният вятър — отстъпи назад Нико. — Искаш да кажеш, че ти си…

— Фавоний — осъзна Джейсън, — богът на Западния вятър.

Фавоний се усмихна и направи поклон, очевидно доволен от това, че е разпознат.

— Можете да ме наричате с римското ми име, което току-що назовахте, или с гръцкото — Зефир. Както предпочитате. За мен няма значение.

— Как така няма значение? — Нико изглеждаше протресен от това. — Двата ти аспекта не са ли в конфликт, както при останалите богове?

— Понякога ме боли глава — сви рамене Фавоний. — Някои сутрини се събуждам в гръцкия хитон, след като съм си легнал с римската пижама. Като цяло обаче войната не ме притеснява. Аз не съм много важен бог и никога не съм бил в светлината на прожекторите. Затова и вашите героични войни не ме засягат толкова.

— Та… — Джейсън не бе сигурен дали трябва да прибере меча си, — какво правиш тук?

— Няколко неща! — отвърна жизнерадостно Фавоний. — На първо място, нося кошница с плодове. Винаги е с мен. Искаш ли круша?

— Не, благодаря.

— Да видим тогава… по-рано ядох сладолед. А сега си подхвърлям този пръстен за куотис12.

Фавоний завъртя бронзовия пръстен на показалеца си.

Джейсън нямаше представа какво означава куотис, но опита да се съсредоточи.

— Имах предвид защо ни се яви? Защо ни отведе до тази изба?

— О! — кимна Фавоний. — Саркофагът на Диоклециан. Да. Тук бе гробът му, преди християните да го преместят от мавзолея. След това някакви варвари унищожиха ковчега. Просто исках да ви покажа — разпери ръце той, — че това, което търсите, не е тук. Господарят ми го взе.

— Господарят ти? — Джейсън си спомни летящия дворец в Колорадо, където бе посетил студиото на лудия метереолог, който твърдеше, че е бог на всички ветрове. Едва не бе изгубил живота си на онова място. — Моля те, кажи ми, че господарят ти не е Еол.

— Този кретен? — изсумтя Фавоний. — Не, разбира се.

— Има предвид Ерос — Нико звучеше напрегнат, — на латински Купидон.

— Много добре, Нико ди Анджело — усмихна се Фавоний. — Радвам се да те видя отново. Отдавна не се бяхме срещали.

— Никога не сме се срещали — повдигна вежди Нико.

— Ти не си ме виждал — поправи го богът, — но аз те наблюдавах. Още като малко момче, когато дойде за пръв път тук. Знаех, че рано или късно ще се върнеш, за да зърнеш лицето на господаря ми.

Нико пребледня още повече от обикновено. Очите му зашариха из подземното помещение, все едно е хванат в капан.

— Нико? — попита Джейсън. — За какво говори той?

— Не зная. За нищо.

— За нищо? — извика Фавоний. — Голямата ти любов е в Тартара, а ти все още отричаш истината?

Внезапно Джейсън се почувства като натрапник.

„Голямата ти любов…“

Спомни си думите на Пайпър. Явно Нико бе доста повече от хлътнал по Анабет.

— Дойдохме за скиптъра на Диоклециан — каза Нико. Очевидно бързаше да смени темата. — Къде е той?

— Ах… — кимна тъжно Фавоний. — Очаквал си да е толкова лесно? Просто да се изправиш срещу духа на Диоклециан? Опасявам се, че си сбъркал, Нико. Изпитанието ти е много по-трудно. Знаеш ли, че много години преди това място да стане дворец на Диоклециан, бе портал към двора на господаря ми? Прекарах тук хилядолетия, въвеждайки гостите, които търсеха любовта в присъствието на Купидон.

На Джейсън не му хареса идеята за трудно изпитание, нито пък имаше вяра на откачения крилат бог с бронзовия пръстен и кошницата плодове. Спомни си обаче една стара легенда, която бе чувал в лагер „Юпитер“.

— Като Психея, съпругата на Купидон. Ти си я отвел до двореца му.

— Много добре, Джейсън Грейс — блеснаха очите на Фавоний. — Точно оттук поведох Психея по ветровете към покоите на господаря си. Всъщност именно заради това Диоклециан построи двореца си на това място. То винаги е било благословено от нежния западен вятър. — Той разпери ръце. — Място на любов и спокойствие в един невъзможен свят. Когато опустошиха замъка на Диоклециан…

— Ти си взел скиптъра — досети се Джейсън.

— За да го пазя — съгласи се Фавоний. — Това е едно от многото съкровища на Купидон, спомен от по-добри времена. Ако го искате… — Фавоний се обърна към Нико. — Ще трябва да се изправиш пред бога на Любовта.

Нико погледна към идващите от прозореца слънчеви лъчи, все едно мечтае да се измъкне през процепите.

Джейсън не бе сигурен какво иска Фавоний, но не му звучеше толкова лошо. Вероятно щеше да принуди Нико да си признае кое момиче харесва.

— Нико, можеш да се справиш — каза Джейсън. — Унизително е, наистина, но скиптърът си струва.

Нико обаче не изглеждаше толкова уверен. Сякаш щеше да повърне. Въпреки това изпъна рамене и кимна.

— Правилно. Не се боя от бога на Любовта.

— Отлично! — грейна Фавоний. — Бихте ли искали да хапнете нещо, преди да тръгнете?

Той извади една зелена ябълка от кошницата си и се намръщи.

— По дяволите. Все забравям, че символът ми е кошница с неузрели плодове. Лятото отнема всички удоволствия на пролетните богове.

— Няма проблем — бързо каза Нико, — просто ни отведи при Купидон.

Фавоний завъртя пръстена и тялото на Джейсън се разтвори във въздуха.