Домът на Хадес

XXXVI. Джейсън

Джейсън се бе носил по вятъра много пъти, но усещането да бъдеш самият вятър бе доста по-различно.

Чувстваше, че няма никакъв контрол върху себе си. Мислите му бяха разпръснати, между тялото му и остатъка от света нямаше никаква преграда. Чудеше се дали чудовищата се чувстват така, когато стават на прах, за да потънат в Тартара, безформени и безпомощни.

Долавяше и присъствието на Нико. Западният вятър ги понесе в небето над Сплит. Заедно профучаха над хълмовете и римските акведукти, над магистралите и лозята. Когато приближиха планините, Джейсън видя руините на римски град в долината под тях — порутените стени, оцелелите основи и напуканите пътища. Всичко бе обрасло с трева и приличаше на огромна дъска за шах.

Фавоний ги свали по средата на руините, до една строшена колона с размерите на секвоя. Тялото на Джейсън възвърна формата си. За миг се почувства по-зле, все едно е увит в оловна обвивка.

— Да, телата на смъртните са ужасно плътни — обади се Фавоний, все едно бе прочел мислите му. Богът на вятъра седна на най-близката стена и разпери криле на слънце, без да изпуска кошницата си. — Честно казано, не знам как издържате ден и нощ в тях, без да можете да се разкършите.

Джейсън огледа околността. Виждаше останките от храмове и бани, наполовина погребания амфитеатър, празните пиедестали, на които някога бе имало статуи. Ред колони водеше в нищото. Старите стени опасваха града като сив пояс върху зелена дреха.

Някои от местата изглеждаха разкопани от археолозите, но по-голямата част от града сякаш през последните две хиляди години бе изоставена на произвола на природата.

— Добре дошли в Салона — заяви Фавоний, — столицата на Далмация, родно място на Диоклециан! Но преди това, много преди това, тук бе домът на Купидон.

Името отекна наоколо, все едно повторено от безтелесни гласове сред руините.

Имаше нещо в това място, което го правеше дори по-зловещо от избата под двореца в Сплит. Джейсън не знаеше много за Купидон и никога не си го бе представял като страшен бог. Дори за римските герои името му предизвикваше единствено асоциацията с нелепо крилато бебе, въоръжено с мъничък лък и летящо в пелени на деня на Свети Валентин.

— О, уверявам те, че не е такъв — рече Фавоний.

— Четеш мислите ми? — размърда се неспокойно Джейсън.

— Не ми и трябва. — Фавоний подхвърли бронзовия пръстен във въздуха. — Всички имат погрешна представа за Купидон… докато не го срещнат.

Нико се подпря на близката колона. Коленете му трепереха.

— Хей, човек, спокойно. — Джейсън пристъпи към него, но Нико му даде знак да стои настрана. Тревата в краката му увяхна, а мъртвата зона се разпростря наоколо, все едно от тях течеше отрова.

— Ех — въздъхна съчувствено Фавоний, — не те обвинявам, задето си уплашен, Нико ди Анджело. Знаеш ли как станах слуга на Купидон?

— Не съм ничий слуга — отсече Нико, — особено пък на Купидон.

Но Фавоний продължи, все едно не го е чул.

— Влюбих се в смъртен на име Хиацинт. Той бе изключителен.

— Той… — Джейсън все още се чувстваше замаян от ветровитото пътуване и му отне известно време, за да асимилира чутото — О…

— Да, Джейсън Грейс — повдигна вежда Фавоний, — влюбих се в мъж. Нима това те изумява?

Джейсън не бе сигурен. Като цяло той се опитваше да не разсъждава върху любовния живот на боговете. В крайна сметка собственият му баща Юпитер далеч не бе пример за подражание. Това, че богът на Западния вятър се е влюбил в смъртен мъж дори изглеждаше безобидно в сравнение с някои от скандалите, които бяха разтърсили Олимп през вековете.

— Предполагам, че не. Купидон те е уцелил с една от стрелите си и ти си се влюбил.

— Правиш го да звучи толкова просто — изсумтя Фавоний, — а любовта никога не е такава. Разбираш ли, бедата бе, че бог Аполон също си падаше по Хиацинт. Твърдеше, че са само приятели, но аз имах своите подозрения. Един ден ги видях да играят заедно на куотис…

Пак тази странна дума.

— Куотис? — попита Джейсън.

— Играта с пръстените — обясни Нико. Гласът му прозвуча необичайно немощно. — Като подкови.

— Нещо такова — съгласи се Фавоний. — Въпросът е, че ме жегна ужасна ревност. Затова, вместо да се изправя срещу тях и да узная истината, аз изригнах с цялата сила на вятъра си и изпратих един тежък метален пръстен право в главата на Хиацинт. — Въздушният бог въздъхна. — Хиацинт загина, а Аполон го превърна в цвете. Сигурен съм, че щеше да ми отмъсти жестоко, ала Купидон предложи да ме защити. Бях извършил нещо ужасно, но го сторих от любов и затова той ме пощади. В замяна поиска да му служа завинаги…

КУПИДОН.

Името отново отекна сред руините.

— Това е сигналът — изправи се Фавоний. — Помисли си внимателно как ще постъпиш, Нико ди Анджело. Не можеш да излъжеш Купидон. Ако допуснеш гневът да те овладее отново, участта ти ще бъде дори по-тежка от моята.

Джейсън се чувстваше все едно мозъкът му отново става на вятър. Не разбираше за какво говори Фавоний, нито защо Нико изглежда толкова разтревожен, но и нямаше време да обмисли това. Летният въздух внезапно натежа. Земята се разтърси, а Джейсън и Нико извадиха мечове.

— Ето, че се срещаме.

Гласът профуча покрай ухото на Джейсън като куршум. Когато се обърна, пред него нямаше никого.

— Дошли сте за скиптъра.

Нико застана зад него и този път Джейсън се радваше на присъствието му.

— Купидон? — попита Джейсън. — Къде си?

Гласът се изсмя и определено не звучеше като да идва от ангелче. Бе дълбок, плътен, но и застрашителен — като първия трус от опустошително земетресение.

— Там, където най-малко ме очакваш — отвърна Купидон. — Такава е любовта.

Нещо блъсна Джейсън и го изхвърли на другия край на улицата. Той падна по няколкото стъпала и се просна в един празен римски басейн.

— Би трябвало да знаеш това, Джейсън Грейс. В крайна сметка ти откри любовта на живота си. Или още те мъчат съмнения?

Нико изтича надолу по стълбите.

— Добре ли си?

Джейсън прие подадената ръка и се изправи на крака.

— Да. Просто ме изненадаха.

— Не си очаквал да играя честно, нали? — отново се изсмя Купидон. — Любовта никога не е честна.

Този път обаче Джейсън бе нащрек. Той почувства как въздухът се сгъстява и една стрела полита право към гърдите на Нико.

Джейсън я посече с меча си и я отби. Тя избухна в най-близката стена и ги покри с парчета варовик. Хукнаха нагоре по стълбите, а Джейсън издърпа Нико настрана, когато нов повей на вятъра събори колона към тях. Ако бе улучила момчето, щеше да го направи на пихтия.

— Това богът на Любовта ли е, или на Смъртта? — изръмжа Джейсън.

— Попитай приятелите си — отвърна Купидон. — Франк, Хейзъл и Пърси срещнаха моя двойник Танатос. Ние не сме толкова различни. Смъртта дори понякога е по-мила.

— Просто искаме скиптъра! — извика Нико. — Опитваме се да спрем Гея. На страната на боговете ли си, или не?

Още една стрела изникна от въздуха и избухна в краката на Нико като гейзер от пламъци.

— Любовта е на всяка страна — отвърна Купидон. — И на ничия конкретно. Не питай какво може да стори любовта за теб!

— Страхотно — обади се Джейсън. — Вече започна да реди съобщенията по картичките.

Усети движение зад себе си и се завъртя, размахал меча си. Острието му удари нещо здраво и той чу стон. Замахна отново, ала невидимия бог вече го нямаше. На паважа обаче личаха капки златист Икор — кръвта на боговете.

— Много добре, Джейсън Грейс — похвали го Купидон. — Усещаш присъствието ми. Да изпиташ истинската любов е нещо, с което малцина герои могат да се похвалят.

— Чудесно. А сега мога ли да взема скиптъра? — попита Джейсън.

— Уви, не можеш да го носиш — измя се Купидон. — Само дете на Подземното царство може да призове мъртвите легиони. А само римски офицер може да ги поведе.

— Но… — Джейсън се поколеба. Той бе римски офицер, при това възможно най-висшестоящият — претор. След това обаче си спомни съмненията си за това къде му е мястото. В Нов Рим бе предложил да даде поста си на Пърси Джаксън. Дали това го бе направило недостоен да поведе легиона римски духове?

Реши да се изправи срещу този проблем, когато му дойде времето.

— Остави това на нас — каза той. — Нико може да призове…

Трета стрела профуча покрай рамото на Нико и този път той не можа да я спре. Нико изпъшка, когато тя се заби в ръката, с която държеше меча.

— Нико!

Синът на Хадес се олюля. Стрелата се разпадна и не остави след себе си следи от видима рана, но лицето на Нико бе изопнато от болка и гняв.

— Стига игрички! — извика той. — Покажи се!

— Да видиш истинското лице на любовта — настоя Купидон, — това е нещо много скъпо…

Още една колона рухна. Джейсън едвам отскочи от пътя й.

— Моята съпруга Психея научи това по трудния начин. Тя дойде преди хиляди години, когато тук бе светилището ми. Виждахме се само в мрака. Предупредиха я никога да не ме поглежда, ала тя не устоя на изкушението. Боеше се, че съм чудовище. Една нощ запали свещ и видя лицето ми, докато спях.

— Толкова ли си грозен? — попита Джейсън. Бе уверен, че е засякъл откъде идва гласът. На около двайсет метра, точно на ръба на амфитеатъра. Искаше обаче да бъде сигурен.

— Толкова съм красив — разсмя се богът. — Смъртен не може да види истинското лице на бог и да не си понесе последствията. Моята майка, богинята Афродита, прокле Психея за неверието й. Горката ми любима бе прогонена в изгнание, измъчвана и принуждавана да изпълнява ужасни задачи, за да я убеди, че е достойна. Слезе дори в Подземното царство, за да докаже любовта си. Спечели си мястото до мен, но изстрада много.

Сега те хванах — помисли си обаче Джейсън.

Той вдигна меча си и гръм разтърси долината. Мълния се стовари върху мястото, откъдето идваше гласът, и остави там зейнал кратер.

Настана тишина. Джейсън тъкмо си мислеше, че е успял, когато го събори невидима сила. Мечът му падна на пътя.

— Добър опит — поздрави го Купидон. Гласът му вече бе далечен. — Ала любовта не може да бъде победена тъй лесно.

Една стена се срина до него и Джейсън трябваше да се претърколи, за да не бъде премазан.

— Престани! — изкрещя Нико. — Искаш мен, а не него! Остави го на мира!

Ушите на Джейсън бучаха. Бе замаян от ударите и усети вкус на варовикова прах в устата си. Не разбираше защо Нико смята себе си за основната мишена, но Купидон сякаш се съгласи.

— Бедничкият Нико ди Анджело. — Гласът му бе натежал от разочарование. — Твърдиш, че знаеш какво искам, ала въпросът е какво искаш ти. Любимата ми Психея рискува всичко в името на любовта. Това бе единственият начин да изкупи греха за неверието си. А какво си рискувал ти за мен? Нищо!

— Бях в Тартара и видях лицето на ужаса — изсъска Нико. — Не можеш да ме уплашиш!

— Наистина ли? Мисля си, че всъщност те плаша прекалено много. Изправи се срещу мен. Признай истината!

Джейсън се изправи и видя как земята около Нико започва да се гърчи като хваната от някаква незнайна черна магия. Тревата повяхна, сякаш покосена от жестока слана, а камъните се напукаха, все едно нещо под тях се мъчи да излезе.

— Дай ми скиптъра на Диоклециан — нареди Нико. — Нямам време за игричките ти.

— Игрички?

Купидон удари изведнъж и блъсна Нико в един гранитен пиедестал.

— Любовта не е игра! Не е цветя и рози! Това е тежка, ежедневна борба, която изисква всичко от теб! И най-вече истината! Само тогава можеш да вкусиш от сладостта й!

Джейсън взе меча си. Ако този невидим изрод бе Любовта, значи тя бе силно надценена. Той харесваше версията на Пайпър повече — внимателна, мила, красива. Можеше да разбере Афродита, но Купидон му изглеждаше като мъчител, който се наслаждава на това да тормози жертвите си.

— Нико! — извика той. — Какво иска този тип от теб?

— Кажи му, Нико ди Анджело — заповяда Купидон. — Кажи му, че си един страхливец, неспособен да се изправи срещу самия себе си. Кажи му истинската причина, поради която избяга от лагера на нечистокръвните. Кажи му защо си вечно самотен.

Нико нададе гърлен вой на отчаяние. Земята около него най-накрая се разцепи и изплю орда скелети — умрели римляни с липсващи ръце, натрошени ребра и пробити черепи, разтворили заканително челюсти. По някои от тях все още личаха парлацаливите останки от тоги. По костите на други висяха нащърбени брони.

— Пак ли ще се скриеш сред мъртвите? — попита Купидон. — Така правиш винаги.

Вълни от мрак полетяха от сина на Хадес. Когато удариха Джейсън, той едва не изгуби съзнание. Бяха просмукани с омраза… страх… срам…

Видения изпълниха ума му и той видя Нико със сестра си на заснежен хълм в Мейн. Пърси Джаксън се мъчеше да ги защити от мантикора, а мечът му сияеше в мрака. Той бе първият герой, когото Нико бе видял в действие.

По-късно, в лагера на нечистокръвните, Пърси хвана Нико за ръка и му обеща да опази живота на Бианка. Нико му бе повярвал. Бе погледнал в синьозелените му очи, носещи цвета на морето, и си бе казал: „Той не може да се провали. Той е истински герой.“ Сякаш бе любимата игра на Нико, „Митомеджик“, въплътена в жив и реален образ.

Джейсън чу писъка на Нико, когато Пърси се бе завърнал, носейки вестта, че Бианка е загинала. Нарече го лъжец, почувства се предаден и все пак… когато скелетите се появиха, не им разреши да наранят Пърси, а остави земята да ги погълне отново. След това избяга, ужасен от собствените си сили, унизен от собствените си чувства.

Джейсън видя десетки сцени от гледната точка на Нико и остана смаян, неспособен да продума или да помръдне.

А в това време римските скелети се спуснаха напред и сграбчиха невидимото нещо. Богът започна да разхвърля мъртвите настрани, като чупеше кости и черепи, ала скелетите продължаваха да прииждат.

— Значи все пак има сила в теб — рече Купидон. — Изненадващо.

— Напуснах лагера на нечистокръвните заради любовта — внимателно каза Нико. — Анабет… тя…

— Продължаваш да се криеш — презрително каза Купидон и строши още един скелет. — Нямаш силите.

— Нико — успя да каже Джейсън, — всичко е наред. Разбирам.

Нико го погледна. На лицето му бяха изписани болка и отчаяние.

— О, не — отвърна той, — не разбираш. Няма начин, по който да ме разбереш.

— И така ти избяга отново — заключи Купидон. — От приятелите си, от самия себе си.

— Аз нямам приятели! — изкрещя Нико. — Напуснах лагера на нечистокръвните, защото мястото ми не е там! Защото никога няма да бъде нито там, нито никъде!

Скелетите бяха притиснали Купидон, но невидимият бог се изсмя толкова жестоко, че на Джейсън му се прииска да стовари още един гръм отгоре му. Но за съжаление се съмняваше, че ще има силата.

— Остави го, Купидоне — изграчи той. — Това не е…

Но гласът му заглъхна. Искаше да каже, че това не е работа на Купидон, но всъщност точно това му бе работата. Нещо, което Фавоний бе казал: „Нима това те изумява?“.

Най-накрая разбра историята на Психея и това защо едно смъртно момиче е изпитало такъв страх от бога. Защо бе нарушила правилото да не поглежда бог в очите. Защо се бе страхувала, че той е чудовище.

Психея бе била права. Купидон бе чудовище. Любовта бе най-жестокото от всички чудовища.

Гласът на Нико прозвуча като натрошено стъкло.

— Не бях… не съм влюбен… не обичам Анабет.

— Но ревнуваш от нея — отвърна Джейсън, — затова не искаш да си около нея. Затова не искаш… да си около него. Сега вече разбирам.

Отрицанието и борбеността на Нико се изпариха. Мракът се отдръпна, а мъртвите се отпуснаха в купчини стари кости, които станаха на прах.

— Мразех се — продължи Нико. — Мразех и Пърси Джаксън.

Купидон най-после стана видим — строен, мускулест младеж със снежнобели криле, права черна коса, обикновена бяла риза и дънки. Лъкът и колчанът на раменете му не бяха играчки, а истински оръжия за война. Очите му бяха кървавочервени, като че всяка валентинка на този свят бе дестилирана в една отровна смес. Лицето му бе красиво, но и жестоко. Трудно бе да го погледнеш. Той обаче гледаше доволно към Нико, все едно е разбрал къде трябва да стреля, за да довърши жертвата си.

— Влюбих се в Пърси — изхрачи накрая Нико, — това е истината. Това е голямата тайна.

След това погледна към Купидон.

— Доволен ли си вече?

За пръв път в погледа на Купидон се прочете съчувствие.

— Любовта невинаги те прави щастлив. — Гласът му бе някак притихнал и много по-човешки. — Понякога те прави тъжен, безкрайно, невероятно тъжен. Но поне се изправи срещу нея. Това е единственият начин да ме победиш.

С тези думи Купидон изчезна като полъх на вятъра, като последния повей от ураган. Там, където бе стоял допреди миг, имаше дълъг около метър жезъл от слонова кост, на чийто връх, върху гърбовете на три златни римски орли, почиваше кълбо от полиран мрамор с размера на бейзболна топка.

Нико се наведе и го вдигна. Той погледна към Джейсън така, все едно очакваше да го нападнат.

— Ако другите разберат…

— Ще имаш много приятели, които ще излеят целия си полубожи гняв върху всеки, който дръзне да ти каже нещо — довърши Джейсън.

Нико се намръщи и Джейсън отново почувства гнева и отвращението, които момчето изпитваше към себе си.

— Но изборът е твой — добави Джейсън. — Ти решаваш дали да споделиш, или не. Мога само да ти кажа…

— Вече не се чувствам така — промърмори Нико. — Става дума… отказах се от Пърси. Бях млад и впечатлителен. Аз не… не искам…

Гласът му потрепера и Джейсън усети, че другото момче ще се разплаче всеки момент. Джейсън не можеше да си представи колко му е било трудно, независимо от това дали все още обича Пърси, или не. Да пази тайна през всички тези години, особено през 40-те. Да отрича кой е, да се чувства напълно сам… Неговата съдба бе още по-тежка от тази на останалите герои.

— Нико — каза внимателно той, — виждал съм много смели дела през живота си, но това, което ти направи, бе може би най-смелото.

Нико вдигна очи към него. В погледа му се четеше несигурност.

— Трябва да се връщаме в кораба.

— Да. Мога да те отнеса…

— Не — отвърна Нико. — Този път ще пътуваме чрез сенките. Уморих се от ветровете!