Домът на Хадес

XIV. Пърси

Когато заслизаха по скалите, Пърси си направи списък с нещата, за които трябва да внимава — първо, да не пада, второ, да не събаря камъни, които да предупредят емпусите за присъствието им, трето, да следи Анабет да не падне.

Бяха минали половината път надолу, когато Анабет се обади:

— Малко почивка, става ли?

Краката й поддаваха така, че Пърси се прокле наум, задето не беше предложил да спрат по-рано.

Седнаха на една издатина до горящия водопад, а Пърси прегърна с една ръка Анабет. Тя се отпусна на рамото му, трепереща от изтощение.

Не че той самият бе много по-добре. Имаше чувството, че стомахът му се е свил до размерите на изплюта дъвка. Ако намереха труп на чудовище, се страхуваше, че ще постъпи като емпуса и ще го изяде.

Поне имаше Анабет. Щяха да се измъкнат от Тартара.

Трябваше!

Не вярваше много в пророчества и уроки, но знаеше едно — че с Анабет им е писано да са заедно. Не бяха преживели толкова много, за да умрат сега.

— Можеше и да е по-лошо — въздъхна Анабет.

— Сериозно? — Пърси не виждаше как, но се опита да прозвучи бодро.

Тя се сгуши в него. Косата й ухаеше на дим. Ако затвореше очи, можеше да си представи, че са край лагерния огън в Лонг Айлънд.

— Можехме да паднем в река Лета — каза тя — и да изгубим паметта си.

Пърси настръхна само при мисълта за това. Вече беше имал проблеми с амнезия, достатъчни за цял живот. Миналия месец Хера беше изтрила паметта му, за да го пусне сред римските герои. Пърси се бе озовал в лагер „Юпитер“, без да има представа кой е и откъде идва. Още по-отдавна се бе изправил срещу един титан на брега на Лета, близо до замъка на Хадес. Бе опръскал врага си с вода от реката и така бе изтрил спомените му8.

— Да, Лета — прошепна той. — Не ми е любимата река.

— Как се казваше онзи титан? — попита Анабет.

— Япет. Каза, че означава Пронизващия или нещо подобно.

— Знам истинското му име. Питах за това как го кръсти след като изтри паметта му. Стив?

— Боб — отвърна Пърси.

— Титанът Боб — успя да се засмее Анабет.

Устните на Пърси бяха толкова напукани, че го заболяха щом се усмихна. Запита се какво ли е станало с Япет след като го бяха оставили в двореца на Хадес. Дали все още беше жизнерадостен и дружелюбен? Пърси се надяваше на това, но Подземното царство имаше навика да събужда най-лошото както у смъртните, така и у боговете.

Той погледна към пепелявата безрадостна пустош. Предполагаше се, че другите титани са тук, в Тартара — дали оковани, или свободни обаче, не можеше да прецени. Може би се криеха нейде из черните бездни. Пърси и приятелите му бяха унищожили най-лошия от тях, Кронос, но дори неговите останки бяха някъде тук, милион гневни частички, които вероятно се рееха в кървавочервените облаци или в черната мъгла.

Пърси реши да не мисли за това и целуна Анабет по челото.

— Трябва да вървим. Искаш ли да пийнеш още малко огън?

— Ще си го спестя засега.

С мъка се изправиха на крака. Останалата част от скалата изглеждаше невъзможна за слизане — имаше съвсем малки издатини. Въпреки това тръгнаха по тях.

Тялото на Пърси мина на автопилот. Пръстите му се ожулиха, по краката му избиха пришки. Започна да трепери от глад.

Запита се дали няма да умре от немощ, или огнената река ще го опази жив. Спомни си мъчението на Тантал, който бе оставен завинаги в езеро под клоните на дърво с плодове, ала не можеше нито да се нахрани, нито да утоли жаждата си.

Пърси не се бе сещал за Тантал от години. Проклетникът беше получил временно опрощение на греховете си и беше назначен за известно време за директор на лагера на нечистокръвните. Сега вероятно отново се намираше в Полята на мъченията. Пърси никога преди не беше съчувствал на този човек, но сега разбра мъката му. Вече можеше да си представя какво е да огладняваш постоянно, без да можеш да хапнеш нищо.

Продължавай да вървиш — заповяда си той наум.

Чийзбургери… — оплака се стомахът му.

Млъкни! — помисли си твърдо.

С картофки! — додаде стомахът му.

След около милиард години и дузина нови мехури по краката Пърси най-после стигна дъното и помогна на Анабет да слезе. След това двамата се проснаха на земята.

Пред тях се простираха километри пустош, осеяна с мерзки люпилни и криви инсектоидни дървета. От дясната им страна Флегетон се разделяше на ръкави, които образуваха делта от огън и пушек. На север, където се намираше главният ръкав на реката, земята бе осеяна с пещери, а на места се издигаха и каменни монолити, подобни на гигантски удивителни знаци.

Пръстта под Пърси пък бе неприятно топла и гладка. Той се опита да загребе от нея и с погнуса установи, че под тънкия слой прах и боклуци има единна мембрана, която подозрително напомня жива плът.

Едва не повърна, но успя да се въздържи. И без това в стомаха му имаше единствено огън.

Реши да не споменава за това на Анабет, но изпита неприятното усещане, че нещо гигантско и злонамерено ги наблюдава отнякъде. Не можеше да каже точно откъде, тъй като присъствието беше навсякъде. Пък и „наблюдава“ не беше точната дума. Тя предполагаше, че нещото има очи и ги гледа с тях, а съществото сякаш просто знаеше за присъствието им. Скалите наоколо внезапно заприличаха на редове криви зъби, а скалните монолити — на натрошени ребра. А ако земята наистина бе от плът…

Пърси с мъка прогони мислите. Мястото просто го подлудяваше. Това беше всичко.

Анабет стана и избърса саждите от лицето си, след което погледна към бездънния мрак на хоризонта.

— Знаеш ли, че на това поле сме напълно открити за всички?

Вместо отговор, на стотина метра от тях в земята се образува мехур, който се пръсна и разкри белезникав телкин с мазна козина, тяло като на тюлен и криви човекоподобни крайници. Чудовището успя да направи няколко крачки преди нещо още по-отвратително да изскочи от близката пещера и да го захапе с масивните си челюсти. Стана толкова бързо, че Пърси само мерна тъмната му влечугоподобна глава, която се прибра обратно в тъмното заедно със злощастната си жертва.

Даде си сметка, че явно не е особено яко да се преродиш в Тартара. Изяждаха те за две секунди. Той се запита дали телкинът няма да се появи на друго място в Тартара и колко време ще му отнеме да се прероди.

След това преглътна горчивия вкус на огнена вода и отговори:

— Да. Ще бъде забавно.

Анабет му помогна да се изправи. Погледна обратно към скалите, но разбра, че няма как да се върнат. Бе готов да плати хиляда златни драхми само и само Франк Занг да е с тях — добрият стар Франк, който можеше да се превръща в орел и дракон. Той щеше да ги прекара през тази глупава пустош.

Тръгнаха на път, като се опитваха да избягват пещерите и да се движат близо до течението на реката.

Тъкмо заобикаляха един от монолитите, когато някакво движение привлече погледа на Пърси. Нещо се стрелна покрай скалите вдясно от тях.

Дали не ги преследваше чудовище? Или просто пътищата им се бяха срещнали, тъй като и то вървеше към Портите на Смъртта?

Внезапно си спомни как бяха поели по този път и замръзна на място.

— Емпусите — стисна той ръката на Анабет. — Къде са емпусите?

Анабет се завъртя на триста и шейсет градуса. В очите й се четеше тревога. Може би влечугоподобната твар от пещерата бе изяла и емпусите. Но ако бяха все още пред тях, трябваше да се виждат на пътя им.

Освен ако не се криеха.

Пърси изтегли меча си, но бе твърде късно.

Емпусите изникнаха от скалите около тях, пет чудовища, които образуваха кръг около героите.

Капан.

Съвършеният капан.

Кели закуцука на несъразмерните си крака. Червеникавата й коса падаше по раменете като миниатюрна версия на Флегетон. Парцаливите й дрехи на мажоретка бяха омацани с петна с цвят на ръжда. Пърси бе сигурен, че не са от кетчуп. Кели го загледа с блестящите си червени очи и оголи зъби.

— Пърси Джаксън — изгука тя, — но това е просто невероятно! Дори не трябва да се връщам в света на смъртните, за да те унищожа!