Домът на Хадес

XLVIII. Пърси

Ахлида се стрелна към Пърси и за част от секундата той си помисли:

Голям праз, нали съм от пушек. Няма как да ме докосне.

В следващия миг си представи мойрите на Олимп, който се смеят:

Мечтай си, балък!

Ноктите на богинята одраха гърдите му и го изгориха като вряла вода.

Пърси залитна назад, но не бе свикнал с пушечната си форма. Краката му се движеха твърде бавно, а ръцете му бяха като от салфетки. В отчаянието си той хвърли раницата си към нея, като си помисли, че тя ще придобие плътност, след като я пусне. Не му провървя и раницата падна с тихо тупване.

Ахлида изръмжа и се приведе за скок. Вероятно щеше да отхапе лицето на Пърси, ако Анабет не я бе нападнала с крясък право в ухото й:

— ХЕЙ!

Ахлида потръпна от звука и се обърна към момичето, след което понечи да я разкъса.

Анабет обаче се движеше по-бързо от Пърси. Може би не се чувстваше толкова пушечна, а може би просто бе по-добре обучена в битките. Все пак живееше в лагера на нечистокръвните от седемгодишна възраст. Сигурно бе имала часове, на каквито Пърси не бе успял да присъства — като например: „Как да се бием, ако сме направени от пушек?“.

Анабет направи кълбо и мина между краката на богинята, след което замахна към глезените й. Ахлида се обърна и отново атакува с нокти, но Анабет ги избегна като матадор.

Пърси бе толкова смаян, че изгуби няколко безценни секунди. Той остана зяпнал в мъртвешката Анабет, която бе забулена в мъгла, но се движеше с обичайните си бързина и увереност. Тогава се сети защо го прави — за да му спечели време. Това означаваше, че Пърси трябва да помогне.

Той се замисли как може да победи Страданието, и то при положение, че няма възможност да докосне нищо.

При третата атака на Ахлида късметът изневери на Анабет. Тя се опита да отскочи настрани, но богинята я хвана за китката и я дръпна толкова силно, че я събори на земята.

Преди богинята да се хвърли към жертвата си, Пърси я приближи и размаха меча си. Все още се чувстваше като направен от домакинска хартия, но гневът му помогна да се движи по-бързо.

— Хей, веселушке! — извика той.

Ахлида се извърна към него и пусна ръката на Анабет.

— Веселушка?

— Ами да! — приведе се той, когато тя замахна към главата му. — Може ли да си толкова щастлива?

— Аааа! — Тя отново се стрелна към него, но не прецени удара си. Пърси го избегна с лекота и отстъпи назад, като отдалечи богинята от Анабет.

— Мила! — продължи да вика той. — Симпатична!

Богинята започна да съска и да прави гримаси, след което се запрепъва подир Пърси. Всеки комплимент я удряше като торба с пясък.

— Ще те убия бавно! — закани се тя. Очите й засмъдяха, а от носа й потекоха сополи. Кръв се стече по бузите й, докато говореше. — Ще те разкъсам на малки парченца, които ще принеса в жертва на Нощта!

Анабет с мъка се изправи на крака. Започна да рови в чантата си, несъмнено в търсене на нещо, с което да помогне.

Пърси искаше да й спечели повече време. Тя бе мозъкът на групата. По-добре бе да не я атакуват, докато успее да измисли нещо.

— Дружелюбна! — продължи да вика той. — Забавна, направо да те гушне човек!

Ахлида се задави като котка.

— Бавно, много бавно! — изпищя тя. — Ще те напоя с хиляди отрови!

А бурените около нея разцъфтяха като балони. Зеленикавобяла слуз се събра в ручейчета, които потекоха към Пърси. Главата му се замая от сладникавата воня.

— Пърси! — извика Анабет като от далеч. — Госпожице Дружкова! Сладурано! Веселушке! Ела тук!

Но богинята на Страданието се бе съсредоточила върху Пърси. Той отново се опита да отстъпи, но отровният Икор вече течеше навсякъде около него. Въздухът се изпълни с пара, а земята стана лепкава. Пърси се намери на островче от прах не много по-голямо от щит. На няколко метра чантата му изпуши и се стопи като пластмаса.

Нямаше накъде да бяга и падна на едно коляно. Искаше да каже на Анабет да се махне, но нямаше сили да го изговори. Гърлото му бе пресъхнало като сухи листа.

Прииска му се в Тартара да има вода — басейн, в който да скочи и да се изцери. Или пък река, която да овладее. Щеше да е доволен дори от бутилка минерална вода.

— Ще бъдеш погълнат от вечния мрак — нареждаше в това време Ахлида, — ще потънеш в прегръдките на Нощта!

Смътно чу как Анабет вика и цели богинята с парчета драконово месо. Зеленикавобялата отрова ставаше все повече и повече и се бе ширнала като малко езерце.

Езеро — помисли си той. — Ручеи. Вода.

Вероятно мозъкът му даваше на късо заради отровните изпарения, но той успя да се изсмее. Отровата бе течна. Движеше се като вода — това означаваше, че в нея има някаква.

Спомни си един урок, според който човешкото тяло е направено основно от вода. Спомни си и как я изкара от дробовете на Джейсън в Рим. Ако можеше да контролира това, защо да не овладееше и отровите?

Идеята бе абсурдна. Посейдон бе бог на Моретата, а не на течностите.

Но пък в Тартара имаше други правила. Огънят бе за пиене. Земята бе тялото на зъл бог. Въздухът бе киселинен, а героите се превръщаха в пушещи трупове.

Така че защо не? Нямаше нищо за губене, ако опита.

Той погледна към отровното езеро, което го обграждаше от всички страни. Съсредоточи се толкова силно, че нещо в него се строши като изпусната крилстална топка.

Обхвана го топлина, но отровният поток спря.

Изпаренията задухаха обратно към богинята. Отровното езеро също тръгна към нея на малки, но разпенени вълнички.

— Какво става? — изпищя Ахлида.

— Нали отровата ти беше специалност? — отвърна Пърси.

Той се изправи и усети изгарящ гняв. Отровното езеро плъзна към богинята, а изпаренията я накараха да се закашля. Очите й се насълзиха още повече.

Чудесно — помисли си той. — Още вода.

Представи си как Ахлида се задушава в собствените си сълзи и сополи.

— Аз… — опита се да каже нещо Ахлида, но се задави. Отровата стигна краката й и вдигна пара. Тя зави от болка и отстъпи назад.

— Пърси! — извика Анабет.

Бе отстъпила до ръба на скалата, макар отровата вече да не я преследваше. Изглеждаше ужасена. На Пърси му отне известно време, за да разбере, че се страхува от него.

— Спри — помоли тя дрезгаво.

Но той не искаше да спира. Искаше да удуши тази богиня, да види как се дави в собствената си отрова. Да прецени колко нещастие може да понесе Нещастието.

— Пърси, моля те… — Лицето на Анабет все още бе бледо и мъртвешко, но очите й бяха живи както винаги. Тревогата в тях погаси гнева на Пърси.

Той се обърна към богинята и пожела отровата да отстъпи назад, да й остави пътечка, по която да избяга.

— Махай се! — кресна й той.

За измършавял труп Ахлида можеше да се движи изненадващо бързо. Тя се заклатушка по пътеката, падна по очи, след което отново се изправи и се отдалечи с ридания.

Когато потъна в мрака, отровите изчезнаха. Растенията станаха на прах, който вятърът издуха.

Анабет се запрепъва към него. Изглеждаше като мъртвец, забулен в мъгла, но когато стисна ръцете му, той разбра, че е истинска.

— Пърси, моля те — заплака тя. — Някои неща не бива да бъдат контролирани. Моля те.

Цялото му тяло излъчваше сила, но гневът си бе отишъл. Строшеното стъкло в него се събра отново.

— Добре — обеща той, — няма.

— Трябва да се махнем от тази скала — отвърна Анабет. — Ако Ахлида ни е довела тук заради някакво жертвоприношение…

Пърси се опита да помисли. Бе свикнал да се движи с Мъртвешката мъгла около себе си. Чувстваше се по-стабилен, по-сигурен. Умът му обаче все още бе като увит в памук.

— Каза нещо от типа, че ще нахрани нощта с нас — спомни си той. — Какво ли има предвид?

Тогава температурата рязко спадна. Бездната около тях сякаш издиша.

Пърси прегърна Анабет и двамата отстъпиха назад, когато от нищото се появи фигура, толкова огромна и тъмна, че го накара да разбере истинското значение на думата мрак.

— Предполагам — заяви тъмнината с мек като кадифе женски глас, — че е имала предвид Нощта с главно Н. Все пак, аз съм единствена и неповторима.