Домът на Хадес

XXI. Анабет

Анабет реши, че няма да умре заради чудовищата, отровната атмосфера или осеяния с пропасти път.

Не. По-вероятно щеше да загине, когато цялото това безумие накара мозъка й да експлодира.

Първо с Пърси им се наложи да пият огън, за да оцелеят. След това ги нападна ято вампири, водени от мажоретка, убита от Анабет преди две години. А накрая бяха спасени от портиер на име Боб, който имаше коса като Айнщайн, сребърни очи и огромна метла. И беше титан.

Наистина, защо не?

Следваха Боб в пустошта, като продължаваха да вървят по течението на Флегетон. С всяка крачка приближаваха тъмния фронт. От време на време спираха да пият от огнената вода. Това ги поддържаше живи, но Анабет се чувстваше, сякаш се е жабуркала с акумулаторна киселина. Единствената й утеха беше Пърси. Периодично той стисваше ръката й или пък й хвърляше някоя от очарователните си усмивки. Най-вероятно беше точно толкова изплашен и отчаян, колкото и тя. Беше му много благодарна, че прави всичко възможно, за да й стане по-добре.

— Боб знае какво прави — увери я той.

— Имаш интересни приятели — промърмори Анабет.

— Боб е интересен! — ухили се титанът и се обърна към нея. — Благодаря!

Явно имаше и добър слух. Анабет трябваше да внимава.

— Е, Боб… — опита се да звучи приятелски, но това не бе лесно с изгорено гърло, — как влезе в Тартара?

— Скочих — отвърна той, все едно е най-естественото нещо на света.

— Скочил си в Тартара — повтори тя, — понеже Пърси е произнесъл името ти?

— Той имаше нужда от мен. — Сребърните очи на титана заблестяха в мрака. — Не се притеснявайте. И без това ми бе омръзнало да мета. Хайде! Скоро ще стигнем до отбивка за почивка.

Отбивка. Анабет нямаше представа какво е значението на тази дума в Тартара. Тя си спомни времената, в които заедно с Талия и Люк бяха посещавали отбивки за отдих на различни шосета. Тогава още не бяха влезли в лагера. Бяха бездомни и всеки ден се бореха, за да оцелеят.

И пак беше по-добре от тук. Дали отбивката, към която Боб ги водеше, имаше чисти тоалетни и машина за закуски? Потисна смеха си. Определено полудяваше.

Анабет продължи да куцука напред, като се опита да не обръща внимание на къркоренето на стомаха си. Тя погледна към гърба на Боб, който ги водеше към стената от мрак, вече само на няколкостотин метра от тях. Синята му униформа на портиер бе разпрана на раменете, все едно някой се е опитал да го наръга. Парцали за бърсане се подаваха от джоба му. Бутилка с препарат за чистене висеше от колана му, а синята течност в нея се полюшваше хипнотично.

Анабет си спомни историята за това как Пърси се бе запознал с титана. Талия Грейс, Нико ди Анджело и Пърси се бяха съюзили, за да победят Боб по бреговете на река Лета. След като бяха изтрили паметта му, сърце не им бе дало да го убият. Бе станал толкова мил и симпатичен, че го бяха оставили в двореца на Хадес. Там Персефона бе обещала да се погрижи за него. Явно владетелите на Подземния свят бяха приели, че грижата означава да му намерят работа като чистач. Анабет се запита как е възможно дори Хадес да е толкова безсърдечен. Досега не бе изпитвала жал към титан, но не й се струваше редно да превърнат едно безсмъртно същество в разсилен, на когото дори не плащат.

Той не ти е приятел — напомни си тя. Страхуваше се, че паметта му може да се върне. В Тартара чудовищата идваха, за да се възстановяват. Ами ако си спомнеше истината? Станеше ли Япет отново… е, Анабет бе видяла колко лесно се справи с емпусите. Самата тя бе невъоръжена. С Пърси не бяха в състояние да се борят с титана.

Тя погледна нервно към дръжката на метлата. Запита се колко ли време ще отнеме от нея да изскочи острие и да се насочи към тялото й.

Да последват Боб в Тартара бе безумно.

За съжаление, не можеше да измисли по-добър план.

Така продължиха да напредват през безрадостната пустош, а в отровните облаци над тях проблясваха червени мълнии. Поредният прекрасен ден в тъмницата на света. Анабет не виждаше много надалеч в мъгливия въздух, но колкото повече вървяха, толкова повече се уверяваше, че всичко наоколо представлява огромна спирала, водеща надолу.

Беше чувала различни описания на Тартара. Като бездънна яма. Или като крепост, оградена от медни стени. Или като празнота, в която няма нищо.

Имаше и разказ, според който Тартара бил като небето, обърнато наопаки във формата на каменен купол. На Анабет й се стори, че това описание е най-точно. Тартара бе като небесен купол — без истинско дъно, направен от различни слоеве, всеки следващ от които бе по-тъмен и ужасен от предишния.

И дори това не бе цялата истина…

Минаха покрай един мехур в земята — гърчеща се, полупрозрачна маса с размера на миниван. В нея бе наполовина оформеното тяло на дракон. Боб пукна мехура без много да му мисли. Той избухна в гейзер жълта слуз, а драконът в него се разпадна на прах.

Боб дори не забави крачка.

Чудовищата бяха като циреи по кожата на Тартара, помисли си Анабет и потрепера. Понякога й се искаше да няма такова въображение, тъй като в момента бе сигурна, че крачат по повърхността на гигантско живо същество. Целият пейзаж наоколо — куполът, ямата, можеха да го наричат както искат — бе тялото на бог Тартара, най-древното превъплъщение на Злото. Така както Гея обитаваше повърхността на Земята, Тартара населяваше Ямата.

Ако богът забележеше, че вървят по кожата му като бълхи по куче…

Стига. Достатъчно го бе мислила.

— Тук — каза Боб.

Спряха на ръба на пропаст. Под тях, в заслонена падина, подобна на лунен кратер, имаше кръг, обграден от черни мраморни колони. В центъра му имаше олтар.

— Светилище на Хермес — обясни Боб.

— В Тартара? — намръщи се Пърси.

— Да — засмя се щастливо Боб, — падна тук много, много отдавна. Може би от света на смъртните. Може би от Олимп. Така или иначе, чудовищата го избягват. Общо взето…

— Откъде знаеше, че е тук? — попита Анабет.

Усмивката на Боб угасна. Погледът му помътня.

— Не помня — призна си той.

— Всичко е наред — бързо добави Пърси.

На Анабет й се прииска да си плесне един шамар. Разбира се! Преди да стане Боб, титанът се бе наричал Япет и като всички останали от расата си бе изкарал няколко еона в Тартара. Бе ясно, че знае какво има тук. Щом помнеше храма, може би щеше да успее да си спомни и други подробности от стария си затвор и живота си преди да стане портиер. А това щеше да е лошо, много лошо за Пърси и Анабет.

Те изкатериха стените на кратера и влязоха в кръга колони. Анабет се строполи до купчина черен мрамор. Бе прекалено уморена, за да продължи да върви. Пърси застана до нея, готов да я защити, и огледа околността. Черният фронт вече бе на по-малко от сто метра пред тях и замъгляваше всичко по пътя им. Ръбът на кратера им пречеше да видят пустошта зад тях. Наистина бяха добре скрити, но ако някое чудовище попаднеше тук случайно, можеше да ги изненада неприятно.

— Каза, че някой ни преследва — спомни си Анабет. — Кой?

Боб помете земята около олтара, като от време на време спираше да погледне нещо в земята.

— Да, по петите ни са. Знаят, че сте тук. И гигантите, и титаните. Победените. Те помнят.

Победените… Анабет се опита да овладее страха си. Колко ли титани и гиганти бяха победили с Пърси през годините? Всеки от тях бе изглеждал като непреодолим съперник. Ако всички те бяха тук долу в Тартара и ги преследваха…

— Защо спираме тогава? — попита тя. — Трябва да продължим.

— Скоро — отвърна Боб. — Но вие смъртните имате нужда от почивка, а тук е добро място за такава. Най-доброто място… може би единственото добро. А и аз ще ви пазя.

Анабет погледна към Пърси, сякаш за да му каже: „О, не, няма да стане“. Да се разхождат с титан бе достатъчно лошо. Да заспят в присъствието на такъв… не й трябваше да е дъщеря на Атина, за да разбере, че това е самоубийствено.

— Ти поспи — каза й Пърси. — Аз ще взема първия пост с Боб.

— Добра идея — изръмжа Боб. — Когато се събудиш, ще има и храна!

Стомахът на Анабет се сви при споменаването на тази дума. Не знаеше как Боб може да призове храна в Тартара. Може би в работата му на портиер влизаше и организирането на кетъринг.

Не искаше да заспи, но тялото й я предаде. Клепачите й натежаха като олово.

— Пърси, събуди ме по някое време, за да дремнеш и ти. Не се прави на герой.

— Кой, аз ли? — усмихна се той по начина, по който тя обожаваше. След това я целуна. Устните му бяха напукани и горещи, все едно е трескав.

— Спи.

Анабет се почуства като в хижата на Хипнос в лагера на нечистокръвните. Налегна я страшна умора. Тя се сви на твърдата земя и затвори очи.