Домът на Хадес

LIX. Джейсън

Повечето хлапета на шестнайсет се притесняваха от това дали ще успеят да вземат шофьорска книжка и след това да си купят кола.

Джейсън обаче се тревожеше дали ще може да овладее огнените коне с чифт вятърни въжета.

След като се увери, че приятелите му са на борда и са скрити на сигурно място на долната палуба, той пришпори вентите към носа на Арго II (което никак не зарадва Фестус), закачи ги за драконовата глава и извика:

— Дий!

Вентите се спуснаха по вълните. Не бяха толкова бързи колкото жребеца на Хейзъл Арион, но бяха много по-мощни. Вдигнаха облак пара зад гърба си, от който Джейсън изобщо не можеше да види накъде вървят. Корабът се изстреля в открито море и не след дълго Африка стана само смътно петно на хоризонта зад тях.

Поддържането на вятърните въжета наистина отне цялото внимание на Джейсън. Конете жадуваха да се освободят и само силата на волята му ги държеше впрегнати.

Малта — нареди той. — Право към Малта.

Когато на хоризонта най-после се появи земя — хълмист остров, покрит с ниски каменни сгради, — Джейсън бе плувнал в пот. Ръцете му бяха като гумени, все едно бе държал щанга пред себе си. Надяваше се да са стигнали на правилното място, тъй като не можеше повече да удържа конете. Той пусна въжетата им и вентите изчезнаха в облак пара.

Изтощен, Джейсън се отпусна върху врата на Фестус. Драконът се обърна и отърка брадичка в него.

— Благодаря, братле — отвърна Джейсън. — Тежък ден, а?

Дъските по палубата зад него заскърцаха.

— Джейсън? — извика Пайпър. — Богове, ръцете ти!

Не бе забелязал, че цялата му кожа бе покрита с мехури.

— Хапни това — разопакова Пайпър парче амброзия.

Той я сдъвка. Устата му се изпълни с вкуса на пресен шоколадов кекс — любимия му десерт от пекарните в Нов Рим. Мехурите изчезнаха. Силата му се възвърна, но в същото време той усети как амброзията започва да му нагарча, все едно е разбрала, че Джейсън е обърнал гръб на лагер „Юпитер“. Това вече не бе вкусът от дома.

— Благодаря, Пайпс — изпъшка той. — Колко дълго…

— Около шест часа.

Уау! — помисли си Джейсън. Неслучайно се чувстваше уморен и гладен.

— Как са останалите?

— Всички са добре. Умориха се от това, че са затворени долу. Може ли вече да ги викна на палубата?

Джейсън облиза пресъхналите си устни. Все още се чувстваше отмалял, въпреки амброзията. Не искаше другите да го видят в такова състояние.

— Само секундичка — простена той. — Да си поема дъх.

Пайпър се наведе до него. Със зелената си риза, бежови щорти и ботуши за катерене изглеждаше готова да изкачи планина, а след това да се пребори с армията на върха й. Кинжалът висеше от колана й. Бе метнала корнукопията през рамо. Носеше назъбения бронзов меч, който бе взела от Зет. Той изглеждаше заплашителен почти колкото автомат.

По време на престоя си в двореца на Аустер Джейсън бе наблюдавал как Пайпър и Хейзъл се бият с мечове часове наред. Нещо, което преди изобщо не бе будило интерес у Пайпър. След срещата си с Хиона приятелката му изглеждаше някак напрегната като зареден катапулт, все едно бе решена никога повече да не попада в засада.

Джейсън я разбираше, но се притесняваше, че тя се упреква прекалено много. Никой не можеше да е готов за всичко. Самият той го знаеше от личен опит. Бе прекарал последния им полет като леден блок.

Явно я бе зяпнал, тъй като тя се усмихна.

— Хей, добре съм. Всички сме добре.

Тя се вдигна на пръсти и го целуна, което бе дори по-приятно от амброзията. Очите й бяха толкова пъстри, че Джейсън можеше да се взира в тях цял ден, да изучава шарките им така, както някои хора наблюдаваха Северното сияние.

— Голям късметлия съм, че те имам — призна си той.

— Вярно е — побутна го леко тя. — А сега кажи как да вкараме кораба в пристанището?

Джейсън се намръщи към водата. Все още бяха на около километър от острова. Нямаше идея как да накара двигателите да заработят. Или платната…

За щастие, Фестус ги слушаше. Той се обърна напред и избълва струя пламък. Двигателят на кораба се закашля. Звучеше като огромен велосипед със срязана верига, но въпреки това Арго II бавно тръгна напред.

— Добър дракон — каза Пайпър и потупа Фестус по врата.

Рубинените очи на дракона блеснаха, все едно е доволен от себе си.

— Изглежда по-различен, откакто го събуди — рече Джейсън. — По… жив.

— Така и трябва — усмихна се Пайпър. — От време на време всички имаме нужда да ни събуди някой, който ни обича.

Застанал до нея, Джейсън се почувства толкова добре, че почти успя да си представи бъдещето им в лагера на нечистокръвните. Стига, разбира се, да оцелееха. И да имаше лагер, в който да се върнат.

Когато отново се наложи да направиш избор между бурята и огъня — бе казал Нот, — си спомни за мен и не се поддавай на отчаянието.

Колкото повече наближаваха Гърция, толкова по-голям ужас изпитваше Джейсън. Започваше да си мисли, че Пайпър е права за пророчеството и че един от двамата с Лио нямаше да се върне от това пътуване жив. Но това само означаваше, че трябва да намерят Лио.

Колкото и да обичаше живота, Джейсън нямаше да остави приятеля си да умре заради него. Нямаше да може да живее с тази вина.

Разбира се, той таеше надежда, че греши и че двамата ще могат да се върнат живи и здрави от пътуването си. Но бе готов и за другото. Щеше да защити приятелите си и да спре Гея, каквото и да му костваше това.

Не се поддавай на отчаянието.

Лесно бе да го кажеш, ако си безсмъртен бог.

Когато островът приближи, Джейсън забеляза, че пристанището е пълно с платна, а от брега се издигаха крепостни стени, високи около 15–20 метра. Над тях имаше средновековен на вид град, от който се виждаха куполите на църкви и скупчените една до друга сгради. Всичко бе направено от един и същи златист камък. Оттам, където стоеше Джейсън, изглеждаше все едно градът покрива всеки сантиметър от острова.

Той прегледа корабите в пристанището. На около стотина метра пред него, вързан за най-дългия кей, имаше саморъчно направен сал с проста мачта и платно от брезент. На края му имаше някаква машина. Дори от това разстояние Джейсън успя да различи блясъка на божествен бронз.

Джейсън се ухили. Само един герой можеше да направи такъв сал и да го паркира така, че Арго II да не може да го пропусне.

— Викни останалите — каза Джейсън на Пайпър. — Лио е тук.