Домът на Хадес

XLI. Пайпър

Пайпър не знаеше много за Средиземноморието, но бе наясно, че снеговете не влизат в прогнозата за времето през юли.

Два дни след като напуснаха Сплит небето се покри с гъсти сиви облаци, а по морските вълни се появиха сърдити пенести гребени. Леден дъжд заваля по палубата, а перилата и корабните въжета се покриха със скреж.

— Това е скиптърът — прошепна Нико и повдигна древния жезъл. — Няма какво друго да е.

Но Пайпър не бе толкова сигурна. Откакто Джейсън и Нико се бяха върнали от двореца на Диоклециан, двамата не се държаха нормално. Бе се случило нещо важно, за което Джейсън не искаше да говори.

Разбира се, бе логично скиптърът да предизвика промяната във времето. Черното кълбо на върха му сякаш поглъщаше светлината от света, а златните орли, на които почиваше, отразяваха светлината със студен отблясък. Ако скиптърът наистина контролираше мъртвите, бе нормално да излъчва такава негативна енергия. Когато го видя, тренер Хедж пребледня и обяви на висок глас, че се прибира в каютата си, за да се успокои с няколко филма с Чък Норис.

(Макар Пайпър да подозираше, че всъщност изпраща съобщения по Ирида за приятелката си Мели. Напоследък сатирът бе страшно изнервен, но не искаше да сподели какво го тормози.)

Така че да, възможно бе скиптърът да е предизвикал загадъчната виелица. Пайпър обаче не мислеше така. Страхуваше се, че става нещо друго. Нещо много, много лошо.

— Не можем да говорим тук — реши Джейсън. — Да отложим срещата.

Бяха се събрали на квартердека, за да обсъдят стратегията си преди пристигането си в Епир. Времето обаче не бе добро за раздумка. Вятърът навяваше сняг по палубата, а морето грозно ревеше под тях.

Вълните не пречеха толкова много на Пайпър, а разпенените им върхове дори й напомняха за сърфирането с баща й по бреговете на Калифорния. Виждаше обаче, че на Хейзъл хич не й е леко. На бедното момиче му ставаше лошо дори при спокойни води. Сега изглеждаше все едно се опитва да погълне билярдна топка.

— Трябва да… — Хейзъл се задави и погледна надолу.

— Върви — Нико я целуна нежно по бузата, което изненада Пайпър. Той рядко демонстрираше привързаност, дори към сестра си. Изглеждаше, сякаш изпитва погнуса от физическия контакт. Да целуне Хейзъл…

Бе все едно й казва сбогом.

— Ще те изпратя до долу. — Франк прегърна Хейзъл през кръста и й помогна по стълбите.

Пайпър се надяваше, че Хейзъл ще е добре. Поговориха си през последните няколко нощи след битката със Скирон. Бяха единствените момичета на борда и им беше малко трудно. Разказаха си някои забавни истории, споделиха възмущението си от някои противни навици на момчетата и си поплакаха за Анабет. Хейзъл й разказа какво е да контролираш Мъглата. Пайпър се учуди, че това й напомня на очарователната магия. Бе предложила да й помогне. В замяна Хейзъл бе обещала да я научи да се бие с меч — нещо, което никак не й се отдаваше.

Пайпър чувстваше, че си е спечелила нова приятелка, което беше страхотно. Стига, разбира се, да оцелееха, за да се порадват на приятелството си.

Нико махна малко лед от косата си и се намръщи към скиптъра на Диоклециан.

— Трябва да разкарам това чудо. Ако разваля времето толкова, може би ще е по-добре да го прибера в долната палуба.

— Разбира се — отвърна Джейсън.

Нико погледна към Пайпър и Лио, все едно се притесняваше, че ще го одумват, докато го няма. Пайпър усети как отново издига защитите си като котка, която се свива на кълбо. Така бе оцелял и в бронзовата делва — като изпадна в мъртвешки транс.

Когато Нико слезе долу, Пайпър загледа Джейсън. Очите му бяха пълни с тревога.

Какво толкова бе станало в Хърватия?

Лио извади едва отвертка от колана си.

— Дотук с голямата отборна среща. Пак си останахме само ние.

„Само ние.“

Пайпър си спомни мразовития ден в Чикаго миналия декември, когато се бяха приземили в Гранд Парк, за да извършат първия си подвиг. Лио не се бе променил много оттогава, освен че изглеждаше много по-уверен в ролята си на син на Хефест. Винаги бе кипял от енергия, но сега май знаеше как да я използва. Ръцете му непрекъснато шаваха, вадеха инструменти от колана му, щракаха по контролите, не спираха да човъркат любимата му Архимедова сфера. Днес я бе махнал от контролния панел и бе изключил Фестус от захранването — обясни, че трябва да пренастрои процесора му за контролен ъпгрейд на мотора със сферата. Каквото и да означаваше това.

Що се отнася до Джейсън, той се бе източил, но изглеждаше уморен. Някога късо подстриганата му руса коса вече бе по-дълга и рошава. Браздата, останала му от куршума на Скирон, пък му придаваше по-бунтовен вид. Сините му очи изглеждаха някак състарени от грижи.

Пайпър знаеше какво си шушукат приятелите й за Джейсън — че е прекомерно съвършен, прекалено студен. Но ако това изобщо някога бе било истина, отдавна не беше така. Пътуването го бе променило, и то не само физически. Изпитанията не го бяха отслабили, но я нямаше войнишката му дисциплина. Беше различен, сякаш повече в мир със себе си.

А Пайпър? Тя можеше само да гадае какво си мислят Джейсън и Лио, щом я видят. Определено не се чувстваше като същия човек от миналата зима.

Първият подвиг, който извършиха с освобождаването на Хера, й се струваше безкрайно далечен, все едно се е случил преди векове. Толкова неща се бяха променили за тези седем месеца… чудеше се как боговете издържат да живеят хилядолетия. Колко ли неща бяха видели? Неслучайно изглеждаха малко луди. Пайпър бе сигурна, че ще се смахне, ако й се наложи да живее вечно.

Загледа се в ледения дъжд. Бе готова на всичко, за да се върне в лагера на нечистокръвните, където времето се контролираше дори през зимата. Ала образите, които бе видяла наскоро в кинжала си… ами, не й оставяха надежда, че ще има лагер, в който да се върне.

Джейсън стисна рамото й.

— Всичко ще бъде наред. Вече сме близо до Епир. Според Нико ни остава не повече от ден път.

— Да — отговори Лио, докато наместваше единия от скъпоценните камъни по повърхността на сферата, — утре следобед ще стигнем западните брегове на Гърция, а след това ще ни остане един час полет до Дома на Хадес. Направо ще си направя тениска с него!

— Абсолютно — съгласи се Пайпър.

Тя не изгаряше от желание да се потопи отново в мрака. Все още имаше кошмари с нимфеума и хипогеума под Рим. В острието на Каторпсис бе видяла неща, сходни със сънищата, които Лио и Хейзъл бяха разказали — бледа магьосница със златна рокля, която сякаш заприда магическа нишка; гигант, обвит в сенки, който върви надолу по осветен от факли коридор и угасява пламъците им с всяка своя крачка; пещера, претъпкана с чудовища — циклопи, земеродни и други, по-отвратителни неща, обкръжили приятелите й с желанието да ги разкъсат. Всеки път, щом видеше тези неща, един глас повтаряше един и същи стих отново и отново.

— Момчета — каза тя, — мислех си за Пророчеството на седмината.

Не бе лесно да привлечеш вниманието на Лио, докато е зает с майсторенето си, но това свърши работа.

— Какво? — попита той. — Нещо хубаво, надявам се.

Тя намести презрамката с корнукопията върху рамото си. Понякога рогът на изобилието изглеждаше толкова лек, че тя забравяше за него, ала друг път натежаваше като котва, все едно речният бог Ахелой й изпраща мрачни мисли заради това, че му го е откъснала.

— Катоптрис — започна тя. — Продължавам да виждам гиганта Клитий в него, увит в черни сенки. Знам, че слабостта му е огънят, но в моите видения всеки пламък угасва в присъствието му. Той поглъща всяка светлина като черна дупка.

— Досущ като Нико — отвърна Лио. — Дали не са роднини?

— Остави Нико на мира — намръщи се Джейсън и се обърна към Пайпър. — Разкажи ми за гиганта. Какво мислиш?

С Лио се спогледаха подозрително, все едно за да си кажат: „Откога Джейсън защитава Нико ди Анджело?“.

Тя реши да не коментира.

— Мислех си за огъня — продължи на глас — и за това, че очакваме Лио да го победи, защото е…

— Огнено момче? — ухили се Лио.

— С акцент върху огнено. Този ред от пророчеството обаче ме притеснява. „През огън или буря ще премине светът.“

— Да, помня го — отвърна Лио. — Ще кажеш, че аз съм огънят, а Джейсън — бурята.

Пайпър кимна притеснено. Знаеше, че никой от двамата не обича да говори за това, но трябваше да са усетили истината.

Корабът се наклони надясно и Джейсън се хвана за заледените перила.

— Притесняваш се, че някой от нас ще застраши пътуването и по погрешка ще унищожи света?

— Не — отвърна Пайпър. — Мисля, че сме разчели грешно пророчеството. Светът… това е Земята. А на гръцки думата за нея е…

Тя се поколеба. Не искаше да изрича името й на глас дори тук, сред морето.

— Гея — блеснаха обаче очите на Джейсън. — Искаш да кажеш, че огън или буря ще победят Гея?

— О… — ухили се Лио още по-широко. — Твоят прочит ми харесва повече. Ще е страхотно, ако аз, огънят, победя Гея.

— Или аз… бурята — Джейсън я целуна. — Пайпър, ти си брилянтна! Ако си права, това наистина е добра новина. Трябва просто да разберем кой от нас ще победи Гея.

— Може би — почувства се гузна, задето ги е обнадеждила, — но виждате ли, през огън или буря…

Тя извади Катоптрис и го постави на конзолата. Острието веднага потръпна и показа тъмната фигура на крачещия гигант Клитий и гаснещите факли.

— Страх ме е от това, че Лио трябва да се изправи срещу Клитий — каза тя. — Този ред в пророчеството ме притеснява. Че само един от вас може да успее. А ако частта за бурята и огъня е свързана с третия ред, че клетва ще се спази с последен дъх…

Тя не довърши мисълта си, но прочете по израженията на Джейсън и Лио, че са я разбрали. Ако бе разбрала пророчеството правилно, това означаваше, че единият от тях ще победи Гея… а другият ще загине.