Домът на Хадес

XXV. Хейзъл

Всичко миришеше на отрова. Два дни след като напуснаха Венеция Хейзъл все още не можеше да се отърве от ужасния дъх на кравешките същества.

Морската болест не й помагаше особено. Арго II плаваше по изключително красивото Адриатическо море, чиято синева блестеше под ярките слънчеви лъчи. Хейзъл обаче не можеше да оцени гледката, тъй като корабът постоянно се люлееше от вълните. Застанала на горната палуба, тя се опита да прикове поглед в хоризонта — в белите върхове, които винаги изглеждаха сякаш са на не повече от километър — километър и половина разстояние. Коя ли държава бе това — може би Хърватия? Не бе сигурна, но определено й се искаше да са на твърда земя.

Най-отвратителна от всичко обаче бе невестулката.

Миналата нощ домашният любимец на Хеката се бе появил в каютата й. Хейзъл се събуди от кошмарен сън и веднага се запита откъде идва ужасната миризма. Намери пухкавия гризач на гърдите си. Гледаше я втренчено с черните си очи и — разбира се — пръдна, когато тя с писък се опита да го махне от завивките си.

Приятелите й влетяха в стаята й, за да проверят дали е добре. Бе трудно да им обясни откъде се е появил този гризач. Забеляза, че Лио с мъка се сдържа да не пусне някоя дебелашка шега по неин адрес.

На сутринта, когато всичко утихна, Хейзъл реши да посети тренер Хедж, защото той умееше да разговаря с животните. Намери вратата на каютата му открехната и чу как той си приказва с някого. Дори не знаеше, че имат телефон на борда. А може би изпращаше съобщение по Ирида? Хейзъл бе чувала, че гърците използват този метод много често.

— Разбира се, захарче — казваше тренер Хедж, — не, това е страхотно, просто…

Гласът му потрепера. Внезапно Хейзъл се почувства отвратително за това, че го подслушва.

Трябваше да отстъпи, но Гейл изписука и тя се принуди да почука на вратата. Хедж подаде глава навън, намръщен както обикновено. Очите му обаче бяха почервенели като от плач.

— Какво? — изръмжа той.

— Извинете — бързо каза Хейзъл, — добре ли сте?

Треньорът изсумтя и отвори широко вратата.

— Що за въпрос?

— Аз… — Хейзъл се опита да си спомни за какво бе дошла. — Питах се дали не може да поговорите с невестулката ми.

Треньорът присви очи.

— Това някаква гатанка ли е? — попита той високо. — Или на борда наистина има нарушител?

— Нещо такова.

Гейл се подаде иззад краката на Хейзъл и започна да цвърчи възбудено. Тренерът я погледна обидено и изцвърча нещо в отговор. Като че ли спореха разгорещено.

— Какво каза? — попита Хейзъл.

— Много простотии — отвърна сатирът, — но накратко, дошла е, за да види как върви работата.

— Каква работа?

— Откъде да знам? — тропна с копито тренер Хедж. — Тя е пор! Те никога не дават ясен отговор на въпросите ти. А сега, ако ме извиниш, имам си работа!

И затръшна вратата в лицето й.

След закуска Хейзъл се подпря на релинга и се опита да успокои стомаха си. Гейл търчеше нагоре-надолу до нея и от време на време си подпръцкваше. За щастие, силният морски вятър отнасяше неприятната миризма надалеч.

Хейзъл се запита какво ли тревожи тренер Хедж. Явно бе изпратил съобщение по Ирида до някого, но ако новините наистина бяха страхотни, защо изглеждаше толкова разстроен? Никога не го бе виждала такъв. За съжаление, се съмняваше, че той ще поиска помощ, дори да се нуждае от нея. Не бе от типа хора (или сатири), които говорят за проблемите си.

Тя се загледа в белите върхове и се запита защо Хеката е изпратила пора тук.

За да провери как вървят нещата.

Нещо щеше да се случи. На Хейзъл й предстоеше изпитание.

Тя обаче не разбираше как може да овладее магията без обучение. Хеката очакваше от нея да победи някаква всемогъща магьосница — дамата със златна рокля от съня на Лио. Но как?

Хейзъл бе изкарала цялото си свободно време в опит да намери отговор на този въпрос. Опита се да накара своята спата да заизглежда като бастун. Опита се да призове облак, който да скрие луната. Съсредоточи се до такава степен, че очите й се кръстосаха, а ушите й изпукаха. Нищо обаче не се случи. Не можеше да манипулира Мъглата.

А през последните няколко нощи сънищата й бяха станали още по-лоши. Озова се обратно в Полята на Асфодел, като се рееше безцелно сред останалите духове. После се оказа в пещерата на Гея в Аляска, където загина с майка си под рухналия таван, а гласът на земната богиня виеше гневно. След това застана лице в лице с баща си Плутон на стълбите пред апартамента, който майка й бе имала в Ню Орлиънс. Студените му пръсти я сграбчиха. Черната му дреха се гънеше под напора на пленените души. Той я погледна с тъмните си яростни очи и каза: „Мъртвите виждат това, което искат да видят. Така е и с живите. Това е тайната.“

Никога не й бе казвал това в действителност. Нямаше представа какво има предвид.

Ала най-лошите кошмари бяха образите от бъдещето. Хейзъл видя как се препъва в мрачен тунел, а около нея ехти безумният смях на жена.

„Можеш ли да овладееш това, дъще Плутонова“ — подиграваше й се тя.

И накрая, както винаги, Хейзъл бе сънувала кръстопътищата, които Хеката й бе показала — Лио, който падаше от небето, Пърси и Анабет, които лежаха, може би в безсъзнание, а може би мъртви, пред черни метални порти, а също и забулената в черно фигура, която се извисяваше над тях — обвитият в мрак гигант Клитий.

Невестулката до нея започна да цвърчи нетърпеливо. Хейзъл се изкуши да блъсне глупавото животинче в морето.

„Не мога да овладея дори сънищата си — искаше да извика тя. — Как тогава се очаква да овладея Мъглата?“

Чувстваше се толкова нещастна, че дори не забеляза Франк, докато не застана точно до нея.

— По-добре ли си? — попита той.

Хвана ръката й и пръстите му напълно покриха нейните. Хейзъл не можеше да повярва колко по-едър е станал. Беше се превръщал в какви ли не животни и тя не очакваше, че трансформациите му могат отново да я изненадат… но най-сетне ръстът бе настигнал теглото му. Вече никой нямаше да му каже, че е пълничък или пухкав. Сега имаше телосложението на професионален атлет, широкоплещест и як, здраво стъпил на краката си. Походката му също бе различна, далеч по-уверена.

Това, което бе извършил на моста във Венеция, бе изумително. Хейзъл все още бе втрещена. Нито тя, нито Нико бяха видели битката с очите си, но никой на борда не се усъмни в думите на Франк. Цялото му излъчване се бе променило. Дори Лио спря с шегите по негов адрес.

— Аз… добре съм — успя да каже Хейзъл. — А ти?

Той се усмихна и ъгълчетата на очите му се свиха.

— По-висок съм. Но иначе съм добре. Не съм се променил. Не и… как да кажа. Вътрешно съм си същият.

В гласа му се долови нотка от съмненията, които доскоро го измъчваха. Това бе гласът на нейния Франк, който винаги се страхуваше, че ще оплеска нещата.

Хейзъл се почувства облекчена. Тя обичаше тази негова страна. Първоначално видът му я бе изплашил. Опасяваше се, че промяната е засегнала и душата му. Но сега вече бе спокойна. Въпреки огромната си сила, Франк си оставаше същият добродушко. Все още бе раним. Все още й доверяваше най-голямата си слабост — вълшебното дърво, което Хейзъл носеше в джоба до сърцето си.

— Знам и се радвам за това — стисна ръката му тя, — но не за теб се тревожа.

— Ясно — отвърна Франк. — Как е Нико?

Всъщност тя мислеше за себе си, но проследи погледа на Франк към върха на мачтата, където бе застанал Нико.

Той твърдеше, че обича да стои на пост заради силното си зрение, но Хейзъл знаеше, че не това е истинската причина. Там горе Нико можеше да бъде сам, на спокойствие. Останалите му бяха предложили каютата на Пърси, понеже Пърси… отсъстваше. Нико обаче категорично отказа. Сега прекарваше по-голямата част от времето си на такелажа, където не му се налагаше да общува с останалите герои от екипажа.

След като във Венеция го бяха превърнали в растение, бе станал още по-затворен и мрачен.

— Не зная — призна тя, — той е преживял много. Плениха го в Тартара, а после го затвориха в делва. Накрая Пърси и Анабет паднаха пред очите му…

— А той бе принуден да обещае, че ще ни отведе в Епир — кимна Франк. — Пък и имам чувството, че не е много отборен играч.

Франк се протегна. Преди няколко дни си бе купил тениска с изображение на кон и с надпис ПАЛИО ДИ СИЕНА и тя вече му бе омаляла. Докато се протягаше, стегнатият му корем се разкри и Хейзъл се улови, че го зяпа.

Бързо откони поглед. Лицето й пламна.

— Нико е единственият ми роднина — каза тя. — Знам, че не е лесен характер, но… благодаря ти, че си мил с него.

— Не бил лесен характер — усмихна се Франк. — Видя баба ми във Ванкувър. Ето това е нелесен характер!

— Баба ти е чудесна жена!

Без предупреждение Гейл ги приближи, пръдна, а след това си замина доволна от себе си.

— Отвратително! — размаха ръка Франк, за да прогони миризмата. — В крайна сметка какво търси това нещо тук?

Хейзъл почти се зарадва, че не са на твърда земя. Както се бе развълнувала, сигурно щеше да изкопае цяло съкровище от злато и скъпоценни камъни.

— Хеката е изпратила Гейл да ни наблюдава — каза тя.

— Че какво има да наблюдава?

Хейзъл се опита да се успокои, уповавайки се на присъствието на Франк, на новопридобитата му аура на сила и стабилност.

— Не зная — каза накрая тя. — Предстои ни някакво изпитание.

И тогава корабът рязко се наклони напред.