Домът на Хадес

XXIII. Анабет

Анабет едва не се препъна във втория титан.

След като навлязоха в буреносния фронт, тримата вървяха с часове, като разчитаха само на светлината, разпръсквана от бронзовия меч на Пърси и от Боб, който светеше в мрака като странен портиер ангел.

Анабет не виждаше по-далеч от четири метра пред себе си. По някакъв начин Мрачните земи й напомниха на Сан Франциско, където живееше баща й, и на онези летни следобеди, в които мъглата се спускаше като тежка влажна завивка и покриваше Пасифик Хайтс.

Тук в Тартара обаче мъглата бе мастиленочерна. Навсякъде имаше скали, а пътят бе осеян с пропасти. Анабет на няколко пъти едва не падна в тях. Чудовищни ревове отекваха в сумрака, но тя не можеше да каже откъде идват. Единственото, за което бе сигурна, бе, че теренът продължава да се спуска надолу.

Всъщност „надолу“ явно бе единствената посока в Тартара. Ако Анабет направеше дори крачка назад, усещаше силна умора, все едно гравитацията се увеличава, за да я откаже. Имаше ужасното чувство, че ако цялата Яма е тялото на Тартара, в момента се спускат по гърлото му.

Тази мисъл я погълна до такава степен, че тя не забеляза издатината, докато не стана прекалено късно.

— Стой! — извика Пърси и я хвана за ръката, но тя вече падаше.

За щастие, в съвсем плитка падина, която в по-голямата си част бе изпълнена от чудовищен мехур. Тя се приземи върху меката, податлива повърхност и се почувства като голяма късметлийка, докато не отвори очи и не видя едно доста голямо лице през сияещата златиста мембрана.

Тя изпищя и падна настрани от могилата. Сърцето й затупка бясно.

— Добре ли си? — попита Пърси и й помогна да се изправи на крака.

Тя не посмя да отговори. Ако отвореше уста, можеше отново да изпищи, а това бе унизително за една дъщеря на Атина. Все пак не бе героиня от филм на ужасите11.

Но, богове… сгушен в мехура пред нея бе истински титан, облечен от глава до пети в златни доспехи. Кожата му бе с цвета на лъскави монети, а очите му бяха затворени. Но на лицето му бе изписано страховито изражение, все едно всеки момент ще изкрещи. Въпреки мембраната Анабет усещаше убийствения зной, излъчван от тялото му.

— Хиперион — каза Пърси. — Мразя го този тип.

Внезапно Анабет усети как старата рана в рамото я наболява. По време на битката за Манхатън Пърси се бе изправил срещу този титан. Тогава Анабет за пръв път го видя да призовава ураган, а това не се забравяше лесно.

— Мислех, че Гроувър е превърнал този тип в дърво.

— Да — съгласи се Пърси. — Може би е било отсечено и титанът се е озовал тук.

Анабет си спомни огнените експлозии, които Хиперион призоваваше, и множеството погубени нимфи и сатири, преди Пърси и Гроувър да успеят да го спрат. Сега титанът изглеждаше все едно е готов да се събуди за нови разрушения.

Тя понечи да предложи да го унищожат, докато могат… и тогава погледна към Боб. Сребристият титан изучаваше Хиперион с крайно съсредоточено изражение. Лицата им си приличаха толкова много…

Анабет прокле наум. Разбира се, че си приличаха. Хиперион бе негов брат. Той бе господарят на Изтока през времената, когато титаните владеели света. Япет, както бе истинското име на Боб, бе господар на Запада. Ако човек махнеше метлата и сложеше вместо нея златни доспехи, Япет щеше да стане почти двойник на Хиперион.

— Боб — каза тя, — време е да вървим.

— Златен е, вместо сребърен — промърмори Боб, — но иначе прилича на мен.

— Боб — обади се Пърси, — хей, приятелю!

Титанът с нежелание се обърна към него.

— Нали сме приятели? — попита Пърси.

— Да — отвърна Боб, но звучеше плашещо несигурен. — Приятели сме.

— Знаеш, че някои чудовища са добри — продължи Пърси. — Други обаче са лоши.

— Хм — отвърна Боб, — така е. Красивите призрачни дами, които прислужват на Персефона, са добри. Зомбитата, които се взривяват обаче, са лоши.

— Точно така — отвърна Пърси. — Така е и със смъртните. Някои са добри, а други — лоши. Е, същото важи и за титаните.

— Титаните. — Боб се извиси над тях и засия. Анабет бе сигурна, че гаджето й току-що бе направило ужасна грешка.

— Точно така — спокойно отвърна Пърси. — Ти си титанът Боб. Ти си добър, даже страхотен. Но този тип, Хиперион, той е лош. Направо зъл. Той се опита да ме убие. Мен и още много хора.

Боб премигна.

— Но той толкова прилича на мен! Лицето му е…

— Той прилича на теб, защото е титан. Също като теб. Ти обаче си добър, а той не.

— Боб е добър. — Пръстите му се свиха около дръжката на метлата. — Точно така. Винаги има поне един добър. Дори сред титаните, чудовищата и гигантите.

— Ъ-ъ… — поколеба се Пърси, — не съм сигурен за гигантите.

— Бъди сигурен — искрено каза Боб.

Анабет почувства, че и без това са се застояли на това място прекалено дълго. Преследвачите им можеха да ги настигнат.

— Трябва да тръгваме — каза тя. — Какво да направим с…

— Боб — каза Пърси, — изборът е твой. Хиперион е от твоя вид. Можем да го оставим, но ако се събуди…

Метлата на Боб внезапно се раздвижи. Ако се целеше в главата на Анабет или Пърси, щеше да я разцепи на две. Вместо това обаче Боб съсече чудовищния мехур, който избухна в облак гореща златиста кал.

Анабет избърса златистата слуз от очите си. Там, където допреди миг се бе намирал Хиперион, сега нямаше нищо друго, освен димящ кратер.

— Хиперион е зъл титан — обяви Боб с мрачно изражение на лицето. — Сега вече няма да може да нарани приятелите ми. Ще трябва да се прероди някъде другаде в Тартара. Надявам се да му отнеме доста време.

Очите на титана светеха по-ярко от обичайното, все едно се готвеше да заплаче със сълзи от живак.

— Благодаря ти, Боб — каза Пърси.

Как успяваше да остане толкова спокоен? Начинът, по който говореше с Боб, направо смая Анабет… и донякъде я притесни. Ако Пърси наистина бе готов да остави избора на Боб, явно му имаше твърде голямо доверие. Ако обаче го бе манипулирал… Анабет не го бе виждала такъв.

Той срещна погледа й, но тя не можа да разчете изражението му. Това също я притесни.

— По-добре да тръгваме — каза той.

Така с Пърси последваха Боб. Златистите петна, останали от мехура на Хиперион, проблясваха върху униформата му…