Домът на Хадес

LVIII. Джейсън

Денят беше буреносен. Посрещна го Аустер, римският аспект на Южния вятър.

Предните два дни Джейсън се бе срещал с Нот. Гръцкият аспект на бога бе гневлив, но поне действаше бързо. Аустер… не чак толкова.

Червени и бели колони опасваха тронната зала. Грубият под от пясъчник пушеше под краката на Джейсън, а във въздуха се носеше пара като в баните на лагер „Юпитер“. Само дето там под тавана обикновено не бушуваха гръмотевични бури и не осветяваха помещението с ненадейни светкавици.

Южните венти фучаха из залата и вдигаха червени облаци прах и нагорещен въздух. Джейсън внимателно ги отбягваше. Първия ден, без да иска, бе прокарал ръка през един от тях и кожата му се покри с толкова мехури, че пръстите му заприличаха на пипала.

В края на залата бе най-странният трон, който Джейсън бе виждал някога — направен от равни количества огън и вода. Платформата бе от пламъци и пушек, а облегалката — от буреносен черен облак. Облегалките за ръце съскаха там, където влагата срещаше огъня. Не изглеждаше особено удобно, но Аустер седеше с позата на човек, който в скучен неделен следобед гледа футболен мач.

Ако се изправеше, щеше да е висок поне два метра и половина. Корона от пара опасваше рошавата му бяла коса. Брадата му бе направена от облаци, по които припукваха мълнии. Върху гърдите на бога валеше дъжд, който напояваше пясъчната му тога. Джейсън се запита дали е възможно да обръснеш буреносната брада. Според него бе неприятно да те вали дъжд през цялото време, но на Аустер не му правеше впечатление. Той му напомняше на влажен Дядо Коледа, но по-скоро мързелив, отколкото весел.

— Е… — изтътна като гръмотевица гласът на бога, — синът на Юпитер се завръща.

Аустер го каза така, сякаш Джейсън е закъснял. Героят се изкуши да напомни на вятърничавия бог, че е прекарвал часове наред в чакане всеки ден, но вместо това само се поклони.

— Господарю — каза той, — получихте ли новини от моя приятел?

— Приятел?

— Лио Валдес — опита се да остане търпелив Джейсън, — момчето, отвлечено от ветровете.

— О… да. Или по-скоро не. Не сме получили никакви новини. Не е бил отвлечен от моите ветрове. Несъмнено това е работа на Борей и неговите отвратителни чеда.

— Ами… да. Вече знаем това.

— И то е единствената причина, поради която ви подслоних. — Веждите на Аустер изпуснаха пара. — Трябва да се противопоставим на Борей! Северните ветрове трябва да бъдат отблъснати!

— Да, господарю. Но за да се противопоставим на Борей, трябва да напуснем пристанището.

— Ах, пристанището — облегна се назад богът и се засмя. Дъждът заваля по-силно от брадата му. — Знаеш ли кога за последно допуснах кораб на смъртни в пристанището си? Царят на Либия… казваше се Псиол. Той ме обвини за горещия вятър, изсушил посевите му. Можеш ли да си представиш?

Джейсън стисна зъби. Знаеше, че не бива да пришпорва Аустер. В дъждовната си форма бе тромав и муден.

— А вие бяхте ли изгорили посевите му?

— Разбира се! — усмихна се Аустер. — Но какво очакваше Псиол, когато ги пося на границата със Сахара? Глупецът хвърли целия си флот срещу мен. Искаше да унищожи замъка ми, тъй че южният вятър да не задуха никога повече. Но вместо това аз унищожих всичките му кораби!

— Разбира се…

— Ти не си Псиол, нали? — присви очи Аустер.

— Не, господарю Аустер. Аз съм Джейсън Грейс, синът на…

— Юпитер! Разбира се. Аз обичам децата на Юпитер. Защо обаче още не си напуснал пристанището ми?

— Нямаме разрешение за напускане, господарю — потисна въздишката си Джейсън, — освен това корабът ни е повреден. За да поправим двигателя, ни трябва помощта на нашия механик Лио Валдес, освен ако вие не знаете друг начин…

— Хм… — Аустер вдигна пръсти и около тях се завъртя пясъчен вихър като жезъл. — Знаеш ли, хората казват за мен, че съм лекомислен. През някои дни съм унищожителят на посеви, жежкият вятър от Африка, страховитият сироко15! През други обаче съм нежен и нося топлите дъждове и хладните мъгли на Южното Средиземноморие. А по време на ваканцията съм в Канкун! Така или иначе, в древни времена хората едновременно се бояха от мен и ме обичаха. За един бог непредвидимостта може да бъде сила.

— В такъв случай трябва да сте изключително могъщ — позволи си да отвърне Джейсън.

— Благодаря! Наистина е така! Същото обаче не може да се каже и за полубоговете. — Аустер се приведе напред, толкова близо, че Джейсън усети аромата на дъжд, на подгизнали поля и на горещи плажове. — Джейсън Грейс, напомняш ми на собствените ми деца. Хвърчиш от място на място и не си решил кой си. Всеки ден си различен. Но ако можеш да обърнеш ветропоказателя, в каква посока ще бъде?

Джейсън усети как по гърба му избива пот.

— Извинете?

— Казваш, че ти трябва навигатор. Че искаш разрешението ми да напуснеш. Но според мен не ти трябва нито едно от двете. Просто е време да избереш накъде да вървиш. От вятър, който духа напосоки, няма никаква полза.

— Аз… не разбирам.

Но още докато го изговаряше, си даде сметка, че разбира. Нико му бе разказал как не може да си намери място никъде. Но той поне не се бе обвързал и можеше да върви накъдето си поиска.

Докато Джейсън с месеци се бе измъчвал от въпроса къде всъщност му е мястото. Винаги се бе бунтувал срещу традициите на лагер „Юпитер“, срещу политическите интриги и вътрешните борби. Рейна наистина бе добър човек и имаше нужда от помощта му. Ако отново й обърнеше гръб… властта можеше да попадне в някого като Октавиан и така всичко, което Джейсън обичаше в Нов Рим, щеше да бъде погубено. Как можеше да е такъв егоист, че да напусне? Самата мисъл за това го изпълваше с чувство за вина.

Но дълбоко в сърцето си той знаеше, че иска да бъде в лагера на нечистокръвните. Месеците, които бе изкарал там с Лио и Пайпър, го бяха накарали да се чувства по-удовлетворен, отколкото през целия си живот в лагер „Юпитер“. Освен това, в гръцкия лагер имаше шанс да срещне баща си. При римляните боговете не ходеха почти никога.

Джейсън си пое дълбоко въздух.

— Да. Знам в каква посока искам да поема.

— Чудесно! И…?

— Ъъ… ще ни трябва помощ за кораба. Има ли…

— Нима все още очакваш господарите на Вятъра да ти посочат пътя? — вдигна предупредително пръст Аустер. — Очаквах повече от един син на Юпитер.

Джейсън се поколеба, след което отвърна:

— Тръгваме си, господарю Аустер. Днес.

Богът на Вятъра се ухили и разпери ръце.

— Най-после намери посока! В такъв случай получаваш разрешението ми да напуснете, макар то да не ви трябва. Но как ще отплаваш без помощта на своя инженер, без работещи двигатели?

Джейсън усети как южните ветрове започват да вихрят около него като диви мустанги, отправящи му предизвикателство.

Цяла седмица бе чакал Аустер да му помогне. Месеци наред се бе измъчвал от това, че има дълг към лагер „Юпитер“, с надеждата, че пътят му ще му се проясни. Но сега разбра, че трябва да се бори за това, което иска. Трябваше да подчини ветровете, а не обратното.

— Ще ни помогнеш — каза Джейсън. — Твоите венти могат да приемат образа на коне. Ще ни дадеш част от тях, за да изтеглят Арго II, и те ще ни отведат до мястото, където се намира Лио.

— Прекрасно! — отвърна Аустер и по брадата му светна мълния. — Но дали ще успееш да превърнеш думите в дела? Или ще погинеш, разкъсан на две?

Богът плесна с ръце. Ветровете около трона му се завихриха и приеха образа на жребци. Не бяха тъмни и студени като приятеля на Джейсън Буря. Южните ветрове бяха създадени от огън, пясък и гръмотевици. Четири от тях профучаха покрай него, а жегата им опърли косъмчетата по ръцете му. Вентите загалопираха покрай мраморните колони, изплюха струи пламък и изцвилиха като пароструйки. Колкото повече тичаха, толкова по-необуздани ставаха. Погледнаха предизвикателно към Джейсън.

Аустер поглади дъждовната си брада.

— Знаеш ли, че не само вентите приемат образа на коне, момчето ми? Често боговете на Вятъра също приемат този облик и пътуват по земята в галоп. А понякога стават бащи на най-бързите коне в света.

— Благодаря — изтракаха зъбите на Джейсън, — но не ми трябваше да знам това.

Един от вентите препусна към Джейсън. Той отскочи настрана, а дрехите му започнаха да пушат от близостта на буреносния жребец.

— Понякога — продължи жизнерадостно Аустер — смъртните разпознават божествената кръв. Тогава казват: „Този кон тича като вятъра“. И неслучайно. Подобно на най-бързите коне, вентите също са наши деца!

Вихрогоните започнаха да кръжат около Джейсън.

— Като приятеля ми Буря — предположи той.

— Ох… — намръщи се Аустер. — Опасявам се, че той е син на Борей. Нямам идея как си успял да го опитомиш. Тези са мои деца, прекрасни южни ветрове. Ако успееш да ги овладееш, ще измъкнеш кораба си от пристанището.

Да ги овладея — помисли си Джейсън. — Страхотно.

Те препускаха напред-назад като полудели. Подобно на своя повелител Южния вятър, конете бяха разкъсвани от противоречия — наполовина горещи като сироко, наполовина влажни като буреносни облаци.

Трябва ми скорост — помисли си Джейсън. — Трябва ми цел.

Той си представи Нот, гръцката версия на Южния вятър — изгаряща, но много бърза. И в този миг избра да бъде грък. Врече се във вярност на лагера на нечистокръвните и конете се промениха. Дъждът в тях се изпари и не остави нищо друго освен червеникава прах и изгаряща жега, подобна на миражите в Сахара.

— Браво — рече богът.

На трона вече стоеше Нот — старец с бронзова кожа и пламтящ гръцки хитон, носещ венец от увехнал от горещините ечемик.

— Какво чакаш? — попита богът.

Джейсън се обърна към огнените вихрогони, но вече не изпитваше страх от тях.

Протегна ръка и струя прах се стрелна към най-близкия кон. Ласото, направено от вятър и по-плътно от което и да е торнадо, се уви около шията на жребеца. След това вятърът образува поводи и конят се спря.

Джейсън призова още едно вятърно въже и го върза около втория кон, като го подчини на волята си. За по-малко от минута покори всичките четири венти. Те цвиляха и се дърпаха, но не можеха да скъсат въжетата. Бе като да управляваш четири хвърчила при силен вятър — трудно, но не и невъзможно.

— Много добре, Джейсън Грейс — каза Нот. — Ти си син на Юпитер и избра своя път, както всички велики герои преди теб. Не можеш да си избереш родителите, но можеш да избереш какво да оставиш след себе си. А сега върви. Вържи конете за носа и ги подкарай към Малта.

— Малта? — Джейсън опита да се съсредоточи, но горещината, която лъхаше от конете, го замайваше. Не знаеше нищо за Малта, освен някаква история, свързана с Малтийския сокол16. Дали малцът не бе измислен там?

— Щом стигнеш град Валета — продължи Нот — конете повече няма да ти трябват.

— Имаш предвид… че ще намерим Лио там?

Образът на бога помръкна в горещата мараня.

— Съдбата ти става все по-ясна, Джейсън Грейс. Когато отново се наложи да направиш избор между бурята и огъня — си спомни за мен и не се поддавай на отчаянието.

Вратите на тронната зала се отвориха. Конете, надушили свободата, се устремиха към изхода.