Домът на Хадес

XX. Франк

Франк излезе с олюляване от Черната къща. Вратата се затвори зад него и той се отпусна на стената. Обзе го чувство за вина. За щастие, катоблепоните не бяха тук, иначе имаше опасност просто да се остави да го стъпчат. Не заслужаваше нищо повече. Бе оставил Хейзъл сама и безпомощна на милостта на обезумелия селски бог.

Избий селяните! — извика Арес в ума му.

Върни се в легиона и се бий с гърците! — нареди Марс. — Какво правиш тук?

Избива селяни! — изкрещя в отговор Арес.

— Млъкнете! — извика на висок глас Франк. — И двамата!

Две възрастни дами с пазарски чанти минаха покрай него. Погледнаха Франк накриво, промърмориха нещо на италиански и продължиха по пътя си. Франк се загледа тъжно в кавалерийския меч на Хейзъл, който стоеше подпрян до раницата му. Разбира се, можеше да се върне на борда на Арго II и да потърси Лио за помощ. Бе възможно, дори много вероятно, той да успее да поправи колесницата.

Но някакси Франк усещаше, че не Лио трябва да реши този проблем. Това бе негова задача. Освен това колесницата не беше точно повредена. Просто й липсваше влечуго.

Франк, разбира се, можеше да се превръща в питон. Все пак се бе събудил като такъв тази сутрин. Може би това бе знак от боговете. Не искаше да прекара остатъка от вечността върху колелото на фермерска колесница, но ако така можеше да спаси Хейзъл…

Не… трябваше да има и друг начин.

Влечуги — замисли се Франк. Марс. Имаше ли баща му някаква връзка с тези животни? Свещеното му животно бе глиганът, а не змията. Въпреки това Франк бе сигурен, че е чувал някъде история, в която…

Само богът можеше да му помогне. С нежелание той потъна в мислите, в които крещяха гласовете.

Трябва ми змия — каза им той, — как мога да я спечеля?

Ха-ха — разсмя се гръмко Арес, — трябвало му змия! А дракон не искаш ли?

Като онзи противен Кадъм — отвърна Марс, — добре го подредихме, задето уби дракона ни!

Двамата отново се развикаха и Франк се почувства, все едно главата му ще се сцепи на две.

Добре! Спрете!

Гласовете притихнаха.

— Кадъм — промърмори Франк на глас. — Кадъм…

И си спомни легендата. Героят Кадъм бе убил дракон, който бе син на Арес. Франк не знаеше и не искаше да знае как така баща му има за син дракон, но помнеше, че за наказание е превърнал Кадъм в змия.

— Значи можеш да превръщаш враговете си в змии — разсъди Франк. — Точно това ми трябва. Ще трябва да си намеря враг, а ти да го превърнеш в змия.

И мислиш, че ще го направя просто така! — изкрещя Арес. — Не си заслужил такава чест!

Само най-великите герои могат да ме молят за подобно нещо — допълни Марс. — Някой като Ромул например!

Много е римски! — възрази Арес. — По-добре Диомед!

Никога! — развика се Марс. — Този нещастник бе победен от Херкулес! По-добре Хораций!

Внезапно Арес притихна. Франк усети, че гръцкият аспект на бога се съгласява с предложението на римския, макар и с нежелание.

— Хораций — каза Франк. — Хубаво тогава. Ще докажа, че съм добър колкото него. Но какво е направил той?

В главата му нахлуха образи. Видя самотен воин, застанал на каменен мост срещу цяла армия, която идваше от другата страна на река Тибър. Момчето си спомни легендата. Хораций бе римски генерал, който собственоръчно удържал цяла орда варвари, като дал живота си за това да не пресекат Тибър. Така неговите римляни успели да подготвят защитата си, а младата им Република оцеляла.

Венеция е заплашена от врагове, както Рим някога — заяви Марс. — Спаси я!

Унищожи ги всичките! — заповяда и Арес. — Не бива да остане нито един!

Франк изтика гласовете от съзнанието си и погледна към ръцете си. С изненада установи, че не треперят. За пръв път от няколко дни мислите му се проясниха. Знаеше какво трябва да направи. Не знаеше дали ще успее. По-вероятно щеше да умре. Но трябваше да опита. Животът на Хейзъл зависеше от това.

Той закачи меча й на колана си, превърна раницата си обратно в лък и стрели и се затича към площада.

Там го очакваха чудовищата.

Планът имаше три фази — опасна, наистина опасна и безумно опасна.

Франк се спря до каменния кладенец. Наоколо не се виждаха катоблепони. Той извади меча на Хейзъл и го използва, за да разрови за бодливите корени. Те се разгънаха и изпуснаха смрадлив зелен газ в краката на момчето.

В далечината се чу мученето на чудовищата, разнесе се от всички посоки наоколо. Франк не бе сигурен как чудовищата откриват любимата си храна — може би просто умееха да я надушват.

Трябваше да побърза. Отряза голям стрък от ластарите и ги закачи по дупките на колана си, като се опита да не обръща внимание на щипенето. Сега си имаше отровно и сияещо ласо.

Ура!

Първите няколко катоблепони се появиха с гневно ръмжене на площада. Зелените очи сияеха изпод гривите им. Длъгнестите им муцуни издишаха облаци газ като парни локомотиви.

Докато пускаше първата стрела, Франк изпита чувство за вина. Това не бяха най-лошите чудовища, които бе срещал. На практика не бяха нищо повече от тревопасни животни, за съжаление с отровен дъх.

Но Хейзъл умираше заради тях, напомни си той. Стрелата удари първия катоблепс и го направи на прах. Франк пусна втора, но стадото вече почти го бе връхлетяло. От другата посока идваха още чудовища.

Франк се превърна в лъв, изрева предизвикателно и скочи към арката, точно над главите на второто стадо. Двете групи катоблепони се удариха една в друга, но бързо се възстановиха и хукнаха след него.

Той не знаеше дали корените ще запазят мириса си, след като промени формата си. Както обикновено, дрехите и принадлежностите сякаш се сляха с животинската му премяна, но явно продължаваше да ухае на вкусна отровна закуска. Всеки път, когато притичаше покрай някой катоблепс, чудовището изреваваше и се присъединяваше към парада „Убий Франк!“.

Той зави по една по-голяма улица и се стрелна право към тълпата туристи. Нямаше представа какво виждат смъртните, — вероятно котка, преследвана от глутница кучета, — но го наругаха на поне дванайсет езика. Навсякъде започнаха да падат сладоледи. Една жена изпусна куп карнавални маски, а един човек цопна в канала.

Когато Франк дръзна да погледне назад, видя, че по дирята му има поне две дузини чудовища. Това обаче не беше достатъчно. Трябваше да събере всички чудовища във Венеция и да ги ядоса здравата.

Намери едно празно място в тълпата и се превърна отново в човек, след което изтегли меча на Хейзъл. Това не беше любимото му оръжие, но беше достатъчно едър и як, че да го завърти. В случая бе доволен от обхвата на кавалерийското оръжие. Златното острие запя смъртоносна песен и унищожи първия катоблепс. Останалите се събраха пред него.

Той се опита да не ги гледа в очите, но усети изгарящите им погледи. Осъзна, че ако чудовищата издишат едновременно, отровният облак ще го стопи на пихтия. Зверовете тръгнаха към него и започнаха да се удрят едно в друго.

— Искате отровата ми, а? — извика Франк. — Елате и си я вземете!

Превърна се в делфин и скочи в канала. Надяваше се, че катоблепоните не умеят да плуват. Изглеждаше, че не горят от желание да го последват и той не ги обвиняваше. Каналът бе отвратителен — миризлив, солен и топъл като чорба, — но Франк храбро заплува между гондолите и моторниците, като спираше само колкото да писука обиди към чудовищата, които го следваха по тротоарите. Когато стигна най-близкия док, отново се превърна в човек, намушка няколко катоблепони, за да разгневи останалите, и се затича.

И така до безкрай.

Постепенно изпадна в нещо като транс. Привлече още чудовища, разпръсна цели тълпи туристи и поведе вече огромното стадо катоблепони по криволичещите улици на стария град. Когато му трябваше да избяга бързо, или се гмуркаше в канала като делфин, или политаше нависоко като орел. Никога обаче не оставяше преследвачите си да изостанат. Винаги, щом усетеше, че чудовищата губят интерес, се спираше на покрива, сваляше лъка си и застрелваше няколко катоблепса в центъра на стадото. Развърташе отровното си ласо и започваше да засипва чудовищата с обиди за лошия им дъх. Те направо побесняваха.

А после гонитбата продължаваше.

Често се налагаше да се връща назад. Загуби представа къде се намира. Веднъж се озова зад собствените си преследвачи. Трябваше да е изтощен, но някак намери сила да продължи. Това беше добре. Най-трудното тепърва предстоеше.

Той забеляза няколко моста, но някакси почувства, че не те са нужното му място. Един бе твърде издигнат и изцяло покрит. Нямаше да може да прекара чудовищата през него. На друг имаше прекалено много туристи. Дори чудовищата да не обърнеха внимание на смъртните, отровният газ нямаше да им се отрази добре. А колкото по-голямо ставаше стадото, толкова по-вероятно ставаше смъртните да бъдат изблъскани в канала или стъпкани.

Най-накрая Франк намери мястото, което му трябваше. Точно пред него, отвъд един голям площад, имаше дървен мост, минаващ над един от най-големите канали. Беше дълъг около петдесет метра и представляваше голяма решетка под формата на дъга, наподобяваща релсите на старите скоростни влакчета.

С орловия си поглед Франк видя, че от другата страна няма чудовища. Явно всички катоблепони във Венеция се бяха присъединили към стадото. То изблъскваше туристите от пътя си, а хората крещяха и бягаха. Може би си мислеха, че са попаднали насред гигантско кучешко надбягване.

По моста нямаше хора. Беше перфектен.

Франк падна като камък и се превърна отново в човек. Застана точно в средата на моста, там, откъдето най-лесно можеше да удържи чудовищата.

А след това хвърли примамката от корени зад себе си.

Когато първите катоблепони стигнаха основата на моста, Франк изтегли меча на Хейзъл.

— Елате! — извика той. — Искате да видите колко струва Франк Занг? Сега е моментът!

Осъзна, че не крещи само на чудовищата. Изливаше трупаните седмици наред страх, гняв, срам. Гласовете на Марс и Арес закрещяха заедно с него.

Чудовищата нападнаха. Светът поаленя.

По-късно не можеше да си спомни детайлите. Сечеше чудовищата, докато не потъна в златиста прах. Когато прахта започна да го дави, той се превърна в слон, после в лъв, а накрая и в дракон. Всяка трансформация пречистваше дробовете му, даваше му нови сили. Превъплъщенията му станаха толкова съвършени, че можеше да започне атака с меча като човек и да я завърши като лъв, стоварвайки лапа върху муцуната на клетия катоблепс, дръзнал да го приближи.

Ала изчадията не се отказваха. Диханието им плъзна към Франк като отровни змии, а смъртоносните им погледи го приковаваха. Трябваше да загине, да бъде стъпкан. Но някакси остана на крака, невредим и неуязвим, завихрен ураган от насилие.

Не изпита никакво удоволствие от битката, но и не се колебаеше. Промушваше едно чудовище и веднага обезглавяваше друго. Превръщаше се в дракон, за да захапе някой катоблепс, след това стъпкваше следващите три като слон. Продължаваше да вижда света в алено и почувства, че зрението му играе номера. Започна да сияе в червена аура.

Не разбра защо, но продължи да се бие, докато не остана едно-единствено чудовище. Франк застана над него с вдигнат меч. Бе останал без дъх, изпотен и покрит с прахта на погубените зверове, но бе цял-целеничък.

Катоблепсът изръмжа. Явно не бе особено умен. Фактът, че няколкостотин от неговите бяха загинали като че ли не го притесняваше.

— Марс! — извика Франк. — Доказах се! Искам змията си!

Франк се съмняваше, че досега някой е предизвиквал бога на Войната тъй дръзко. Небесата не отговориха. Гласовете в ума му замлъкнаха.

Катоблепсът изгуби търпение. Стрелна се към Франк и не му остави избор. Момчето замахна с меча си, но в мига, в който удари чудовището, то изчезна в червеникаво сияние. Когато погледът на Франк се проясни, той видя петнист питон, свит кротко в краката му.

— Добра работа — долетя познат глас.

На няколко метра от него бе застанал баща му Марс, с червена шапка, униформа на италианските специални части, и автомат на рамо. Лицето му бе изопнато, а очите бяха скрити иззад тъмни очила.

— Татко — прошепна Франк.

Не можеше да повярва какво е направил. Ужасът най-после го настигна. Доплака му се, но предположи, че това няма да се хареса на Марс.

— Нормално е да се боиш — изненадващо нежно каза богът на Войната. Гласът му бе пълен с гордост. — Всички велики герои изпитват страх. Само глупаците не се боят. Ти обаче се изправи срещу страха си, синко. Направи това, което трябваше, точно като Хораций. Това бе твоят мост. Твоят Рим. Ти успя да го защитиш.

— Аз… — Франк не знаеше какво да каже. — Аз просто имах нужда от змия.

Марс се усмихна.

— Да. И си я получи. Твоята храброст обедини двете ми лица, гръцкото и римското, макар и за малко. Върви. Спаси приятелите си. Но чуй, Франк. Най-голямото ти изпитание тепърва предстои. Когато се изправиш срещу ордите на Гея в Епир, твоето водачество…

Внезапно богът се преви на две и се хвана за главата. Образът му потрепера. Униформата му се превърна в тога, а после в кожените дрехи на рокер. Автоматът му се трансформира последователно в меч и в базука.

— Не издържам повече! — изкрещя Марс. — Бягай! Побързай!

Франк реши да не задава излишни въпроси. Въпреки умората си успя да се превърне в гигантски орел, хвана питона в масивните си нокти и полетя във въздуха. Когато погледна назад, от средата на моста избухна малка ядрена гъба, а два гласа — на Арес и на Марс — изкрещяха:

— Неееее!

Франк не бе сигурен какво се е случило, но нямаше време да мисли за това. Полетя над града, в който в момента нямаше нито едно чудовище, и се отправи към дома на Триптолем.

— Наистина успя да намериш питон! — възкликна богът на Селското стопанство.

Франк не му обърна внимание. Той профуча през Каса Нера, помъкнал питона за опашката, все едно е някакъв много странен чорап за коледни подаръци, след което го тръшна до леглото и коленичи до Хейзъл.

Все още бе жива — позеленяла и трепереща, дишаща на пресекулки, но жива. А от Нико продължаваха да никнат царевици.

— Излекувай ги — нареди Франк. — Веднага.

— Откъде да знам, че змията ще свърши работа? — скръсти ръце Триптолем.

Франк заскърца със зъби. Гласовете на бога на Войната не го тормозеха след взрива на моста, но все още долавяше гнева им. Освен това се чувстваше физически различно. Да не би Триптолем да се бе скъсил?

— Змията е дар от Марс — изръмжа Франк. — Ще проработи.

Като по сигнал бирманският питон запълзя към колесницата и се уви около повреденото колело. Двете змии се запознаха и завъртяха колелата едновременно. Колесницата се размърда и плесна с криле.

— Виждаш ли? — каза Франк. — Сега излекувай приятелите ми!

— Благодаря за змията — потропа по брадичката си Трип, — но не съм сигурен, че ми харесва тонът ти, драги мой. Може би ако те превърна…

Но Франк беше по-бърз. Той скочи към Триптолем и го заби в стената, след което го стисна за гърлото.

— Помисли внимателно какво ще кажеш — каза момчето с леден глас, — иначе ще забия меча си като мотика в тъпата ти глава.

— Знаеш ли… — преглътна Триптолем, — мисля, че все пак ще излекувам приятелите ти.

— Закълни се в река Стикс.

— Кълна се в река Стикс.

Франк го пусна. Триптолем се прокашля, сякаш за да провери дали гърлото му работи. След това се усмихна нервно към Франк и изтича до предната стая.

— Трябва да събера билките!

Франк наблюдаваше как богът събира разни листа и корени и ги смачква в хаванче. След това оформи нещо като хапче от тях и го постави под езика на Хейзъл.

Тя потрепера и стана, кашляйки. Очите й се отвориха, а зеленикавият цвят по кожата й избледня. Огледа се наоколо, докато не видя Франк.

— Какво…

Франк я прегърна.

— Ти си добре! — извика щастливо той. — Значи всичко е наред!

— Но… — Хейзъл го стисна за раменете и го погледна удивено. — Какво е станало с теб?

— С мен ли? — внезапно той изпъна рамене. — Ами аз…

Погледна надолу и разбра какво има предвид Хейзъл. Триптолем не се беше смалил. Франк бе станал по-висок. Коремът му се бе прибрал, а раменете — разширили.

Разбира се, той бе пораствал и преди — една сутрин се събуди с два сантиметра по-висок, отколкото на предната вечер. Но това бе безумно. Сякаш нещо от дракона и лъва бе останало в него след връщането му в човешки вид.

— Не знам… може би трябва да го оправя.

— Че защо? — извика весело Хейзъл. — Изглеждаш страхотно!

— Аз… така ли?

— И преди беше сладък, но сега си по-зрял, по-висок, направо красив…

— Благословия от Марс — въздъхна Триптолем. — Поздравления и така нататък. А сега, ако сте свършили…

— Не сме свършили — погледна го заплашително Франк. — Излекувай Нико.

Богът на Селското стопанство завъртя очи, след което посочи царевичното растение. Чу се трясък и Нико ди Анджело се появи в облак царевица.

— Аз… — огледа се той паникьосан — сънувах пуканки.

След което се намръщи.

— Франк, защо си пораснал?

— Всичко е наред — отвърна Франк. — Триптолем тъкмо се канеше да ни каже как да оцелеем в Дома на Хадес. Нали така, Трип?

Богът на Селското стопанство погледна към тавана, все едно искаше да попита: „Деметра, защо аз?“.

— Е, добре тогава — каза накрая. — Когато пристигнете в Епир, ще ви предложат да отпиете от чаша.

— Кой ще ни предложи? — попита Нико.

— Няма значение — сряза го Трип, — но знай, че тя е пълна със смъртоносна отрова.

— Значи не трябва да пием?

— О, напротив — отвърна Трип, — трябва, иначе няма да оцелеете в храма. Отровата ще ви свърже със света на мъртвите и така ще слезете до по-долните нива. Ще успеете да оцелеете само с помощта на ечемика.

— На ечемика? — зяпна Франк.

— О, да. Вземете си от съседната стая. Направете си малки кексчета от него. Изяжте ги преди да пристъпите в Дома на Хадес. Ечемикът ще абсорбира най-лошото от отровата. Така тя ще ви подейства, но няма да ви убие.

— Това ли е всичко? — попита Нико. — Нима Хеката ни изпрати на другия край на Италия, за да ни кажеш, че трябва да ядем ечемичени кексчета?

— На добър час! — Триптолем притича през стаята и скочи в колесницата си. — О, и Франк Занг, да знаеш, че ти прощавам. Голям си куражлия. Ако някога промениш мнението си, предложението ми още важи. От теб ще излезе страхотен фермер!

— Благодаря — промърмори Франк.

Богът дръпна някакъв лост в колесницата си. Змийските колелета се завъртяха, крилете се размахаха. Гаражните врати в стаята се отвориха.

— Какво удоволствие е отново да си подвижен! — извика Трип. — Много земи чакат да бъдат просветени. Ще ги науча на сеитба и жътва!

Колесницата излетя от къщата, а Триптолем извика в небето:

— Летете, змии мои! Летете!

— Това — изкоментира Хейзъл — беше много странно.

— Сеитба и жътва. — Нико махна малко царевични влакна от ръката си. — Можем ли да се махаме оттук?

Хейзъл постави ръка на рамото на Франк.

— А ти добре ли си наистина? Направил си нещо, за да си спечелиш милостта на Триптолем. Какво?

Франк се опита да остане спокоен и се скастри наум, задето е толкова слаб. Можеше да се изправи срещу цяла армия чудовища, но щом Хейзъл му кажеше нещо мило, му идеше да заплаче.

— Тези кравешки същества, които те отровиха… трябваше да ги избия.

— Много храбро — рече Нико, — в онова стадо бяха останали поне шест-седем от тях.

— Не — изкашля се Франк, — всичките. Избих всичките чудовища в града.

Нико и Хейзъл го зяпнаха. Франк се уплаши, че ще се усъмнят в думите му, че ще му се присмеят. Колко ли изчадия бе унищожил на онзи мост? Двеста? Триста?

Но прочете в очите им, че му вярват. Те бяха деца на Подземното царство. Може би усещаха всичките смърти и разрушения, които бе причинил.

Хейзъл го целуна по бузата. Вече трябваше да застане на пръсти, за да го направи. Очите й бяха много тъжни, все едно разбираше, че нещо във Франк се е променило, нещо различно от физическия му ръст.

Франк също го знаеше. Вече никога нямаше да бъде същият. Не беше сигурен, че промяната е за добро.

— Е — наруши тежкото мълчание Нико, — някой знае ли как изглежда ечемикът?