Домът на Хадес

VI. Анабет

Ударът не я уби, но студът замалко да го направи.

Ледената вода изкара дъха от дробовете й. Крайниците й се вкочаниха и тя изпусна Пърси. Започна да потъва. Странен вой изпълни слуха й — милиони гласове на страдащи хора. Реката сякаш бе направена от дестилирана мъка.

Гласовете бяха по-лоши и от студа. Усети как се вцепенява от нещастието в тях.

Защо се съпротивляваш? — питаха я те. — Вече си мъртва. Нивга не ще напуснеш това място.

Можеше да потъне и да се удави. Реката щеше да отнесе тялото й… нанякъде. Така щеше да е по-лесно. Просто трябваше да затвори очи и…

Пърси я стисна за ръката и я върна към реалността. Не можеше да го види в мътната вода, но внезапно установи, че й се живее. Двамата заплуваха нагоре и излязоха на повърхността.

Анабет си пое дълбока глътка въздух, въпреки зловонието на сяра. Водата около тях заклокочи и тя разбра, че Пърси е създал водовъртеж, с който да ги издигне. Не можеше да различи околностите, но си спомни, че са в река.

А реките имаха брегове.

— Земя — каза тя. — Ела настрани.

Пърси я погледна, разнебитен от умора. Обикновено водата го съживяваше, но не и този път. Явно контролът над реката изсмукваше силите му. Водовъртежът отслабна.

Анабет го прегърна през кръста и започна да плува срещу течението. Реката се мъчеше да я повлече, а окаяните гласове не спираха да шептят в ума й.

Животът е безсмислен — казваха те. — Единственият изход от него е смъртта.

— Безсмислено — простена Пърси. Зъбите му тракаха от студа. Спря да плува и започна да потъва.

— Пърси! — изпищя тя. — Реката влияе на ума ти! Това е Кокит, реката на воплите! Направена е от втечнено нещастие!

— Нещастие — съгласи се той.

— Бори се!

Тя зарита в опит да задържи и двамата над водата. Това звучеше като поредната грозна шега на Гея. Анабет щеше да загине в опит да спаси любимия си, сина на Посейдон, от удавяне.

Няма да стане, вещице — стисна зъби Анабет. Тя прегърна Пърси по-силно и го целуна.

— Разкажи ми за Нов Рим. Какви бяха плановете ти за нас?

— Нов Рим… за нас…

— Да, водорасляк. Каза ми, че там е бъдещето ни. Разкажи ми повече!

Анабет никога не бе искала да напуска лагера на нечистокръвните. Това бе единственият истински дом, който имаше. Но преди дни на борда на Арго II Пърси й бе разказал, че си представя бъдещето им сред римските герои. В техния Нов Рим ветераните, извършили подвизи, можеха да се установят, да следват в университет, да създадат семейство, дори да имат деца.

— Архитектурата — прошепна Пърси. Очите му се проясниха. — Реших, че ще харесаш къщите, парковете. Имаше една улица с великолепни фонтани.

Анабет започна да напредва срещу течението. Чувстваше крайниците си като торби с цимент, но Пърси вече й помагаше. Брегът стана видим. Бе на около хвърлей камък от тях.

— Университета — успя да каже тя, — искаш ли да учим заедно?

— Ами да — отвърна той. Звучеше малко по-уверено.

— Какво би искал да следваш, Пърси?

— Не зная — призна си той.

— Океанография? — предложи тя. — Или нещо за дълбините на морето?

— Сърф — отвърна той.

Тя се засмя. Звукът сякаш изплющя по водата. Окаяните гласове заглъхнаха до далечно бучене. Анабет се запита дали някой някога се е смял в Тартара преди, просто така, от удоволствие.

Съмняваше се.

Използва сетните си сили, за да стигне брега. Краката й докоснаха песъчливото дъно. С Пърси излязоха на брега, треперещи и стенещи от студ, след което паднаха на черния пясък.

Анабет искаше да се свие до Пърси и да заспи. Просто да затвори очи и да излезе от този кошмар, да се събуди на борда на Арго II с останалите си приятели на сигурно място. Е, доколкото за герой можеше да има сигурно място.

Но уви! Бяха в Тартара, а в краката им бе река Кокит, втечненото нещастие. Серният въздух дразнеше дробовете на Анабет и щипеше кожата й. Когато погледна към ръцете си, видя, че са покрити с грозни обриви. Опита се да стане и изохка от болка.

Брегът не бе от пясък. Стояха върху поле от натрошени стъкълца, някои от които се бяха забили в дланите на Анабет.

Въздухът бе киселинен. Водата носеше нещастие. Пясъкът бе от стъкло. Всичко бе създадено, за да наранява и убива. Анабет си пое дълбоко въздух и се запита дали гласовете на Кокит не са казали истината. Може би наистина нямаше смисъл да се съпротивляват. Щяха да загинат до час.

Пърси се закашля.

— Това място смърди като доведения ми баща.

Анабет успя да се усмихне. Никога не бе срещала Смрадливия Гейб, но бе чувала достатъчно истории за него. Беше благодарна на Пърси, че опитва да оправи настроението й.

Ако бе паднала в Тартара сама, вече щеше да е мъртва. След намирането на Атина Партенос в Рим всичко това й идваше в повече. Щеше да се свие и да заплаче, докато не се превърне в поредния призрак, впримчен в мрачното течение на Кокит.

Но ето, че не бе сама. Пърси бе до нея и това означаваше, че не може да се предаде.

Наложи си да се изправи. Кракът й все още бе увит в самоделната шина от дъска и балонестата опаковка, но не болеше, когато го движеше. Амброзията, която бе изяла в тунелите под Рим, явно бе заздравила костите й.

Раницата й я нямаше — изгуби я по време на падането или може би в реката. Бе ужасно, че с нея изчезна и компютърът на Дедал с всичките му фантастични програми и функции, но това далеч не бе най-големият й проблем. Нямаше го бронзовия й кинжал — оръжието, което носеше от седемгодишна.

Когато осъзна това, едва не се прекърши, но нямаше време да се самосъжалява. После щеше да скърби. Какво имаха още?

Храна и вода им липсваха. На практика нямаха никакви припаси. Това не бе много обнадеждаващо.

Анабет погледна към Пърси. Изглеждаше зле. Тъмната му коса бе залепнала за челото, а ризата му бе станала на парцали. Пръстите му бяха одрани от начина, по който бе увиснал на ръба преди падането им. Но по-тревожно от всичко бе, че трепереше. Устните му бяха посинели.

— Трябва да се раздвижим, иначе ще изпаднем в хипотермия — каза Анабет. — Можеш ли да се станеш?

Той кимна. Двамата с мъка се изправиха на крака.

Анабет го прегърна през кръста, макар да не бе сигурна кой на кого помага, и огледа околността. Над тях нямаше и следа от тунела, през който бяха пропаднали. Не можеше да види дори покрива на пещерата — само кървавочервените облаци, които лениво плуваха в мъгливия сив въздух. Бе като да гледаш в смес между доматена супа и цимент.

Стъкленият черен плаж продължаваше на около петдесет метра навътре, след което стигаше до стръмна скала. От мястото, на което се намираха, Анабет не можеше да разбере какво има по-нататък, но се виждаха червеникави отблясъци като от гигантски клади.

В ума й проблясна неясен спомен, свързан с Тартара и огъня. Но преди да може да се замисли върху него, Пърси си пое рязко въздух.

— Виж — посочи той надолу към потока.

На около стотина метра от тях позната синя италианска кола се бе разбила в пясъка. Приличаше на онзи „Фиат“, който бе блъснал Арахна в бездната.

Анабет се надяваше, че греши, но едва ли Тартара изобилстваше от италиански спортни автомобили. Част от нея не искаше да го приближава, но трябваше да узнае истината. Стисна ръката на Пърси и двамата тръгнаха към катастрофиралата кола. Една от гумите й беше паднала и плуваше в Кокит. Прозорците на „Фиат“-а бяха счупени и светлите им стъкълца блестяха на фона на по-тъмните, които образуваха плажа. Под смачкания покрив имаше останки от гигантска паяжина — капана, който Анабет бе измислила за Арахна. Бе съвсем празен. По пясъка имаше следи, които подсказваха, че нещо тежко и многокрако е изчезнало в мрака.

— Тя е жива — промълви Анабет, толкова ужасена и вбесена от тази несправедливост, че едва не повърна.

— Това е Тартара — отвърна Пърси, — домът на чудовищата. Може би тук долу те не могат да бъдат убити.

След което погледна смутен Анабет, разбрал, че това едва ли й помага.

— А може би е тежко ранена и се е измъкнала, за да умре.

— Дано — съгласи се Анабет.

Пърси не спираше да трепери. На Анабет не й беше много по-топло, въпреки горещия спарен въздух. Раните от стъкълцата не спираха да кървят, което бе необичайно. Обикновено контузиите й заздравяваха бързо. Но сега дъхът й се учестяваше.

— Това място ни убива — каза тя. — Имам предвид буквално. Освен ако…

Тартара. Огънят. Неясният спомен изплува от съзнанието й. Погледна към осветената от пламъци скала. Идеята бе нелепа, но бе последният им шанс.

— Освен какво? — настоя Пърси. — Имаш нова гениална идея, нали?

— Имам план — призна Анабет. — Дали е гениален, не знам. Но трябва да намерим Огнената река.