Домът на Хадес

LVI. Анабет

— Анабет! — Пърси я издърпа назад точно когато кракът й се хлъзна по ръба. Тя едва не падна в боговете знаят какво, но Пърси я хвана и прегърна.

— Всичко е наред — каза той.

Тя стисна очи и скри лице в ризата му. Цялата трепереше, и то не само от страх. Прегръдката на Пърси бе толкова топла и успокояваща, че й се прииска да остане завинаги в нея. Но в действителност не можеше да си позволи да се отпусне. Не можеше да разчита на Пърси повече, отколкото е редно. Той също се нуждаеше от нея.

— Благодаря — каза тя нежно и се отдръпна от него. — Можеш ли да кажеш какво има пред нас?

— Вода — заяви той. — Все още обаче не съм отворил очи. Не мисля, че е безопасно.

— Съгласна съм.

— Чувствам, че наблизо има река… или може би ров. Блокира пътя ни и тече отляво надясно през канал, издълбан в скалата. Отсрещната страна е на около шест метра от нас.

Анабет се скастри наум. Бе чула течащата вода, но не се бе сетила, че тича право към нея.

— Има ли мост, или…

— Не мисля — отвърна Пърси, — а и нещо с водата не е наред. Чуй!

Анабет се съсредоточи и чу гласовете на хиляди мъченици, преплетени в ромона на реката. Те виеха в агония и молеха за милост.

Помощ — крещяха гласовете. — Не беше нарочно! Болката е прекалено силна! Спрете я!

На Анабет не й трябваше да отваря очи, за да си представи черното течение, носещо душите на мъчениците все по-навътре в Тартара.

— Ахерон — промълви тя. — Петата река на Подземното царство.

— Флегетон ми хареса повече — промъмори Пърси.

— Това е реката на болката, най-жестокото наказание за грешниците и по-специално за убийците.

Убийци! — завиха гласовете. — Като вас!

Елате с нас — обади се някой от страдащите. — Вие с нищо не сте по-добри.

Споменът за всички убити чудовища през годините нахлу в главата на Анабет.

— Това не е убийство — възрази тя. — Защитавах се!

Тогава реката донесе ново видение в съзнанието й — на Зои Нощната сянка, която бе загинала в планината Тамалпаис, за да спаси Анабет от титаните.

После видя и как Бианка ди Анджело, сестрата на Нико, издъхва до туловището на металния гигант Талос, само защото се бе опитала да спаси Анабет.

Майкъл Ю и Силена Берегард… които бяха загинали в битката за Манхатън.

Можеше да го предотвратиш — обвини реката Анабет. — Да намериш друг начин!

Но най-болезнен от всички бе споменът за Люк Кастелан. Анабет помнеше кръвта му, напоила кинжала й, след като той се бе жертвал, за да спре Кронос и да спаси Олимп.

Кръвта му е по твоите ръце — простена реката. — Трябваше да намериш друг начин!

Самата Анабет се бе измъчвала от тази мисъл много пъти. Бе се опитала да си каже, че смъртта на Люк не е по нейна вина. Той сам бе избрал съдбата си. Тя… не знаеше дали душата му е намерила покой в отвъдното, дали се е преродил или е потънал в Тартара заради престъпленията си. Може би сега бе един от гласовете, които пищяха покрай нея.

Ти го уби! — кресна реката. — Скачай вътре, за да споделиш болката му!

— Не ги слушай — стисна я за ръката Пърси.

— Но…

— Зная. — Гласът му прозвуча крехък като тънък лед. — Говорят ми същите неща. Мисля, че този ров е на края на териториите на Нощта. Минем ли през него, всичко ще е наред. Но ще трябва да скочим.

— Каза, че е шест метра!

— Да. Но трябва да ми се довериш. Прегърни ме през врата и се дръж.

— Но как може…

— Ето ги! — извика познат глас. — Убийте неблагодарните туристи!

Децата на Никс ги бяха намерили. Анабет обви ръцете си около врата на Пърси.

— Давай!

Със затворени очи можеше само да гадае как той ще успее. Може би щеше да използва силата на реката. Може би бе полудял от прилива на адреналин. Пърси обаче скочи с по-голяма сила, отколкото бе възможно. Прелетяха над бушуващата река и тя опръска голите глезени на Анабет с киселинна пяна.

А след това — ТУП! Отново стъпиха на твърда земя.

— Можеш да отвориш очи — каза Пърси. Все още дишаше тежко. — Но няма да ти хареса какво ще видиш.

Анабет премигна. След мрака на Никс дори бледата червеникава светлина на Тартара й се стори ослепителна.

Пред тях се простираше долина, достатъчно голяма, че да побере залива на Сан Франциско. От цялата земя идваше оглушителен тътен, все едно под нея ехти гръмотевична буря. Грубият терен под отровните облаци бе осеян с тъмночервени и синкави дълги белези.

— Изглежда като… — Анабет потрепери от погнуса — огромно сърце.

— Сърцето на Тартара — промълви Пърси.

Центърът на долината бе покрит със странна черна козина на петна. Бяха толкова далеч, че на Анабет й отне известно време, за да разбере, че гледа към армия от чудовища — хиляди, а може би и десетки хиляди изчадия, събрани около центъра на мрака. От това разстояние не можеше да различи детайлите, но не се и съмняваше каква е черната точка. Дори от края на долината усещаше силата й.

— Портите на Смъртта.

— Аха — отвърна прегракнало Пърси. Все още бе мъртвешки блед… което означаваше, че е толкова добре, колкото и Анабет.

Тя осъзна, че е забравила за преследвачите им.

— Какво стана с Никс…

Обърна се. Някакси се бяха приземили на няколкостотин метра от бреговете на Ахерон, който течеше през канал, изсечен в черните вулканични скали. Отвъд него нямаше нищо друго, освен мрак.

Не изглеждаше като някой да идва. Явно дори децата на Никс не искаха да пресекат Ахерон.

Тъкмо се канеше да попита Пърси как бе скочил толкова надалеч, когато чу падането на камъчета по хълма до тях. Изтегли меча си от драконова кост, а Пърси вдигна Въртоп.

Над хълма се появи сияйна бяла коса, следвана от познато ухилено лице със сребърни очи.

— Боб! — Анабет бе толкова щастлива, че наистина подскочи на място. — О, богове!

— Приятели! — спусна се титанът към тях. Сламките на метлата му бяха обгорени, а по портиерската му униформа имаше следи от нокти, но иначе изглеждаше много щастлив. На рамото му Малък Боб мъркаше почти толкова силно, колкото и пулсиращото сърце на Тартара.

— Намерих ви! — Боб ги прегърна толкова силно, че едва не им счупи ребрата. — Изглеждате като пушещи мъртъвци! Това е страхотно!

— Ъъх — отвърна Пърси. — Как ни намери? През Имението на Нощта?

— Не, не — поклати глава Боб. — Там е прекалено страшно. Има друг път, но той е само за титани и други безсмъртни.

— Нека отгатна — отвърна Анабет. — Минал си встрани.

Боб се почеса по брадичката, очевидно останал без думи.

— Хмм. Не съвсем. По-скоро… по диагонал.

Анабет се разсмя. Бяха в сърцето на Тартара, изправени срещу огромна армия и въпреки това тя бе решена да се радва на малкото добро, което им се случваше. Бе щастлива, че титанът Боб е отново с тях. Целуна го по безсмъртния нос, което го накара да премигне.

— Отсега нататък оставаме заедно, нали? — попита той.

— Да — отвърна Анабет. — Време е проверим дали Мъртвешката мъгла ще проработи.

— А ако не проработи… — Пърси се спря.

Нямаше смисъл да гадаят по въпроса. Щяха да навлязат сред редиците на вражеската армия. Ако ги забележеха, бяха мъртви.

Въпреки това Анабет успя да се усмихне. Крайната цел бе пред тях. Имаха на своя страна титан, въоръжен с метла, и много шумно котенце. И това беше нещо.

— Порти на Смъртта — каза тя, — пазете се, че идваме!