Домът на Хадес

VII. Анабет

Когато стигнаха ръба, Анабет реши, че са си подписали смъртната присъда.

Скалата пропадаше на повече от двайсет метра, а отдолу се бе ширнала уродлива версия на Гранд Каньон — цепнатина от черен обсидиан, разсичана от огнена река, чието пламтящо течение хвърляше скверни сенки по околните скали.

Дори оттук я лъхаше ужасен зной. Мразът на река Кокит така и не напусна тялото на Анабет, но сега тя усещаше лицето си като изгоряло на слънце. Все по-трудно си поемаше въздух, все едно дробовете й са пълни със стиропор. Драскотините по ръцете й започнаха да кървят по-силно. Раненият крак, който почти се бе излекувал, я заболя наново. Бе свалила саморъчно направената си шина, но съжали за това. Всяка крачка я караше да трепери от болка.

И дори и да успееха да слязат до реката от пламък, в което, честно казано, дълбоко се съмняваше, планът й беше безумен.

— Ох… — изпъшка Пърси, докато оглеждаше скалите. — Да опитаме онази пукнатина там. — Той посочи към нещо като миниатюрна пътечка, която стигаше дъното. — Може би ще успеем да слезем по нея.

Не каза, че е безумно да опитват. Постара се да прозвучи обнадеждено. Анабет му бе благодарна за това, но се тревожеше, че го води право към гибелта.

Разбира се, ако останеха тук, щяха да умрат, така или иначе. По кожата им започнаха да се появяват мехури, причинени от отровния въздух на Тартара. Всичко наоколо бе смъртоносно, все едно е паднала атомна бомба.

Пърси тръгна пръв. Издатината бе толкова тясна, че едвам можеха да се хванат на пръсти за нея. Всеки път, когато Анабет стъпеше на ранения си крак, й идеше да изкрещи. Откъсна парчета от ръкава си и ги уви около окървавените си длани, но пръстите й продължиха да са потни и немощни.

След няколко крачки Пърси изпъшка. Бе стигнал друга издатина.

— Как викаш се казва тази огнена река?

— Флегетон — отвърна тя. — Внимавай къде ходиш.

— Флегетон, а? — Той мина по ръба. Бяха изминали около една трета от пътя си надолу. Все още можеха да умрат, ако паднат. — Звучи като маратон по давене.

— Моля те, не ме разсмивай — каза тя.

— Опитвам се да разведря обстановката.

— Благодаря. — Тя простена и едва не падна от ръба, докато стъпваше на ранения си крак. — Поне ще си умра усмихната.

Продължиха да напредват, стъпка по стъпка. Очите на Анабет засмъдяха от потта, която се стичаше от челото й. Ръцете й трепереха. За нейно изумление обаче най-сетне стигнаха дъното на пропастта.

Когато стъпи на земята, залитна напред. Пърси я хвана. Стресна се от това колко трескав е той на допир. Лицето му бе покрито с червен обрив, все едно се е разболял от дребна шарка.

Самата тя не бе добре. Зрението й беше замъглено, гърлото я болеше, а стомахът й се бе свил като юмрук.

Трябва да побързаме — помисли си тя.

— Напред към реката — каза на Пърси. Опита се да прикрие паниката в гласа си. — Можем да се справим.

Започнаха да залитат по хлъзгавата трева, като заобикаляха огромните скали и сталагмитите, които щяха да ги намушкат като шишове, ако паднеха върху тях. Парцаливите им дрехи започнаха да димят от горещината, излъчвана от реката, но двамата най-сетне стигнаха коритото на Флегетон и рухнаха на колене до огненото течение.

— Сега ще трябва да пием — заяви Анабет.

Пърси се олюля с полуотворени очи. Отне му известно време, докато успее да отговори.

— Да пием? — повтори той. — От, ъъъ, пламъците?

— Флегетон извира от царството на Хадес и се стича в Тартара — отговори Анабет с мъка. Гърлото й бе пресъхнало от киселинния въздух и убийствения зной, излъчван от пламтящото течение. — Реката е създадена, за да измъчва грешниците. Но някои легенди я наричат и Река на изцерението.

— Някои легенди?

Анабет преглътна. Опита се да остане в съзнание.

— Флегетон пази телата на грешниците, за да могат да изтърпят вечните мъчения, на които са осъдени. Мисля, че това е подземният еквивалент на нектара и амброзията.

Пърси направи гримаса, когато реката изпръска лицето му с искри.

— Но това е огън. Как може да се пие?

— Ами така — отвърна Анабет и бръкна с шепи в огъня.

Глупаво? Да, но тя с право смяташе, че нямат друг избор. Ако не действаха бързо, щяха да умрат. По-добре да опиташ нещо глупаво и да изгориш, отколкото само да чакаш неизбежния край.

Първоначално огънят не й се стори болезнен на допир. Даже бе студен, което вероятно означаваше, че е прекалено горещ и нервите на Анабет не могат да регистрират топлината му. Преди обаче да успее да промени мнението си, тя загреба от пламъците и ги изсипа в устата си.

Очакваше да имат вкус на бензин. В действителност бяха много по-отвратителни. Някога, преди много време, бе опитала люта чушка в един индийски ресторант в Сан Франциско. След като я бе вкусила, очакваше направо да се взриви. Да пиеш от Флегетон бе като да изядеш цяла салата от такива чушки. Почувства небцето си изпържено. Сълзи потекоха от очите й, всяка пора от лицето й запука.

Рухна на земята и се закашля. Цялото й тяло се разтресе.

— Анабет! — Пърси я хвана за ръцете и така й попречи да падне в огнената река.

Конвулсиите преминаха. Тя си пое дълбоко въздух и успя да седне. Чувстваше се ужасно немощна и й се гадеше, но си поемаше въздух по-лесно. Мехурите по ръцете й започнаха да избледняват.

— Стана — успя да изграчи тя. — Пърси, твой ред е!

— Аз… — Очите му се подбелиха и той рухна в ръцете й.

Отчаяна, тя загреба още пламък с ръка и без да обръща внимание на болката, го изля в устата на Пърси. Той не реагира.

Опита отново, изливайки цяла шепа в гърлото му. Този път той се закашля. Анабет го прегърна, когато затрепери. Магическият огън проникна в цялото му тяло. Треската изчезна заедно с ожулванията и мехурите по кожата му. Той даже успя да седне и да обърше устни.

— Това — успя да каже накрая — беше лютичко.

Анабет се засмя изтощено. Почувства такова облекчение, че й се зави свят.

— Добре казано.

— Пак ни спаси живота.

— Засега — отвърна тя. — Все още сме в Тартара.

Пърси премигна и се огледа, все едно чак сега осъзнаваше точно къде се намират.

— Света Хера! Никога не съм си мислил… всъщност не знам мислил ли съм изобщо за Тартара. Представях си го като яма без дъно. А то се оказа истинско място.

Анабет си спомни зловещите пейзажи, които бе зърнала, докато падаха.

— Още не сме видели всичко — предупреди тя. — Това е само мъничка част от целия кошмар на Ямата. Нещо като преддверие.

— Като надпис ДОБРЕ ДОШЛИ В ТАРТАРА, а? — промърмори Пърси. — Само липсва списъкът с населението от чудовища вътре.

Двамата се загледаха в кървавочервените облаци, надвиснали в сивотата над тях. И да искаха, нямаше да могат да се изкатерят обратно по скалата нагоре. Така им оставаха само две възможности — нагоре или надолу по бреговете на река Флегетон.

— Ще намерим пътя за навън — заяви Пърси. — Портите на Смъртта.

Анабет потрепера. Спомни си думите му преди да паднат в Тартара. Беше накарал Нико ди Анджело да отведе Арго II в Епир, откъм смъртната страна на Портите.

„Ще се видим от другата страна“ — бе казал Пърси.

Идеята изглеждаше дори по-безумна от пиенето на огън. Как можеха да прекосят Тартара и да намерят Портите? Бяха изминали не повече от стотина метра в това прокълнато място и едва не загинаха.

— Трябва — настоя Пърси, — не само заради нас. Заради всички, които обичаме. Портите трябва да бъдат затворени и от двете страни, иначе чудовищата ще продължат да се връщат в света на смъртните отново и отново, колкото и пъти да ги убиваме. Ордите на Гея ще превземат и съсипят всичко.

Анабет знаеше, че е прав, и въпреки това беше обезкуражена от това, което се изисква от тях. Не знаеше как да намерят Портите. Нямаха представа колко време ще им трябва за това, дори не знаеха дали времето тече по същия начин в Тартара. Как можеше да се улучат с приятелите си от другата страна? А и Нико бе споменал, че легион от най-силните изчадия на Гея пази Портите в Тартара. Анабет и Пърси нямаше как да ги нападнат фронтално.

Реши обаче да не споделя с Пърси тези свои мисли. И двамата знаеха, че нямат големи шансове. Освен това, по време на плуването си в река Кокит Анабет бе чула достатъчно плачове и вайкания за цял живот. Обеща си никога повече да не се оплаква.

— Ами добре — пое си дълбоко въздух тя. Бе благодарна, че дробовете вече не я болят. — Ако останем близо до реката, винаги ще можем да се лекуваме. Ако продължим надолу…

Стана толкова бързо, че ако бе сама, Анабет щеше да загине без да разбере какво точно я е убило.

Очите на Пърси се приковаха в нещо зад гърба й. Анабет се завъртя и видя как огромна уродлива фигура търчи към нея — гигантско, подуто туловище с множество разкривени крака и блестящи гроздове очи. Успя само да помисли: „Арахна!“ и замръзна от ужас, задавена от сладникавата воня на изчадието.

След това чу познатия звън от химикалката на Пърси, която се превърна в меч. Острието изсвистя над главата й и описа блестяща бронзова дъга. Умопомрачителен вой отекна в каньона, а Анабет остана неподвижна, докато златисти прашинки — останките от Арахна — не закапаха около нея, подобно на странни полени.

— Добре ли си? — Пърси огледа наоколо за още чудовища, но нищо друго не се появи. Златистата прах, останала от паяка, се посипа по обсидиановите скали.

Анабет загледа любимия си с удивление. Божественият бронз сияеше още по-ярко в тъмнината на Тартара. Острието му бе изсъскало като змей, докато фучеше из нагорещения въздух.

— Тя… щеше да ме убие — заекна Анабет.

Пърси изрита прахта от скалите. Изражението на лицето му бе мрачно и дори жестоко.

— Умря прекалено лесно, като се има предвид какво ти причини. Заслужаваше много по-лоша участ.

Анабет не можеше да възрази, но въпреки това се притесни от студенината в гласа на Пърси. Никога не бе виждала някой да се ядосва толкова заради нея. Почти се зарадва, че Арахна е умряла бързо.

— Как можеш да се движиш с такава скорост?

— Трябва да си пазим гърбовете, все пак — сви рамене Пърси, — а сега каза да продължим надолу по течението, нали?

Анабет кимна, все още замаяна. Златистата прах се бе изпарила от брега. Сега поне знаеха, че чудовищата могат да бъдат убивани и в Тартара… макар да нямаха представа за колко дълго. Анабет обаче не смяташе да чака, за да разбере.

— Да, надолу — успя да каже тя, — ако реката извира от горните нива на Подземното царство, би трябвало да изтича навътре в Тартара…

— И да води към най-опасните му места — довърши Пърси, — където вероятно се намират Портите. Кажи сега, не сме ли късметлии?