Домът на Хадес

LXX. Анабет

УНИЩОЖЕТЕ ГИ.

Анабет бе чувала тези думи толкова често, че я изкараха от вцепенението й. Вдигна меча си и изкрещя:

— Пърси!

Той грабна Въртоп.

Анабет се стрелна към веригите, придържащи Портите на Смъртта. Драконовото острие сряза оковите от лявата страна с един удар. В същото време Пърси отблъсна първата вълна чудовища. Промуши една араи и извика:

— Ах, тези тъпи проклятия!

След това посече половин дузина телкини. Анабет мина зад него и сряза веригите от другата страна.

Портите потрепериха, след което се отвориха с приятно дрънчене.

Боб и неговият саблезъб приятел продължиха да тичат около краката на Тартара и да избягват ударите му. Не изглеждаше като да му причиняват особено голяма вреда, но Тартара се щураше напред-назад. Очевидно не бе свикнал да се бие в човешко тяло. Той отново и отново замахваше, само за да пропуска всеки път.

Още чудовища се стрелнаха към Портите. Едно копие прелетя над главата на Анабет. Тя се обърна и промуши една емпуса в стомаха, след което се стрелна към Портите, които започнаха да се затварят.

Принуди ги да се отворят отново с крак, докато се биеше. Поне бе с гръб към асансьора и нямаше нужда да се тревожи от атаки зад гърба си.

— Пърси, ела тук! — извика тя.

Той застана на прага. Лицето му бе плувнало в пот, а кръв течеше от няколко рани по тялото му.

— Добре ли си? — попита тя.

— Получих някакво проклятие за болка от араите — изпъшка той и посече един грифон във въздуха. — Боли, но няма да ме довърши. Ти влизай в асансьора. Аз ще държа бутона.

— Друг път! — Тя блъсна муцуната на един месояден кон с дръжката на меча си и запрати чудовището обратно към ордата. — Обеща ми нещо, водорасляк! Обеща ми, че никога повече няма да се разделяме! Никога!

— Ужасна си понякога!

— И аз те обичам!

Цяла фаланга циклопи се втурна към тях и изблъска по-малките чудовища от пътя си. Анабет разбра, че ще умре.

— Трябваше ли да са точно циклопи… — изсумтя тя.

Пърси нададе боен вик. Една кървава вена на земята се пръсна и поля циклопите с втечнен огън от река Флегетон. Той може да е лековит за смъртните, но не помогна на чудовищата. Циклопите избухнаха от ужасната жега. Разкъсаната вена се затвори, но от жертвите й не бе останало нищо, освен редица пепеляви петна.

— Анабет, трябва да вървиш! — извика Пърси. — Не можем да останем и двамата!

— Не! — извика тя. — Наведи се!

Той не попита защо. Приведе се, а Анабет мина над него и стовари меча си върху главата на един татуиран великан.

Заедно с Пърси застанаха рамо до рамо на прага в очакване на следващата вълна. Експлодиралата вена бе накарала чудовищата да се спрат, но нямаше да мине много време, преди да се сетят, че те са около седемдесет и пет милиарда, а срещу тях има само двама герои.

— Добре тогава — каза Пърси. — Имаш ли по-добра идея?

На Анабет й се искаше да има.

Портите на Смъртта бяха точно зад тях. Те бяха изхода им от този кошмарен, невъзможен адски свят. Не можеха обаче да ги използват преди някой да удържи контрола за дванайсет дълги минути. Ако отстъпеха настрани и оставеха Портите да се затворят без някой да държи бутона, нямаше да се получи нищо хубаво. А ако излезеха от прага, тя предположи, че асансьорът ще се затвори и ще изчезне зад тях.

Ситуацията бе толкова безнадеждна, че почти й стана смешно.

Тълпата чудовища пристъпи напред. Започнаха да ръмжат, бавно събирайки смелост. В същото време атаките на Боб ставаха все по-бавни. Тартара се учеше да контролира тялото си. Саблезъбият Малък Боб се хвърли към божеството, но господарят на Ямата го перна настрана. Боб нападна отново, но Тартара изтръгна копието от ръцете му и го изрита назад, като с това събори цяла редица телкини като кегли.

ПРЕДАЙ СЕ! — прогърмя гласът на Тартара.

— Никога! — отвърна Боб. — Ти не си ми господар.

ТОГАВА УМРИ В НЕПОДЧИНЕНИЕ! — каза повелителят на Ямата. — ВИЕ, ТИТАНИТЕ, СТЕ ЕДНО НИЩО ЗА МЕН. МОИТЕ ДЕЦА, ГИГАНТИТЕ, ВИНАГИ СА БИЛИ ПО-СИЛНИ, ПО-ДОБРИ, ПО-СВИРЕПИ. ТЕ ЩЕ НАПРАВЯТ ГОРНИЯ СВЯТ ТОЛКОВА МРАЧЕН, КОЛКОТО Е И МОЯТ!

Тартара счупи копието на две. Боб зави в агония. Малък Боб застана до него и оголи зъби към Тартара. Титанът се опита да се изправи, но Анабет разбра, че всичко е свършило. Дори чудовищата се обърнаха да гледат, усетили, че техният господар излиза на преден план. Смъртта на титан бе нещо, което си заслужава да се види.

Пърси стисна ръката на Анабет.

— Стой тук. Трябва да му помогна.

— Не можеш, Пърси! — изхлипа тя. — Тартара не може да бъде победен. Не и от нас.

Тя знаеше, че е права. Тартара бе в отделна категория — само и единствено за него. Той бе по-могъщ и от олимпийските богове, и от титаните. За него героите бяха едно нищо. Ако Пърси го нападнеше, щеше да бъде стъпкан като мравка.

Но Анабет разбираше, че Пърси няма да я послуша. Не можеше да остави Боб да умре сам. Не бе в природата му. Това бе една от многото причини да го обича, дори когато бе олимпийска болка в подекса.

— Ще отидем заедно — реши Анабет. Знаеше, че това ще е последната им битка. Ако пристъпеха извън прага на Портите, никога нямаше да напуснат Тартара. Но поне щяха да загинат рамо до рамо.

Тъкмо се канеше да каже: „Сега!“…

Сред армията на чудовищата настана тревога. Анабет чу писъци и векове в далечината, придружени от оглушителен тътен, твърде бърз, за да принадлежи на нечие сърце, било то и на Тартара. Напомняше повече за нещо огромно и тежко, което тича с пълна скорост. Един земероден се понесе като подхвърлен във въздуха. Облак зеленикав газ заля чудовищната орда като спрей от маркуч и всичко на пътя му се разпадна.

Анабет видя насред внезапно опразнената земя причината за смущението и на лицето й разцъфна усмивка.

Меонийския дракон разпери ципестата си яка и изсъска, а отровният му дъх изпълни въздуха с аромата на бор и джинджифил. Той надигна шейсетметровото си тяло и размаха зеленикавата си опашка, премазвайки цял батальон великани. На гърба му бе гигантът с червена кожа и цветя в ръждивите плитки. Бе облечен с ризница от зелени люспи и размахваше копие от драконова кост.

— Дамасин! — извика Анабет.

— Последвах съвета ти, Анабет Чейс — поклони глава гигантът. — Избрах си нова съдба.