Домът на Хадес

XLVII. Пърси

Боб липсваше на Пърси.

Бе свикнал с присъствието на титана, който осветяваше пътя им със сребърната си коса и страховитата си бойна метла. Сега единственият им водач в Тартара бе мършавата богиня с комплекс за малоценност.

Докато се препъваха през прашното поле, мъглата стана толкова плътна, че Пърси трябваше да потисне импулса да размаха ръце. Единствената причина, поради която успяваше да следи пътя на Ахлида, бяха отровните цветя, които никнеха след всяка нейна крачка.

Пърси прецени, че ако все още вървят по тялото на Тартара, вече са стигнали петата му — груба и неравна повърхност, по която растяха само най-отровните растения.

Продължиха нагоре по долната част на ходилото, докато не стигнаха това, което заприлича на Пърси на палец. Мъглата се разсея и те се намериха на полуостров сред абсолютен мрак.

— Ето че пристигнахме — каза Ахлида, след което се обърна към тях и ги погледна злобно. Кръвта от бузите й покапа по роклята. Воднистите й очи освен подпухнали изглеждаха и пълни с някакво странно вълнение. Можеше ли нещастието да се вълнува?

— Ами… страхотно — отвърна Пърси. — А къде сме всъщност?

— На ръба на абсолютната гибел — отвърна Ахлида. — Там, гдето Нощта среща Тартара.

Анабет погледна отвъд ръба.

— Мислех, че няма нищо под Тартара.

— Има и още как — изкашля се Ахлида. — Дори Тартара е трябвало да се надигне отнякъде. Тук е ръбът на пълния мрак, в който живее майка ми, а отдолу е владението на баща ми, първичният Хаос. Тук сте по-близо до нищото от който и да е било смъртен. Не го ли усещате?

Пърси я разбра. Бездната сякаш ги притегляше и изсмукваше кислорода от дробовете и кръвта му. Погледна към Анабет и видя, че устните й са посинели.

— Не можем да останем тук — каза той.

— Наистина не можете! — отвърна Ахлида. — Но кажете, не усещате ли Мъртвешката мъгла? Дори сега тя е между вас. Вижте!

Бял дим се събра около краката на Пърси и се усука около него до коленете му. Внезапно той осъзна, че пушекът не го обкръжава, а излиза от него. Цялото му тяло се разтваряше. Вдигна ръце и ги почувства безплътни и немощни. Не бе сигурен колко пръсти има. Надяваше се да са все още десет.

Той се обърна към Анабет и едвам сподави вика си.

— Изглеждаш…

Но не можа да довърши.

Изглеждаше му мъртва.

Кожата й бе жълтеникава и висеше на торбички под очите й. Красивата й коса напомняше на паяжина. Изглеждаше все едно е била натикана в мавзолей десетилетия наред и се е съсухряла като мумия. Когато се обърна към него, чертите й се скриха в мъглата.

Кръвта на Пърси се смрази.

С години се бе страхувал, че Анабет ще умре. Това бе рискът да си полубог. Повечето нечистокръвни не доживяваха до старини. Винаги съществуваше опасността следващото чудовище да е последното. Но да види Анабет такава му причини ужасна болка. Предпочиташе да застане срещу течението на реката Флегетон, да бъде нападнат отново от араите или да го стъпчат гиганти.

— О, богове — изплака Анабет. — Пърси, изглеждаш…

Пърси погледна ръцете си. Видя само кълбета бяла мъгла, но предположи, че на Анабет й изглежда като труп. Направи няколко крачки, но бе трудно. Тялото му бе някак рядко, като направено от хелий и захарен памук.

— Изглеждал съм и по-хубаво — реши той — и ми е трудно да се движа. Но съм добре.

— Съвсем определено не си добре — изцъка с език Ахлида.

— Но сега няма да ни видят, нали? — намръщи се Пърси. — Ще можем да стигнем Портите на Смъртта?

— Може би — отвърна богинята, — ако доживеете дотогава. Но няма.

Ахлида разпери разкривените си пръсти. Отровни бурени разцъфтяха по ръба на ямата — бучиниш, кучо грозде и олеандър, които плъзнаха към краката на Пърси като смъртоносен килим.

— Виждаш ли, Мъртвешката мъгла не е проста дегизировка. Тя е ниво на съществувание. Не може да бъде дарена, ако не последва смъртта.

— Това е капан — разбра Анабет.

— Нима не очаквахте да ви предам? — изсмя се богинята.

— Очаквахме — отвърнаха Пърси и Анабет заедно.

— Значи не е капан. По-скоро неизбежност. Каквато е и самото нещастие. Болката е…

— Да, схванах — изръмжа Пърси. — Да минем направо към битката.

Той изтегли Въртоп, но острието бе като направено от дим. Когато замахна към Ахлида, мечът само повя като хладен бриз.

Съсипаната уста на богинята се разтегли в крива усмивка.

— Пропуснах ли да ви спомена? Вече сте само мъгла, сянка пред смъртта. Може би, ако имахте време, щяхте да се научите да контролирате новата си форма. Но вие нямате време. Опасявам се, че битката ви със Страданието съвсем няма да е оспорвана.

С тези думи ноктите й се удължиха, а устата й се разтвори, внезапно изпълнила се с остри животински зъби.