Домът на Хадес

LXII. Пърси

Титанът ги приближи, като изрита няколко по-низши чудовища, направили грешката да застанат на пътя му. Бе висок горе-долу колкото Боб, с броня от стикска стомана и диамант в центъра на нагръдника. Очите му бяха синкавобели като глетчери и също толкова студени. Косата му бе в същия цвят, подстригана късо, по войнишки. Под мишница носеше боен шлем във формата на меча глава. От колана му висеше меч с размерите на дъска за сърф.

Въпреки бойните си белези, лицето на титана бе красиво и по някакъв странен начин познато. Пърси бе сигурен, че никога не го е виждал, но очите и усмивката му му напомниха за някого…

Титанът спря пред Боб и го потупа по рамото.

— Япет! Не ми казвай, че не можеш да познаеш собствения си брат!

— Добре — съгласи се нервно Боб. — Няма да го кажа.

Другият титан отметна глава назад и се разсмя.

— Чух, че са те хвърлили в Лета. Сигурно е било ужасно! Всички обаче знаехме, че накрая ще се излекуваш. А аз съм Койос!

— Разбира се — отвърна Боб. — Койос, титанът на…

— Севера! — извика Койос.

— Знам! — извика и Боб.

Двамата се разсмяха и започнаха да се тупат по рамената. Очевидно притеснен от това, Малък Боб се настани на главата на големия и се сви в косата му като в гнездо.

— Бедният стар Япет — продължи Койос. — Здравата са се изгаврили с теб. Погледни се само! С метла! С униформа на слуга! С котка на главата! Хадес ще си плати за това унижение. А онова геройче, което ти взе паметта? Ще го разкъсаме на парчета, нали? Заедно!

— Да — преглътна Боб, — разбира се. На парчета, ха-ха.

Ръцете на Пърси се сключиха около химикалката. Не бе имал добро мнение за брата на Боб и преди заканата да го разкъсат на парчета. В сравнение с Боб, който говореше простичко и ясно, Койос звучеше все едно рецитира Шекспир. Само по себе си това бе достатъчно, за да подразни Пърси. Бе готов да извади Въртоп на момента, но поне досега Койос не го беше забелязал. А и Боб не ги бе предал, въпреки че няколкократно имаше възможност да го направи.

— Добре е, че се виждаме отново. — Койос забарабани с пръсти по мечешкия шлем. — Помниш ли как се забавлявахме едно време?

— Разбира се! — отвърна Боб. — Когато, ъъ…

— Хванахме баща си Уран — добави Койос.

— Да, беше чудесно да се боричкаме…

— Ние го смачкахме.

— Това имам предвид…

— Задържахме го, докато Кронос го насече на части с косата си.

— Да, точно така беше. Ха-ха. — Боб изглеждаше все едно всеки миг ще му прилошее. — Колко забавно!

— Ти хвана десния крак на татко, доколкото помня — не се спря Койос, — и Уран те изрита в лицето. Много те закачахме за това!

— Заслужавах си го.

— За жалост, нашият брат Кронос бе унищожен от онези жалки геройчета — въздъхна Койос. — Има някакви остатъци от същността му, но нищо, което да събереш. Явно има рани, които дори Тартара не може да излекува.

— Уви!

— Но сега получаваме втори шанс, нали? — Койос се приведе съучастнически напред. — Нека гигантите си мислят, че управляват. Нека бъдат нашите елитни убийци. Те ще се справят с Олимпийците веднъж и завинаги. Но щом Майката Земя се събуди, тя ще си спомни кои са първородните й деца. Помни ми думите. Титаните отново ще владеят Вселената!

— Хм — замисли се Боб, — на гигантите това няма да им хареса.

— На кого му пука за гигантите? — излая Койос. — Те и без това минаха през Портите на Смъртта и са обратно в света на смъртните. Полибот излезе последен преди половин час и не спря да се оплаква как си изпуснал плячката. Разбрах, че героите, които е преследвал, са били погълнати от Никс. Повече никой няма да ги види, гарантирам ти!

Анабет стисна ръката на Пърси. Той не можеше да различи ясно изражението й през Мъртвешката мъгла, но прочете тревогата в погледа й.

Ако гигантите вече бяха минали през Портите, това означаваше, че повече няма да ги гонят в Тартара. За нещастие, означаваше също и че приятелите им в света на смъртните са в още по-голяма опасност. Всичките им предишни битки се бяха обезсмислили. Враговете им бяха преродени и по-силни отвсякога.

— Е! — изтегли огромния си меч Койос. Острието излъчваше студ, по-вледеняващ и от този на глетчера Хъбърд. — Трябва да вървя. Латона сигурно вече да се е възстановила. Ще я убедя да се бие на наша страна.

— Латона — промърмори Боб, — разбира се.

— Забравил си дъщеря ми, а? — разсмя се Койос. — Е, отдавна не си я виждал, не може да се отрече. Миролюбивите като нея се възстановяват най-бавно. Но този път съм сигурен, че Латона ще иска да отмъсти. Начинът, по който Зевс се отнесе с нея, е възмутителен. А тя го дари с такива прекрасни близнаци!

Пърси едва не ахна. Близнаците! Той си спомни и коя е Латона — майката на Аполон и Артемида. Ето защо Койос му се бе сторил познат! Той имаше студените очи на Артемида и усмивката на Аполон. Беше им дядо, баща на майка им Латона.

Само от мисълта за това Пърси го заболя главата.

— Е, ще се видим в света на смъртните! — избоботи Койос и тупна Боб по гърдите, като така едва не събори Малък Боб от главата му. — Да знаеш, другите ни двама братя пазят Портите, така че скоро ще ги видиш!

— Така ли?

— Разчитай на това! — С тези думи Койос пое по пътя си, като едва не стъпка Пърси и Анабет, но те се отдръпнаха панически от пътя му. Преди тълпата изчадия да запълни празното пространство, Пърси махна на Боб. Титанът се наведе до него.

— Добре ли си, големи приятелю? — прошепна Пърси.

— Не зная — намръщи се Боб. — Всичко това… — махна той наоколо. — Как бих могъл да съм добре?

Прав е — помисли си Пърси. Анабет надникна към Портите на Смъртта, въпреки че армията чудовища я бе скрила от погледите им.

— Правилно ли чух? Още двама титани пазят изхода? Това не е никак хубаво.

Пърси погледна към Боб. Обърканото изражение на титана не му хареса.

— Помниш ли Койос? — попита внимателно той. — И това, което ти говореше?

Боб стисна дръжката на метлата си.

— Да. Когато го каза, си го спомних. Удари ме с миналото… като с копие. Но не зная дали да го приема. Мое е… но ако не го искам?

— Не го приемай — каза твърдо Анабет. — Боб, вече си различен. По-добър.

Котето скочи от главата на Боб и се уви около краката му, като отърка главичка в панталоните. Боб сякаш не го забеляза.

На Пърси му се искаше да има увереността на Анабет, да може да каже на Боб със сигурност, че трябва да забрави миналото си.

Той обаче прекрасно разбираше титана. Спомни си деня, в който се събуди във Вълчия дом в Калифорния, със спомени, изтрити от Хера. Ако някой бе посрещнал Пърси тогава и му бе казал, че се казва Боб и е приятел на гигантите и титаните… дали щеше да повярва? Дали нямаше да се почувства предаден, когато открие истинската си самоличност?

Това е различно — каза си той. — Ние сме добрите.

Но дали беше така наистина? Пърси бе оставил Боб в двореца на Хадес, на милостта на новия му господар, който го мразеше. Не смяташе, че има моралното право да казва на Боб какво да прави. Дори животът им да зависеше от това.

— Мисля, че можеш да избереш, Боб — предложи Пърси. — Запази тази част от миналото на Япет, която ти е скъпа. Зарежи останалото. Важно е бъдещето!

— Бъдеще… — поклати глава Боб. — Това е идея на смъртните. Аз нямам бъдеще. Ние не сме създадени, за да се променяме…

Титанът се загледа към ордите чудовища.

— Това е истината, приятелю. Оставаме едни и същи. Завинаги.

— Ако беше така — отвърна Пърси, — вече с Анабет да сме мъртви. Може би не ни е било писано да сме приятели, но сме такива. Ти си най-добрият приятел, който бих могъл да имам.

Сребърните очи на Боб изглеждаха по-тъмни от обичайното. Той вдигна ръка и Малък Боб скочи в нея. След това се изправи в цял ръст.

— Да вървим тогава, приятели. Малко остана.

Да тъпчеш сърцето на Тартара не бе така забавно, както звучеше.

Пурпурната плът под тях бе хлъзгава и не спираше да пулсира. От далечината изглеждаше плоска, но отблизо бе като направена от гънки и цепнатини, през които ставаше все по-трудно да се ходи. Сгърчените купчини от червени артерии и сини вени даваха възможност на Пърси да се хване за нещо, но напредването бе бавно.

А чудовищата, разбира се, бяха навсякъде. Глутници адски хрътки обикаляха полята, без да спират да лаят и да ръмжат, а всяка твар, направила грешката да не се отмести от пътя им, биваше разкъсана. Араите кръжаха във въздуха, носени от ципестите си криле, като мерзки черни силуети на фона на отровните облаци.

Пърси се препъна. Ръката му докосна една червена артерия и потръпна.

— Тук има вода — каза той. — Истинска вода.

— Една от петте реки — изсумтя Боб. — Кръвта му.

— Кръвта му? — Анабет отстъпи от най-близката купчина артерии. — Знаех, че реките на Подземното царство се вливат в Тартара, но…

— Да — довърши мисълта й Боб, — всички минават през сърцето му.

Пърси прокара ръка по мрежа капиляри. Дали река Стикс течеше под пръстите му, или може ли Лета? Ако някоя от вените се пръснеше, докато стъпва върху нея…

Пърси потрепера. Осъзна, че върви по най-опасните кръвоносни съдове във Вселената.

— Трябва да побързаме — каза Анабет. — Ако не успеем…

Гласът й заглъхна. Във въздуха пред тях профуча назъбена мълния, изградена от пълен мрак.

— Портите — обясни Боб. — Явно през тях минава голяма група.

Пърси усети горчив вкус в устата си, все едно е вкусил кръвта на горгона. Дори приятелите му от Арго II да успееха да стигнат другата страна на Портите, как щяха да преборят ордите изчадия, минаващи през тях, особено ако гигантите вече ги очакваха?

— Всички чудовища ли ще минат през Дома на Хадес? — попита той. — Колко голямо е това място всъщност?

— Може би излизат другаде — сви рамене Боб. — Домът на Хадес е под земята, нали? Това е царството на Гея. Може да изпрати слугите си където пожелае.

Пърси усети как всяка надежда го напуска. Бе достатъчно лошо, ако чудовищата изпълзяваха в Епир. Той обаче си представи земята в света на смъртните като огромно метро, превозващо гиганти и други отвратителни създания там, където Гея счетеше за уместно да ги стовари — в лагера на нечистокръвните, в лагер „Юпитер“ или пък на пътя на Арго II, още преди той да е стигнал Епир.

— Щом Гея има такава сила — попита Анабет, — няма ли да предопредели къде ще се измъкнем ние самите?

Пърси намрази този въпрос. Понякога му се искаше Анабет да не е чак толкова умна.

— Вие не сте чудовища — почеса се по брадата Боб. — С вас може и да е по-различно.

Страхотно — помисли си Пърси.

Не му харесваше идеята Гея да ги очаква от другата страна, готова да ги пренесе където си поиска, например в центъра на някоя скала. Портите обаче бяха единственият им шанс да се измъкнат от Тартара. Друга надежда нямаше.

Боб им помогна да се изкачат по поредното възвишение и тогава Портите се появиха право пред тях — правоъгълник от пълен мрак на върха на сърдечния мускул, на около половин километър разстояние. Обкръжаваше го армия чудовища, толкова плътно застанали едно върху друго, че Пърси би могъл да стъпва по главите им.

Портите все още бяха прекалено далеч, за да ги различи ясно, но титаните, които ги пазеха, му бяха достатъчно познати. Този вляво бе облечен в сияйни златни доспехи, които излъчваха изгаряща жега.

— Хиперион — промърмори Пърси. — Този упорито отказва да остане мъртъв.

Титанът вдясно имаше тъмносини доспехи с овнешки рога на шлема. Пърси го бе виждал само в сънищата си, но го разпозна като Криос, титана, убит от Джейсън в битката за планината Там.

— Другите братя на Боб — прошепна Анабет. Мъртвешката мъгла около нея се размърда и за миг превърна лицето й в ухилен череп.

— Боб, можеш ли да се биеш с тях?

Боб претегли метлата си, все едно му предстои голямо чистене.

— Трябва да побързаме — заяви той. Пърси забеляза, че това не е отговор. — Последвайте ме.