Домът на Хадес

LXVII. Франк

Франк не разбираше много от духове, но предположи, че всички тези мъртви легионери са били герои, тъй като определено бяха хиперактивни.

Те излизаха от пропастта, след което се шляеха насам-натам, бутаха се един друг без видима причина, а от време на време блъскаха някой от своите обратно в цепнатината. Пускаха стрели във въздуха, все едно целят мухи, и само понякога, при това много рядко и на чист късмет, мятаха копие, меч или свой събрат към врага.

В същото време армията чудовища стана по-голяма и по-гневна. Земеродните хвърлиха лавина камъни по зомбитата легионери и ги смачкаха на пихтия. Женски демони с криви крака и огнени коси (Франк се досети, че това са емпуси) почнаха да скърцат със зъби и да лаят заповеди към останалите чудовища. Дузина циклопи се насочиха към разпадащите се мостове, докато хуманоидите с глави на тюлени — телкини, каквито Франк бе срещнал в Атланта — хвърляха стъкленици с гръцки огън през пропастта. Имаше дори няколко диви кентаври, които изстрелваха горящи стрели и стъпкваха с копита някои нещастни свои съюзници. Изглежда, по-голямата част от чудовищата бе въоръжена с пламтящи оръжия. Въпреки новата си огнеупорна торбичка, Франк прие това като лична обида.

Той си поправи път през мъртвите римляни и започна да стреля по чудовищата, като не спря, докато стрелите му не свършиха. Бавно и полека приближаваше приятелите си. С известно закъснение осъзна, че ще е по-добре да се превърне в нещо голямо и силно — като мечка или дракон например. Веднага щом си го помисли, усети болка в ръката. Спъна се и с неверие погледна стрелата, която излизаше от левия му бицепс. Ръкавът му подгизна от кръв.

От гледката му се догади, но най-вече се ядоса. Опита се да се превърне в дракон, но не можа. Болката му пречеше да се съсредоточи. Може би не можеше да променя облика си, докато е ранен.

Страхотно — помисли си той. — Чудесен момент да разбера това.

Хвърли лъка си и вдигна меч от един паднал… всъщност не бе сигурен от какво точно. Бе някаква влечугоподобна жена с крака като змийски туловища. Проправи си път напред, като размахваше оръжието си и се опитваше да не обръща внимание на болката и кръвта, която течеше по ръкава му.

На пет метра пред него Нико въртеше черния си меч с една ръка и държеше скиптъра на Диоклециан с другата. Не спираше да раздава заповеди на легионерите, но те не му обръщаха внимание.

И как иначе — помисли си Франк. Той бе грък.

Джейсън и Пайпър пазеха гърба на Нико. Джейсън бе призовал вихри, които отблъскваха копията и стрелите. Запрати стъкленица с гръцки огън право в устата на един грифон, който избухна в пламъци и рухна в пропастта. Пайпър се справяше съвсем нелошо с меча, като в същото време заливаше чудовищата с шунки, пилета, ябълки и портокали, които ги удряха като бомби. Въздухът над пропастта се превърна във фойерверк от огньове, скали и пресни хранителни продукти.

Но въпреки това Франк виждаше, че приятелите му няма да издържат още дълго. Лицето на Джейсън се бе покрило с пот. Той не спираше да крещи на латински:

— Строй се!

Ала мъртвите не му обръщаха никакво внимание. Някои от зомбитата помагаха просто като стоят на пътя на чудовищата и поемат ударите им. Ако нещата обаче продължеха така, скоро нямаше да останат достатъчно от тях, които да се организират.

— Сторете път! — извика Франк.

За негова голяма изненада легионерите се отдръпнаха от пътя му. Най-близките се обърнаха към него и го загледаха с празни погледи, все едно очакват допълнителни заповеди.

— Просто чудесно — изпъшка Франк.

Във Венеция Марс го бе предупредил, че истинското изпитание за лидерските му умения тепърва предстои. Призрачният му предшественик го бе посъветвал да поеме командването. Но щом мъртвите римляни не слушаха дори Джейсън, защо трябваше да слушат него? Може би защото бе дете на Марс, а може би просто…

И тогава го осъзна. Джейсън вече не бе истински римлянин. Времето в лагера на нечистокръвните го бе променило. Рейна бе доловила това. Явно и мъртвите легионери го разбираха. Ако Джейсън вече не излъчваше аурата на римски пълководец…

Франк стигна приятелите си точно когато вълна от циклопи се сблъска с тях. Вдигна меча си, за да отблъсне атаката на една огромна циклопска сопа, след което удари чудовището в крака и го блъсна обратно в пропастта. Нападна го друго. Франк го прониза, но загубата на кръв изпиваше силите му. Погледът му се замъгли. Ушите му забучаха.

Смътно осъзнаваше, че Джейсън е от лявата му страна и отблъсква идващите копия и стрели със силата на вятъра. Пайпър бе отдясно и използваше пълната сила на очарователната си магия, като окуражаваше чудовищата да се бият едно с друго или да правят екстремни скокове в пропастта.

— Ще е забавно! — обеща тя.

Неколцина от създанията я послушаха, ала емпусите от другата страна на пропастта блокираха заповедите й. Явно и те владееха очарователната магия. Създанията се бяха събрали толкова плътно около Франк, че той вече почти не можеше да използва меча си. Вонята от дъха и туловищата им едва не го накара да припадне, дори и без да брои стрелата, която стърчеше от рамото му.

Какво трябваше да направи? Имаше план, но мислите му бяха замъглени.

— Тъпи духове! — развика се Нико.

— Нищо не слушат! — съгласи се Джейсън.

Това беше. Франк трябваше да накара духовете да го послушат. Събра всички сили и извика:

— Кохорти, вдигнете щитове!

Зомбитата около него се размърдаха и се наредиха пред Франк в несигурна защитна формация. Все още обаче се движеха бавно като сомнамбули. А и много малко от тях се отзоваха на заповедта му.

— Франк, как го направи? — извика Джейсън.

Главата на Франк се цепеше от болка и той с мъка остана в съзнание.

— Аз съм римски офицер — простена той. — Теб… не те признават. Съжалявам.

Джейсън направи гримаса, но не изглеждаше особено изненадан.

— Как да помогнем?

На Франк му се искаше да знае отговора. Един грифон профуча над него и едва не го обезглави с нокти. Нико го цапардоса със скиптъра на Диоклециан и чудовището се удари в стената.

— Орбем формате! — нареди Франк.

Около две дузини зомбита се подчиниха и опитаха да оформят защитен кръг около Франк и приятелите му. Това бе достатъчно, за да даде малко почивка на героите, но все още имаше твърде много врагове, а повечето призрачни легионери продължаваха да блуждаят като в сън.

— Рангът ми — осъзна Франк.

— Всички тези чудовища са от висок ранг! — отвърна с вик Пайпър, докато пронизваше един див кентавър.

— Не — поклати глава Франк. — Аз съм просто един центурион.

Джейсън прокле на латински.

— Иска да каже, че не може да овладее целия легион. Няма достатъчно висок ранг за това.

— Ами, повиши го! — отвърна Нико, докато въртеше черния си меч срещу друг грифон.

Умът на Франк работеше на бавни обороти. Не разбираше какво иска да каже Нико. Да го повишат?

Но как?

И тогава Джейсън извика с най-ясния и категоричен възможен глас:

— Франк Занг! Аз, Джейсън Грейс, претор на Дванайсетия легион Фулмината, издавам последната си заповед! Подавам оставка като претор и връчвам титлата на теб с всички извънредни правомощия, произтичащи от този ранг! Поеми командването на легиона!

Франк се почувства все едно някъде в Дома на Хадес е зейнала врата, през която е долетял свеж въздух. Раната в ръката му престана да го боли. Мислите му се проясниха. Погледът му — също. Гласовете на Марс и Арес изрекоха едновременно:

Разбий ги!

Франк почти не разпозна гласа си, когато извика:

— Легион, агмен формате!

Всички мъртви легионери в пещерата изтеглиха мечове и вдигнаха щитове. Те се завтекоха към Франк, като започнаха да секат чудовищата наоколо, докато не застанаха рамо до рамо с другарите си и не оформиха стройна бойна формация. Камъни, копия и огън полетяха към тях, но сега Франк имаше дисциплинирани войници, които го бяха скрили зад стена от бронз.

— Стрелци! — извика Франк. — Еякуларе фламас!

Не знаеше дали заповедта му ще проработи. Лъковете на зомбитата едва ли бяха в добро състояние. За негова голяма изненада обаче няколко десетки призраци пуснаха едновремено стрелите си. Остриетата на оръжията им пламнаха едновременно и посяха смърт в редиците на чудовищата. Циклопите паднаха, кентаврите рухнаха. Един телкин се разврещя от болка и започна да тича в кръг с горяща стрела в главата си.

Франк чу как някой зад гърба му се смее. Обърна се и не повярва на очите си. Нико ди Анджело се усмихваше!

— Така вече е по-добре! — викна той. — Нека ги нападнем!

— Кунеум формате! — извика Франк. — Напред с копията!

Армията зомбита се сгъсти в центъра и оформи нещо като чук, създаден, за да разбие редиците на врага. Те наведоха заплашително копия и тръгнаха напред.

Земеродните изкрещяха и започнаха да мятат камъни, а циклопите заудряха с юмруци по щитовете. Зомбитата обаче вече не се даваха лесно. Те имаха нечовешка сила и не отстъпваха и пред най-силните атаки. Скоро подът се покри с прах от съществата. Редицата копия разкъса врага като чифт масивни челюсти, които сдъвкваха с еднаква сила и великани, и змии, и адски хрътки. Стрелците свалиха грифоните от небето и предизвикаха хаос в основните редици на чудовищната армия около пропастта. Силите на Франк овладяха техния край от пещерата. Един от каменните мостове се срина, но чудовищата продължиха да прииждат по другия.

— Джейсън! — извика той. — Можеш ли да прелетиш с няколко легионери от другата страна? Врагът отляво е отслабен, виждаш ли? Използвай това!

— С удоволствие — усмихна се Джейсън.

Трима мъртви римляни се надигнаха във въздуха и прелетяха над пропастта. След това още трима се присъединиха към тях. Най-накрая самият Джейсън прелетя от другата страна и посече заедно с войниците няколко много изненадани телкини. Страх плъзна сред редиците на врага.

— Нико — нареди Франк, — вдигни още мъртви. Не ни достига численост.

— Това да искаш от мен — отвърна Нико и вдигна скиптъра на Диоклециан, който светна в лилаво.

Още призрачни римляни излязоха от стените, за да влезнат в битката.

От другата страна на пропастта емпусите не спираха да раздават заповеди на език, който Франк не разбираше, но смисълът им бе ясен. Опитваха се да повдигнат бойния дух на чудовищата и да ги подкарат по моста.

— Пайпър! — извика Франк. — Спри емпусите! Имам нужда от малко безредие!

— Мислех, че никога няма да поискаш — отвърна сладко тя, след което засипа демоните с обиди. — Гримът ти е размазан! Приятелката ти каза, че си грозна! Онази там се плези зад гърба ти!

Скоро вампирките се изпокараха и започнаха да се бият помежду си, забравили всякакви заповеди.

Легионерите пристъпиха напред, поддържайки напрежението. Трябваше да превземат моста преди Джейсън да се изтощи.

— Време е да ги поведа — реши Франк, вдигна меча си и се втурна в атака.