Домът на Хадес

LXXIV. Хейзъл

Вътрешният компас на Хейзъл полудя.

Спомни си дните, когато бе много малка, в края на 1930 година в Ню Орлиънс. Тогава майка й я бе завела да й извадят болен зъб. Тогава за пръв и последен път Хейзъл опита етер — зъболекарят бе обещал, че той ще я отпусне и ще я направи сънлива, но вместо това тя се бе почувствала сякаш напуска тялото си, обзета от паника и лишена от всякакъв контрол върху случващото се. Когато ефектът на етера отмина, бе боледувала още три дни.

В момента се чувстваше все едно е получила конска доза етер.

Част от нея знаеше, че е все още в пещерата. Пасифая бе на около метър от тях. Клитий чакаше пред Портите на Смъртта, все така безмълвен.

Облаци мъгла обаче покриха Хейзъл и изкривиха представата й за реалност. Тя направи крачка напред и се удари в стена, която не трябваше да е там.

Лио опря ръце в каменната стена.

— Какво? Къде сме?

От нищото се появи коридор, продължаващ надалеч и вляво, и вдясно от тях. Факли го осветяваха от железни стенни светилници. Въздухът миришеше на плесен като в стара гробница. Гейл излая сърдито и заби нокти в рамото на Хейзъл.

— Знам — промърмори момичето. — Това е само илюзия.

— Стабилно изглежда за илюзия — удари Лио с юмрук по стената.

Пасифая се изсмя. Гласът й звучеше далечен, все едно двамата са под вода, а тя ги гледа как се давят.

— Нима наистина е илюзия, Хейзъл Левеск? Или пък е нещо повече? Не можеш ли да разбереш какво съм създала?

Хейзъл така се притесни, че едва успя да остане права, но не и да се съсредоточи. Опита се да използва силите си, за да види пещерата през Мъглата, но вместо това усети тунели, простиращи се във всички посоки, но не и напред.

Случайни мисли изпълниха съзнанието й като златни кюлчета, призовани напосоки на повърхността.

Дедал. Заключеният Минотавър. Умрете бавно в новото ми владение…

— Лабиринтът — промълви Хейзъл. — Тя изгражда наново Лабиринта.

— Какво ще правим? — Лио спря да блъска по стената с чук и се обърна намръщен към нея. — Мислех, че Лабиринтът е рухнал по време на битката за лагера на нечистокръвните. Бил свързан с жизнената сила на Дедал или нещо такова. И се разпаднал със смъртта му.

— Аз обаче съм още жива — изцъка неодобрително Пасифая. — Нима смятате, че Дедал е отговорен за всички тайни на Лабиринта? Не. Аз вдъхнах магията в творението му. Дедал бе едно нищо пред мен, безсмъртната магьосница, дъщеря на Хелиос и сестра на Цирцея! Сега Лабиринтът ще бъде мой. Само мой.

— Това е илюзия — настоя Хейзъл. — Просто трябва да я разсеем.

Но още докато го казваше, стените сякаш се втвърдиха, а мирисът на плесен се засили.

— Твърде късно — злорадо каза Пасифая. — Лабиринтът вече се пробуди и отново ще се разпростре под плътта на земята, докато светът на смъртните загива. Вие, героите, ще се лутате безкрайно по коридорите му, докато умрете от глад и жажда, обзети от страх и отчаяние. Освен ако не съм милостива. Тогава ще ви даря с бърза, макар и болезнена смърт!

Под краката на Хейзъл се отвориха ями. Тя грабна Лио и го избута настрани, когато залп шипове се изстреля нагоре и проби тавана.

— Бягай! — извика тя.

Смехът на Пасифая отекна в коридора.

— Къде си мислиш, че бягаш, вълшебнице? И от какво? От една илюзия?

Хейзъл не отговори. Бе твърде заета с това да оцелее. Зад тях нови залпове шипове се изстрелваха към тавана с постоянно: „Туп! Туп! Туп!“.

Тя дръпна Лио в един страничен коридор, прескочи една опъната жица и след това спря пред зейнала яма, широка поне шест метра.

— Колко дълбоко е това? — изпъшка Лио, докато се мъчеше да си поеме глътка въздух. Панталоните му бяха скъсани от един от шиповете.

Усетът на Хейзъл й подсказа, че ямата е дълбока поне петнадесет метра, а на дъното й има басейн с отрова. Можеше ли обаче да се довери на чувствата си? Независимо дали Пасифая бе създала нов Лабиринт, или не, Хейзъл вярваше, че все още се намират в същата пещера и тичат напред-назад, като забавляват безкрайно магьосницата и мълчаливия Клитий. Илюзията обаче бе твърде силна. Ако Хейзъл не намереше начин да избягат от Лабиринта, капаните щяха да ги убият.

— Остават само осем минути — обади се Пасифая. — Наистина се надявам да оцелеете. Ще бъдете достойни жертви за Майката Земя в Атина. Тогава обаче няма да имаме нужда от приятелите ви в асансьора.

Сърцето на Хейзъл бясно ускори ритъма си и тя се обърна към стената вляво от себе си. Независимо от това какво й нашепваше усетът й, тя си каза, че това е посоката на Портите. Че Пасифая е точно пред нея.

Хейзъл искаше да изскочи от стената и да удуши магьосницата. След осем минути с Лио трябваше да са пред Портите и да пуснат приятелите си.

Пасифая обаче бе безсмъртна вещица с хиляди години опит в магиите. Хейзъл не можеше да я победи просто с усилие на волята. Бе успяла да надхитрила бандита Скирон, като му бе показала това, което той очакваше да види. Сега трябваше да разбере какво е най-съкровеното желание на Пасифая.

— Вече седем минути — почти се оплака Пасифая. — Жалко, че нямаме повече време. Има толкова много унижения, на които бих те подложила.

Това беше, осъзна Хейзъл. Трябваше да приеме хвърлената ръкавица. Да направи Лабиринта по-опасен, по-смъртоносен, да накара Пасифая да се съсредоточи в капаните, а не в посоката, в която води Лабиринта.

— Лио, трябва да скочим — каза тя.

— Но…

— Не е толкова далеч, колкото изглежда. Давай!

Тя го хвана за ръката и двамата скочиха над ямата. Когато се приземиха, Хейзъл се обърна назад и видя, че яма всъщност няма — само малка цепнатина в пода, дълбока не повече от няколко сантиметра.

— Хайде! — извика тя.

Двамата се затичаха, а Пасифая заговори отново.

— Няма да стане така, миличка. Никога няма да успеете по този начин. А ви остават само още шест минути!

Таванът над тях се напука. Невестулката Гейл изписука разтревожено, но Хейзъл си представи как вляво от нея има друг тунел, още по-опасен, отвеждащ ги още по-надалеч от целта. Мъглата се поддаде на волята й и тунелът се появи. Двамата се стрелнаха на една страна.

— Не те бива много в това, а, миличка? — въздъхна разочаровано Пасифая.

Хейзъл обаче почувства прилив на надежда. Бе създала тунел. Бе успяла да разплете, макар и мъничко, вълшебната основа на Лабиринта.

Подът под тях пропадна. Хейзъл отскочи на една страна и повлече Лио със себе си. Тя си представи нов тунел, който ги връща обратно в посоката, от която бяха дошли, само че пълен с отровен газ.

Лабиринтът се подчини.

— Лио, задръж дъха си! — предупреди го тя.

Двамата потънаха в отровната мъгла. Очите на Хейзъл запариха като намазани с лютов сос, но не спря да тича.

— Пет минути — рече Пасифая. — Уви! Иска ми се да можех да си поиграя с вас още малко.

Излязоха в коридор, пълен със свеж въздух. Лио се закашля.

— Само ако можеше да млъкне.

Двамата се приведоха под една бронзова тел. Хейзъл си представи как тунелът се изкривява съвсем лекичко към Пасифая.

Мъглата отново се подчини на волята й.

Стените на тунела обаче започнаха да се стесняват и от двете посоки. Хейзъл не се опита да ги спре, а вместо това ускори процеса, като накара пода и тавана да се напукат. Двамата с Лио тичаха, за да спасят живота си, и следваха завоя, който тя се надяваше, че ще ги отведе в центъра на стаята.

— Жалко — продължи Пасифая. — Щеше ми се да убия и вас, и другарчетата ви в асансьора, но Гея настоява, че двама трябва да останат живи за Пира на Надеждата. Кръвта ви щяла да й бъде от голяма полза. Явно ще трябва да си намеря други жертви за Лабиринта. Вие се провалихте.

Хейзъл и Лио се спряха с олюляване. Пред тях се бе появила толкова огромна пропаст, че Хейзъл не виждаше отсрещната страна. От мрака на дъното й долетя съскане като от хиляди и хиляди змии.

Хейзъл се изкуши да отстъпи, но тунелът зад тях се затвори и ги остави на тънко парче земя. Невестулката Гейл започна да обикаля раменете на Хейзъл и пръдна от напрежение.

— Просто чудесно — промърмори Лио. — Стените се движат, значи трябва да са механични. Дай ми секунда.

— Не, Лио — отвърна Хейзъл, — няма връщане назад.

— Но…

— Хвани ме за ръка — продължи тя. — На три.

— Но…

— Три!

— Какво?!

Хейзъл скочи в ямата и повлече Лио със себе си. Опита се да пренебрегне писъците му и досадната невестулка, вкопчила се във врата й. Фокусира цялата си воля в това да пренасочи магията на Лабиринта.

Пасифая се изсмя доволно. Знаеше, че всеки момент ще бъдат смачкани или изпохапани от отровните змии.

Но вместо това Хейзъл си представи парашут в тъмнината вляво от нея. Извъртя се към него. Двамата с Лио удариха парашута и се плъзнаха по него към пещерата, като паднаха точно върху Пасифая.

— Ах! — Главата на магьосницата се удари в пода, а Лио седна на гърдите й.

За миг тримата и невестулката се превърнаха в кълбо от тела и размахващи се крайници. Хейзъл се опита да изтегли меча си, но Пасифая сполучи да се измъкне първа и отстъпи назад. Прическата й се бе изкривила на една страна и изглеждаше като смачкана торта. Роклята й бе омацана с машинно масло от колана на Лио.

— Ах, вие, гадинки такива! — кресна тя.

Лабиринтът бе изчезнал. Клитий стоеше с гръб към тях на няколко метра, в очакване на отварянето на Портите. По преценка на Хейзъл им оставаше около половин минута до появата на приятелите им. Чувстваше се изтощена от бягството си в тунела и от манипулирането на Мъглата, но трябваше да направи един последен номер.

Бе успяла да накара Пасифая да види това, което иска. Сега обаче трябваше да й представи това, от което се страхува.

— Явно наистина мразиш героите — каза Хейзъл, като се опита да изкриви лице в студената усмивка на самата Пасифая. — Винаги те побеждаваме, нали така?

— Глупости! — извика Пасифая. — Ще те разкъсам на части! Ще…

— Винаги ти издърпваме черджето изпод краката — съчувствено каза Хейзъл. — Мъжът ти те предаде. Тезей уби Минотавъра и отвлече дъщеря ти Ариадна. А сега двама според теб провалени герои обърнаха Лабиринта срещу теб. Ти обаче знаеше, че ще стане така, нали? Винаги се проваляш накрая.

— Аз съм безсмъртна! — нададе вой Пасифая, но отстъпи крачка назад, нервно опипвайки огърлицата си. — Не можете да се борите с мен!

— Ти си тази, която не може да направи нищо — отвърна Хейзъл. — Виж!

Тя посочи към краката на магьосницата и оттам се отвори шахта, в която Пасифая пропадна с писък, към яма, която в действителност не съществуваше. Подът се втвърди и магьосницата изчезна.

— Как успя… — зяпна я възхитено Лио.

Тогава асансьорът иззвъня. Вместо да натисне бутона със стрелката нагоре, Клитий отстъпи от Портите и остави приятелите им в плен.

— Лио! — извика Хейзъл.

Бяха на около десет метра — твърде далеч, за да стигнат асансьора, — но Лио извади една отвертка и я метна като нож. Невъзможен изстрел! Но въпреки това отвертката мина точно до Клитий и натисна бутона.

Портите на Смъртта се отвориха със съскане. Отвън изплува черен пушек и две тела паднаха по очи на пода — Пърси и Анабет, неподвижни като трупове.

— О, богове! — изплака Хейзъл.

С Лио се затичаха напред, но Клитий вдигна ръка в жест, който не можеха да сбъркат.

Спрете.

Той надигна огромния си драконов крак над главата на Пърси. Пушекът около него се плъзна по пода и покри падналото момче и Анабет с облак тъмна мъгла.

— Клитий, ти загуби! — изръмжа Хейзъл. — Върви си или ще свършиш като Пасифая!

Гигантът наклони глава и диамантените му очи пробляснаха. Анабет се размърда в краката му като марионетка и се обърна по гръб. Устата й се отвори и от нея излезе черен дим.

— Аз не съм Пасифая — заговори момичето с глас, който не бе нейният, дълбок като бас китара. — Не сте спечелили нищо.

— Спри! — Дори от такова разстояние Хейзъл виждаше, че животът на Анабет си отива, че пулсът й отслабва. Каквото и да бе това обсебване, Клитий я убиваше с него.

Гигантът побутна главата на Пърси с крак. Лицето на момчето се наклони на една страна.

— Не е мъртъв. — Този път думите на гиганта долетяха от устата на Пърси. — Но за тялото на смъртен е голям шок да се върне от Тартара. Ще им отнеме известно време, докато се съвземат.

След това насочи вниманието си обратно към Анабет. Още пушек излезе от устните й:

— Ще ги вържа и ще ги отнеса на Порфирион в Атина. Те са жертвата, която ни е необходима. За жалост, това означава, че от вас вече няма никаква полза.

— Така ли? — изръмжа Лио. — Ти може и да владееш пушека, приятелче, но аз съм повелител на огъня!

Ръцете му пламнаха. Той изстреля горещи струи пламък към гиганта, но аурата от пушек на Клитий ги погълна. Пипала от черен дим се стрелнаха към източника на огъня и обвиха Лио в пълен мрак. Момчето падна на колене, хванало се за гърлото си.

— Не! — извика Хейзъл и се затича към него, но Гейл изписука предупредително.

— Не бих го сторил. — Този път гласът на Клитий отекна от устата на Лио. — Ти не разбираш нищо, Хейзъл Левеск. Аз поглъщам магията и руша душата. Не можеш да се изправиш срещу мен.

Черна мъгла плъзна по пода и покри Пърси и Анабет, след което се насочи към Хейзъл.

Кръвта нахлу в ушите й. Трябваше да действа, но как? Щом черният дим бе обезвредил Лио толкова бързо, какъв шанс имаше тя?

— Огън — прошепна тя. — Твоята слабост е огънят.

Гигантът се изсмя през устата на Анабет.

— На това се надявахте, нали? Вярно е, че не обичам огъня. Но пламъците на Лио Валдес не са достатъчно горещи, за да ме притеснят.

— А моите, стари приятелю? — долетя мек, кадифен глас зад Хейзъл.

Гейл изписука триумфално от рамото на Хейзъл и скочи към входа на стаята, където стоеше руса жена в черна рокля, обвита изцяло от Мъглата.

Гигантът направи крачка назад и се опря на Портите на Смъртта.

— Ти — процеди той през устата на Пърси.

— Аз — съгласи се Хеката и разпери ръце. Блестящи факли се появиха в тях. — Хилядолетия изминаха, откакто се бих редом до герой, но Хейзъл Левеск доказа, че е достойна. Какво ще кажеш сега, Клитий? Ще си поиграем ли с огъня?