Домът на Хадес

XXII. Анабет

По-късно тя взе решение: НИКОГА повече да не заспива в Тартара.

Сънищата на героите винаги бяха лоши. Дори в лагера, завита на сигурно място в хижата си, бе сънувала ужасни кошмари. Но тук, в Тартара, виденията изглеждаха хиляди пъти по-истински.

Първо бе сънувала, че отново е малко момиче, което се мъчи да изкачи Хълма на нечистокръвните. Люк Кастелан я държеше за ръката, а сатирът Гроувър Андъруд трополеше нервно с козите си копита и повтаряше:

— Побързайте! Побързайте!

Зад тях бе Талия Грейс, която удържаше цяла армия адски хрътки с щита си Егида.

От върха на хълма Анабет виждаше лагера в долината под себе си. От прозорците на хижите грееха светлинки, които й предлагаха убежище. Тя се спъна и изкълчи глезена си, а Люк я вдигна, за да я носи. Когато погледнаха назад, видяха, че чудовищата са само на няколко метра. Дузина от тях бяха обградили Талия.

— Вървете! — извика Талия. — Аз ще ги удържа!

Тя размаха копието си и назъбена мълния се стовари върху чудовищата. Но колкото и хрътки да паднеха, нови заемаха мястото им.

— Трябва да бягаме! — извика Гроувър.

Той ги поведе към лагера. Люк го последва, а Анабет започна да плаче и да го удря по гърдите. Не можеха да оставят Талия сама. Но бе прекалено късно…

Сцената се промени.

Анабет бе по-голяма и се катереше към върха на Хълма на нечистокръвните. Там, където бе паднала Талия, сега се издигаше високо борово дърво. Небето бе притъмняло от буреносни облаци.

Отекна гръмотевица, а после мълния разцепи дървото на две чак до корените, като разкри пушеща цепнатина. В мрака под него стоеше Рейна, преторът на Нов Рим. Наметалото й бе в цвета на току-що пролята кръв. Златната й броня сияеше.

Тя вдигна очи. Изражението на лицето й бе царствено, а думите й отекнаха право в ума на Анабет.

— Добре се справи — проговори Рейна, ала гласът бе на Атина. — Остатъкът от пътуването ми ще бъде на крилете на Рим.

Тъмните очи на претора посивяха и придобиха цвета на облаците в небето.

— Аз трябва да застана тук — каза Рейна. — Римлянката трябва да ме донесе.

Хълмът се разтърси, а по тревата се разгърна копринената дреха на гигантска богиня. Гея се извиси над лагера на нечистокръвните, лицето й бе огромно като планина.

Адски хрътки заляха хълмовете като черна река, а гиганти, шесторъки земеродни и циклопи се появиха на плажа, разкъсаха павильона за вечеря, а след това подпалиха хижите и Голямата къща.

— Побързай! — рече гласът на Атина. — Съобщението трябва да бъде изпратено.

Земята в краката на Анабет пропадна и тя потъна в мрака.

Очите й рязко се отвориха и тя извика, след което се озова в прегръдките на Пърси. Все още бе в Тартара, в храма на Хермес.

— Всичко е наред — опита се да я успокои Пърси. — Кошмари?

Тялото й трепереше от преживения насън ужас.

— Дойде ли… редът да пазя?

— Не, не. Реших да те оставя да поспиш.

— Пърси!

— Не, всичко е наред. И без това съм твърде развълнуван, за да заспя. Виж!

Титанът Боб седеше с кръстосани крака край олтара и щастливо дъвчеше парче пица. Анабет потърка очи и се запита дали все още не сънува.

— Това да не е… пеперони?

— Дарове към боговете. Жертвоприношения за Хермес от света на смъртните, предполагам. Появиха се в облак дим. Имаме половин хотдог, малко грозде, телешка пържола и шоколадови дражета.

— Шоколадчетата са за Боб! — заяви титанът, след което добави: — Нямате нищо против, нали?

Анабет не възрази. Пърси й донесе пържолата и тя я омете като вълк. Никога не бе яла нещо толкова вкусно. Месото бе още горещо, с приятния лютив привкус от барбекюто на лагера.

— Знам — разчете изражението й Пърси. — Мисля, че е от лагера.

Идеята изпълни Анабет с носталгия. При всяко ядене лагерниците изгаряха част от храната в чест на божествените си родители. Пушекът трябваше да омилостиви боговете, но Анабет никога не бе мислела за това къде отива самата храна след като изгори. Може би в олтарите им на Олимп… или дори тук, насред Тартара.

— Шоколадови бонбони с лешник — отбеляза Анабет. — Конър Стол винаги изгаря едно пликче за баща си.

Тя си спомни за вечерите в лагера, за залезите над Лонг Айлънд, за първата целувка с Пърси. Очите й започнаха да парят.

— Хей, това е прекрасно — прегърна я с една ръка Пърси, — храна от вкъщи. Не е ли яко?

Тя кимна. Приключиха яденето в мълчание.

Най-накрая Боб изяде и последния бонбон.

— Трябва да тръгваме. Ще са тук след няколко минути.

— Няколко минути? — Анабет посегна към кинжала си, само за да си спомни, че той вече не е в нея.

— Ами да, мисля, че става дума за няколко минути — почеса се по сребристата коса Боб, — но времето тече странно в Тартара. Не е като горе.

Пърси застана на ръба на кратера и надникна към пътя, от който бяха дошли.

— Не виждам нищо, но това е слабо успокоение. Боб, за кои гиганти и титани говорим?

— Не им помня имената — изсумтя Боб, — поне шест-седем са. Чувствам ги.

— Шест-седем? — Анабет усети хлад в стомаха си. — А те могат ли да почувстват твоето присъствие?

— Не знам — усмихна се Боб. — Боб е различен! Но могат да надушат героите, о, да. Вие ухаете вкусно като… хммм… като козунак!

— Козунак — повтори Анабет. — Страхотно.

Пърси слезе обратно до олтара.

— Възможно ли е да се убие гигант в Тартара? Имам предвид, с нас няма богове…

Той погледна към Анабет, все едно тя трябваше да знае.

— Не мога да ти отговоря — каза обаче тя. — Пътуването в Тартара, битките с чудовищата тук… никой не го е правил преди. Може би Боб може да ни помогне? Титанът сигурно е равностоен на бог. Но не знам, наистина.

— Добре — отвърна Пърси, — няма проблем.

Но тя прочете тревогата в погледа му. С години бе разчитал на нея за готови отговори. Но сега, когато имаше най-голяма нужда, тя не можеше да му помогне. Мразеше се за това, че не е могла да научи нищо в лагера, което да я подготви за Тартара.

Знаеше само едно — че трябваше да продължат. Не можеха да си позволят да бъдат настигнати от шест или седем безсмъртни.

Изправи се, замаяна от кошмарите си. Боб започна да разтребва, като събра боклука им в малка купчинка, а след това напръска олтара със спрей за почистване.

— А сега накъде? — попита Анабет.

Пърси посочи към буреносния фронт от тъмнина.

— Боб казва, че трябва да продължим натам. Очевидно Портите на Смъртта…

— Ти си му казал? — Анабет не искаше да звучи строго, но Пърси се сви.

— Докато спеше — призна той. — Анабет, Боб може да помогне. Трябва ни водач.

— Боб ще помогне! — съгласи се Боб. — В тъмните земи, в Портите на смъртта. Но не е добра идея да тръгнем право към тях. Има прекалено много чудовища. Дори Боб не може да победи толкова много. Те ще убият Пърси и Анабет за около две секунди. — Титанът се намръщи. — Поне така мисля. Но времето е различно в Тартара.

— Ами да — изсумтя Анабет. — Има ли обаче друг път?

— Можем да се скрием — каза Боб. — Мъртвешката мъгла ще ни скрие.

— О! — Анабет внезапно се почувства много дребничка в сянката на титана. — Какво представлява Мъртвешката мъгла?

— Тя е много опасна — заяви Боб, — но ако дамата ти я дари, ще успеем да се скрием. Стига да избегнем Нощта. Но пък дамата е много близка до Нощта. Това не е хубаво.

— Дамата — повтори Пърси.

— Да. — Боб посочи към мастилената чернота. — Трябва да вървим.

Пърси погледна към Анабет. Очевидно търсеше съвета й, но тя не знаеше какво да му каже. Спомни си кошмара за дървото на Талия, разцепено от мълния, за Гея, която се издигаше над Хълма на нечистокръвните, за да пусне чудовищата си към лагера.

— Добре тогава — каза Пърси, — предлагам да видим тази дама и нейната Мъртвешка мъгла.

— Почакай — каза Анабет.

Главата й бучеше. Замисли се върху съня с Люк и Талия. Спомни си историите, които Люк бе разказвал за баща си — бога на пътешествениците, водач на духовете на мъртвите, покровител на съобщенията.

Загледа се в черния олтар.

— Анабет? — попита Пърси притеснен.

Тя отиде до купчината боклук и измъкна от нея една сравнително чиста салфетка. Спомни си видението на Рейна, която стоеше край димящия процеп под останките на дървото на Талия и говореше с гласа на Атина:

Трябва да застана тук. Римлянката трябва да ме донесе.

Побързай. Съобщението трябва да бъде изпратено.

— Боб? — попита тя. — Жертвите, изгорени в света на смъртните, се появяват на този олтар, нали?

Боб се размърда неспокойно, все едно не е готов да бъде разпитван.

— Да?

— А какво ще стане, ако изгорим нещо на олтара тук?

— Ами…

— Точно така — отвърна Анабет, — не знаеш. Никой не знае, защото не е опитвано досега.

Това бе шансът й. Имаше мъничка вероятност изгореното на този олтар да се върне в лагера на нечистокръвните.

Не бе много вероятно, но ако проработеше…

— Анабет? — повтори Пърси. — Намислила си нещо. Познавам този поглед.

— Кой поглед?

— Този, който подсказва, че си намислила нещо. Свиваш устни, намръщваш се и…

— Имаш ли химикалка? — попита тя.

— Шегуваш се, нали? — извади той Въртоп.

— Да, но можеш ли да пишеш с него?

— Аз… не зная — призна си той, — никога не съм опитвал.

Свали капачката на химикалката и, както винаги, тя се превърна в меч. Анабет бе виждала това стотици пъти. Когато трябваше да се бие, Пърси просто хвърляше капачката и по-късно тя се появяваше в джоба му. Когато докоснеше с нея върха на меча, той отново се превръщаше в химикалка.

— А какво ще стане, ако поставиш капачката от другата страна на меча? — попита Анабет, — както се поставя капачката на химикалка, когато трябва да пишеш нещо?

— Ами… — Пърси изглеждаше разколебан, но сложи капачката в крайчеца на дръжката на меча. Въртоп отново се превърна в химикалка, но сега писецът й бе открит.

— Може ли? — Анабет я взе от ръката му, приглади салфетката върху олтара и започна да пише. Мастилото на Въртоп сияеше в цвета на божествен бронз.

— Какво правиш? — попита Пърси.

— Пиша писмо — отвърна Анабет. — Надявам се Рейчъл да го получи.

— Рейчъл ли? — попита Пърси. — Нашата Рейчъл? Делфийският оракул?

— Същата. — Анабет потисна усмивката си.

Всеки път, щом станеше дума за Рейчъл, Пърси се изнервяше. Някога Рейчъл го бе сваляла. Това бе много отдавна и сега двете с Анабет бяха добри приятелки. Въпреки това Анабет нямаше нищо против да държи гаджето си на нокти. Бе полезно.

Анабет довърши писмото си и сгъна салфетката, като от външната страна написа:

След което си пое дълбоко въздух. Молеше Рейчъл Деър да направи нещо изключително опасно, но това бе единственият начин да се свърже с римляните и да избегне предстоящата касапница.

— Сега трябва да го изгоря — каза тя. — Някой да има кибрит?

Острието върху метлата на Боб изскочи и одраска олтара. Избухна взрив от сребристи искри.

— Благодаря — каза Анабет и подпали салфетката, след което я остави на олтара. Видя как тя става на пепел и се запита дали не полудява. Можеше ли пушекът наистина да излезе от Тартара?

— Сега вече трябва да тръгваме — посъветна ги Боб. — Ама наистина. Преди да ни убият.

Анабет погледна към стената от мрак пред тях. Някъде там имаше жена, която контролираше Мъртвешката мъгла и може би можеше да ги скрие от чудовищата… Планът им бе препоръчан от титан, един от най-опасните им врагове. Анабет реши, че ако му мисли много, просто ще полудее.

— Добре тогава — отвърна тя, — готова съм.