Домът на Хадес

XXXVIII. Анабет

Най-обидното нещо бе, че драконът със сигурност беше най-красивото създание, което Анабет виждаше от падането си в Тартара насам. Люспестата му кожа блестеше в зелено и жълто като есенна гора, а очите му бяха в любимия й синьозеленикав цвят — досущ като тези на Пърси. Когато разпери ципеста яка около главата си, Анабет не можеше да не помисли, че ще бъде убита от изключително царствено и достолепно чудовище.

Освен това бе дълго като цял влак. Докато тичаше към тях, огромните му нокти прокопаваха дупки в земята, а опашката му плющеше във всички посоки. Драконът изсъска и изплю зеленикава отрова, която прогори мъха и подпали катранените ями. Въздухът се изпълни с аромата на бор и джинджифил.

Чудовището дори ухаеше добре. Подобно на повечето дракони от гръцките митове, то нямаше криле и бе по-змиевидно от зверовете, познати от приказките за рицари. И освен това беше гладно.

— Боб? — попита Анабет. — Какво е това срещу нас?

— Меонийския дракон — обясни Боб. — От Меония.

Това бе толкова полезна информация, че Анабет се изкуши да цапардоса главата на Боб със собствената му метла, само дето нямаше как да я вдигне.

— Можем ли да го убием?

— Ние двамата? — попита Боб. — Не.

Драконът изрева, сякаш за да създаде драматичен ефект и изпълни въздуха с още по-силен мирис на бор. От отровата му щеше да излезе чудесен ароматизатор за лека кола.

— Отведи Пърси на безопасно място — каза Анабет. — Аз ще го разсея.

Не знаеше как да го направи, но нямаше друг избор. Не можеше да остави Пърси да умре. Не и докато имаше силата да се бие.

— Няма нужда — отвърна Боб. — Всеки момент.

— ГРРРРРРРР!

Анабет се извърна тъкмо навреме, за да види как гигантът излиза от колибата си.

Той бе висок около шест метра — нормална височина за всеки гигант — и имаше тяло на човек и крака от змии. Нямаше оръжия и вместо броня носеше зеленикава риза от люспи. Кожата му бе с цвят на череша, а косата и брадата — с оттенъка на ръжда. Бяха сплетени с трева, листа и блатни цветя.

Извика предизвикателно, но за щастие не гледаше към Анабет. Боб я издърпа от пътя му, когато той се втурна към дракона. Сблъскаха се в странен взрив от коледни цветове — червено и зелено. Драконът изплю отровата си, а гигантът отскочи настрана. След това грабна дъбовото дърво и го изтръгна от земята с корена. Старият череп се разпадна на прах, когато гигантът завъртя дъба като бейзболна бухалка.

Опашката на дракона се уви около кръста на противника и го придърпа към оголените зъби. Но веднага щом го приближи, гигантът заби дървото право в гърлото на звяра.

Анабет се надяваше никога повече да не вижда подобна сцена. Дървото прониза шията на дракона и го притисна към земята. Корените се забиха в пръстта веднага щом докоснаха земята и закотвиха дървото така, че то изглеждаше сякаш се е издигало там от хилядолетия. Драконът започна да се гърчи, но бе прикован към земята.

Гигантът го удари по шията и се чу оглушително хрущене. Чудовището се отпусна мъртво и започна да се разпада, като остави след себе си само кости, месо, люспи и чисто нов драконов череп, чиято разтворена паст зейна около дъбовото дърво.

— Добра битка — изръмжа одобрително Боб.

Котето измърка в знак на съгласие и започна да чисти лапичките си. Гигантът срита останките от дракона и ги разгледа критично.

— Не останаха хубави кости — оплака се той, — а исках нов бастун. Хм. Поне от кожата има достатъчно за клозета.

Той изтръгна ципата от яката на дракона и я прибра в колана си.

— Ъх. — На Анабет й се прииска да попита дали наистина гигантът ползва люспите на дракона вместо тоалетна хартия, но реши да не го прави.

— Боб, ще ни запознаеш ли?

— Анабет — каза Боб, след което потупа краката на Пърси, — това е Пърси.

Анабет се надяваше, че титанът й се подиграва, но лицето му остана неразгадаемо.

— Имах предвид с гиганта — стисна зъби. — Ти обеща, че ще ни помогне.

— Обещал е? — Гигантът погледна през рамо и присви очи под рунтавите си червени вежди. — Обещанията са голяма работа. Защо му е на Боб да обещава, че ще помогна?

Боб се размърда. Титаните бяха страшни, но Анабет никога не бе виждала такъв, застанал до гигант. В сравнение с драконоубиеца, Боб изглеждаше почти безобиден.

— Дамасин е добър гигант — отвърна Боб, — миролюбив. Лекува отравяния.

Анабет се загледа в гиганта Дамасин, който започна да къса парчета кърваво месо от драконовия труп с голи ръце.

— Миролюбив — повтори тя. — Виждам.

— Месо за вечеря. — Дамасин се изправи и погледна Анабет, все едно тя е още един потенциален запас от протеини. — Ела вътре. Ще направя печено. След това ще видим това обещание.