Домът на Хадес

XXVII. Хейзъл

Хейзъл обичаше да излиза на открито, но не и когато трябваше да се катери по 200 метра стълбище, и то с пръдлива невестулка на рамото. Особено като се имаше предвид, че на гърба на Арион можеше да стигне до върха за секунди.

Джейсън вървеше зад нея, така че да може да я хване, ако падне. Хейзъл бе благодарна за това, но падането не й изглеждаше по-малко страшно. Погледна надясно, което бе грешка. Кракът й се хлъзна и изпрати парченца чакъл в пропастта. Гейл изписка притеснено.

— Добре ли си? — попита Джейсън.

— Да. — Сърцето на Хейзъл затуптя бясно. — Добре съм.

Нямаше място да се обърне и да го погледне. Трябваше да му се довери, че няма да я остави да падне. Той можеше да лети и бе логичното подкрепление. И въпреки това предпочиташе зад нея да е Франк. Или Нико. Или Пайпър. Или Лио. Или дори…

Не. Не искаше зад себе си тренер Хедж. Въпреки това Хейзъл нямаше вяра на Джейсън Грейс.

Откакто пристигна в лагер „Юпитер“, бе слушала истории за него. Лагерниците говореха с благоговение за сина на Юпитер, който се издигнал от петата кохорта, за да ги поведе към победа в планината Там, а после бе изчезнал. Дори сега, след събитията от последните няколко седмици, Джейсън й се струваше повече легенда, отколкото истински човек. Трудно й бе да се привърже към него, особено предвид студения му поглед и сдържаното му поведение, все едно премисля всяка дума, която изрича. Не можеше и да забрави колко лесно отписа брат й Нико, когато разбра, че е в плена на гигантите.

Беше сметнал, че Нико е примамка. Беше прав. Сега, когато брат й беше в безопасност, Хейзъл можеше да разбере предпазливостта му. Въпреки това не знаеше какво да мисли за него. Ами ако попаднеха в напечена ситуация на върха на хълма? Дали Джейсън нямаше да сметне, че Хейзъл трябва да бъде жертвана в името на успеха на подвига?

Погледна нагоре. Не можеше да види крадеца, но почувства, че ги очаква. Хейзъл беше сигурна, че може да създаде достатъчно скъпоценности, с които да впечатли дори и най-алчния обирджия. Запита се дали призованите съкровища ще са прокълнати. Така и не бе сигурна дали проклятието е изчезнало след първата й смърт в Аляска. Сега настъпи моментът да разбере. Всеки, който бе способен да ограбва безпомощни герои с помощта на гигантска костенурка, заслужаваше малко лош късмет.

Порът Гейл скочи от рамото й и притича напред. След което погледна назад и излая.

— По-бързо от това не мога! — отвърна Хейзъл.

Не можеше да се отърве от чувството, че животинката очаква с нетърпение провала й.

— Тази работа с Мъглата — обади се Джейсън, — успя ли да й хванеш цаката?

— Не — призна си Хейзъл.

Не искаше да мисли за провалите си — чайката, която отказа да се превърне в дракон, бухалката на тренер Хедж, която не искаше да стане на хотдог. Просто не можеше да повярва, че това е възможно.

— Ще се справиш — увери я Джейсън.

Тонът му я изненада. Това не бе коментар, подхвърлен просто така, за да я накара да се почувства по-добре. Звучеше наистина уверен в нея. Продължи да се катери, но си представи как я гледа с пронизващите си сини очи, стиснал челюсти.

— Как можеш да си толкова сигурен? — попита тя.

— Така го чувствам. Имам усета да преценявам какво могат да свършат хората и по-конкретно героите. Хеката нямаше да те избере, ако не вярваше в силите ти.

Това трябваше да накара Хейзъл да се почувства по-добре, но не се получи.

Тя също имаше усет за хората и разбираше какво мотивира приятелите й — дори брат й Нико, който не бе лесен за разбиране.

Джейсън обаче бе неразгадаем за нея. Всички казваха, че е роден водач и наистина сега я караше да се чувства като ценен участник в отбора. Но какви бяха неговите способности?

Не можеше да сподели с никой съмненията си. Франк се възхищаваше от него, Пайпър бе хлътнала до уши, Лио бе най-добрият му приятел. Дори Нико го следваше безпрекословно.

Но Хейзъл не можеше да забрави, че Хера бе направила първия ход във войната с гигантите именно с Джейсън. Царицата на Олимп го бе подхвърлила в лагера на нечистокръвните и с това бе започнала цялата верига събития, с която да спре Гея. Защо бе избрала Джейсън? Нещо подсказваше на Хейзъл, че той е спойката на отбора. С него щеше да бъде направен и последният ход.

През огън или буря ще премине светът. Това гласеше пророчеството. Хейзъл се боеше от огъня, но бурите я плашеха още повече. Джейсън Грейс можеше да предизвика огромна буря.

Тя погледна нагоре и видя ръба на скалата само на няколко метра над нея. Стигна върха изпотена и останала без дъх. Дълга и стръмна падина се спускаше надолу към острова и бе осеяна с гъсти маслинови дървета и варовикови скали. Нямаше и следа от цивилизация.

Краката на Хейзъл трепереха от изкачването. Гейл любопитна оглеждаше всичко наоколо. Невестулката пръдна и хукна към най-близките гъсталаци. Много под тях Арго II изглеждаше като играчка в канала. Хейзъл не разбираше как е възможно някой да изстреля стрела толкова точно от толкова високо, като успешно пресметне вятъра и отражението на слънцето във водата. В устието на проливите огромната коруба на костенурката блестеше като излъскана монета.

Джейсън също стигна. Не изглеждаше като да е уморен от изкачването.

— Къде… — отвори уста той.

— Тук! — отвърна непознат глас.

Хейзъл потръпна. На около десет метра от тях се бе появил мъж, нарамил лък и колчан със стрели. В ръцете си държеше старовремски пистолети за дуел. Бе обут във високи кожени ботуши, кожени бричове и пиратска фланелка. Къдравата му червена коса бе като на малко дете, а зелените му очи блещукаха дружелюбно. Долната част от лицето му обаче бе скрита от червена кърпа.

— Добре дошли! — привества ги бандидът и насочи пищовите си към тях — парите или живота!

Хейзъл бе сигурна, че допреди секунда човекът го нямаше там. Просто се бе материализирал, все едно си е свалил мантията невидимка.

— Кой си ти? — попита Хейзъл.

— Скирон, разбира се! — засмя се бандитът.

— Хирон? — попита Джейсън. — Като кентавъра?

— СКИ-рон — завъртя очи нагоре бандитът. — Син на Посейдон! Невероятен крадец и страхотен човек! Но това няма значение. Не виждам никакви скъпоценности! — Той извика последното така, все едно е страхотна новина. — Значи искате да умрете! — добави и така даде да се разбере кое му е страхотното.

— Чакай — извика Хейзъл. — Имаме скъпоценности. Но как може да сме сигурни, че ще ни пуснеш, ако ти ги дадем?

— Винаги питат това — отвърна Скирон. — Е, кълна се в реката Стикс, че няма да ви застрелям, ако ми дадете ценностите си. Ще ви върна долу.

Хейзъл погледна разтревожено Джейсън. Въпреки че се бе заклел в Стикс, Скирон не звучеше все едно наистина смята да ги пусне живи.

— Ами ако се бием с теб? — попита Джейсън. — Няма как да ни нападнеш и да задържиш кораба в плен едновре…

БУМ! БУМ!

Стана толкова бързо, че на Хейзъл й отне известно време да възприеме случилото се. От главата на Джейсън се издигна струя пушек. Точно над лявото му ухо се бе появила драскотина като ивица боя. Единият от пистолетите на Скирон сочеше право в лицето му, а другият — надолу, към Арго II.

— Какво направи? — успя да попита Хейзъл.

— Не бой се — разсмя се Скирон. — Ако можеше да виждаш толкова надалеч, щеше да забележиш дупка на палубата, между краката на едричкото момче с лъка.

— Франк!

— Щом казваш — сви рамене Скирон. — Това бе само демонстрация. Опасявам се обаче, че нещата могат да станат и много по-сериозни.

Той завъртя пистолетите си. Предпазителите им изщракаха и Хейзъл изпита мрачната увереност, че оръжията са презаредени.

— С това — вдигна вежди Скирон — искам да ти отговоря, че мога едновременно да ви нападна и да задържа кораба като заложник. Амунициите ми са от небесен бронз и поразяват героите. Вие двамата ще умрете първи, с едно просто бум-бум, а след това спокойно ще мога да се целя в приятелите ви. Обожавам да стрелям по живи мишени. Много по-забавно е, докато търчат насам-натам и пищят от ужас!

Джейсън докосна новата бразда, която куршумът бе оставил в косата му. Не изглеждаше много уверен в себе си.

Коленете на Хейзъл омекнаха. Франк бе най-добрият стрелец, когото познаваше, но този Скирон бе направо нечовешки.

— Ти си син на Посейдон? — успя накрая да каже тя. — Щях да предположа, че си дете на Аполон заради стрелбата.

Кожата около очите му се набръчка от широката усмивка.

— Благодаря за похвалата! Тайната е в многото тренировки. Няма как обаче да опитомиш гигантска костенурка, ако не си син на Посейдон. Аз, разбира се, бих могъл да съборя кораба ви и с вълна, но това е много трудно и далеч не толкова весело колкото засадите и стрелбата.

Хейзъл се опита да събере мислите си, но бе трудно с двете димящи дула под носа й.

— А за какво е кърпата? — попита тя.

— За да не ме разпознаят! — отвърна Скирон.

— Но ти вече ни се представи — обърка се Джейсън. — Каза, че си бандитът Скирон.

Бандитът Скирон се ококори.

— Но как… о, да. Вярно, че го направих.

Той свали пистолета си и се почеса по главата с другия.

— Мърлява работа от моя страна. Съжалявам. Явно съм изгубил тренинг. Не е лесно да се върнеш от мъртвите. Нека опитаме отначало.

Той отново насочи пистолетите си към тях и изкрещя:

— Стойте и ми донесете всичките си скъпоценности! Аз съм неизвестен бандит! Името ми не ви трябва!

Неизвестен бандит… Хейзъл си спомни всичко.

— Тезей… Той те е убил в миналото.

— За какво трябваше да го споменаваш? — увиснаха раменете на Скирон. — Толкова добре ни вървеше приказката!

— Хейзъл, знаеш ли историята на този тип? — намръщи се Джейсън.

Тя кимна, макар детайлите все още да й убягваха.

— Тезей го срещнал по пътя за Атина. Скирон убивал жертвите си с…

Беше нещо, свързано с костенурката, но Хейзъл не можеше да си спомни.

— Тезей беше един мошеник! — оплака се Скирон. — Не желая да разговарям за него. Така или иначе, вече се върнах от света на мъртвите. Гея ми обеща, че мога да остана на бреговата ивица, докогато си искам, и да ограбвам всички герои, които минат оттук! Това и правя! А сега, докъде бяхме стигнали?

— Щеше да ни пуснеш? — предложи Хейзъл.

— Хмм… — замисли се Скирон. — Не, сигурен съм, че не беше това! А, да. Парите или живота! Къде са ви скъпоценностите? Нямате такива? Е, щом е тъй…

— Чакай — отвърна Хейзъл. — Имаме скъпоценности. Или по-точно мога да ги донеса.

Скирон насочи пистолета си към Джейсън.

— Донеси ги тогава, мила, иначе приятелят ти ще изгуби нещо много повече от кичур коса!

На Хейзъл дори не й трябваше да се съсредоточава. Бе толкова изнервена, че земята под нея се разтърси. Скъпоценните метали изникнаха изпод повърхността, все едно скалите нямаха търпение да се отърват от тях.

Оказа се потънала до колене в скъпоценности. Римски денарии, сребърни драхми, блестящи скъпоценни камъни — диаманти, топази и рубини. Бе достатъчно, за да изпълни няколко сака.

— Как — засмя се като малко дете Скирон, — как го направи?

Хейзъл не отговори. Помисли си за монетите, които се бяха появили на кръстопътя при Хеката. Тук имаше още повече. Съкровища, трупани с векове от различните империи, владели тези земи — гръцка, римска, византийска и още много други. Всички тези държави си бяха отишли, отмити от морето на времето. Бе останал само бандитът Скирон.

Тази мисъл я накара да се почувства безпомощна.

— Просто вземи съкровището — въздъхна тя — и ни пусни.

— Добър опит — изсмя се Скирон, — но аз казах всички скъпоценности. Знам, че носите нещо много специално на този кораб. Една статуя от злато и слонова кост, висока… колко беше, дванайсет метра?

Потта по врата на Хейзъл изсъхна и я накара да потрепери.

Джейсън пристъпи напред. Очите му бяха студени като сапфири, въпреки пистолета, насочен между тях.

— Забрави за статуята.

— Ще го направя — съгласи се Скирон, — веднага щом я получа!

— Гея ти е казала за нея — предположи Хейзъл. — Тя ти е наредила да я вземеш.

— Може би — сви рамене Скирон, — но ми каза още, че мога да си я задържа. Това е добра оферта. Нямам намерение да умирам отново, приятели. Смятам да живея дълго и щастливо като много, много богат човек!

— И каква полза от статуята и всичките богатства? — попита Хейзъл. — Гея ще унищожи целия свят.

Дулата на пистолетите потрепераха.

— Моля? — попита Скирон.

— Гея те използва — обясни Хейзъл. — Ако вземеш тази статуя, няма да можем да я победим. Тя иска да изличи всички смъртни и герои от лицето на земята и да остави света на своите гиганти и чудовища. Къде смяташ да похарчиш златото си, Скирон? Питам в случай, че Гея те остави да живееш…

Хейзъл млъкна, така че той да схване думите й. Предполагаше, че ще допусне, че го лъжат. Все пак бе бандит. Измамите бяха част от неговия свят.

Той остана притихнал за около десет секунди. След това се усмихна отново.

— Хубаво! — отвърна той. — Не съм толкова глупав. Ще ви оставя да задържите статуята.

— Можем да си тръгнем? — премигна Джейсън.

— Само още едно нещо — продължи Скирон. — Винаги го изисквам в знак на уважение към себе си. Преди да пусна жертвите си настоявам те да ми измият краката.

Хейзъл не бе сигурна, че е чула правилно. Но Скирон изрита ботушите си един по един. Краката му бяха най-отвратителното нещо, което бе виждала през живота си, а тя бе виждала много отвратителни неща.

Бяха подпухнали, сбръчкани и побелели, все едно ги е киснал няколко века във формалдехид. Кафяви косми се подаваха от кривите му пръсти, а ноктите му бяха зеленикавожълти като черупката на костенурката му.

И тогава я удари вонята. Хейзъл не знаеше дали в царството на баща й има сборища зомбита, но ако имаше, щяха да миришат като краката на Скирон.

— Е — размърда противните си пръсти Скирон, — кой иска левия и кой иска десния?

Лицето на Джейсън бе пребледняло като тебешир.

— Ти… трябва да се шегуваш.

— Ни най-малко! — заяви Скирон. — Измийте краката ми и сте свободни. Ще ви върна долу. Кълна се в реката Стикс.

Даде обещанието с такава лекота, че алармата в ума на Хейзъл се обади. Да му измият краката… да ги върне долу. Черупката на костенурката…

Спомни си мита и всичките му ужасни детайли. Спомни си как бандитът Скирон убиваше жертвите си.

— Може ли за момент? — попита Хейзъл.

— За какво? — присви очи Скирон. — Какво има толкова да му мислите?

— Това е важно решение — отвърна тя. — Кой да вземе левия крак и за кого да остане десния. Трябва да го обсъдим.

Видя, че бандитът се усмихва под маската си.

— Ами добре тогава — отвърна той. — Понеже съм щедър по природа ще ви отпусна цели две минути.

Хейзъл изскочи от купчината съкровища. Отведе Джейсън колкото се може по-надалеч — на около петнайсет метра надолу по скалата. Надяваше се бандитът да не може да ги чуе оттук.

— Скирон рита жертвите си от върха на скалата — прошепна тя.

— Какво? — намръщи се Джейсън.

— Когато коленичиш, за да умиеш крака му — обясни му Хейзъл. — Така убива жертвите си. Докато си замаян от ужасната смрад, той те изритва от ръба. Така падаш право в устата на костенурката му.

На Джейсън му отне известно време, за да възприеме чутото. След това погледна към морето отвъд ръба на скалата, където блестеше черупката на исполинското влечуго.

— Значи трябва да се бием — разсъди той.

— Скирон е твърде бърз — каза Хейзъл. — Ще ни застреля като кучета.

— Тогава ще полетя. Когато ме ритне, ще полетя. После, когато ритне и теб, ще те хвана.

Хейзъл поклати глава.

— Ако те изрита достатъчно силно и бързо, ще си твърде зашеметен, за да полетиш. А дори и за успееш, Скирон има очите на стрелец. Ще види, че не падаш, и ще те свали от въздуха с един куршум.

— Тогава… — Джейсън стисна дръжката на меча си, — надявам се имаш друга идея?

На около метър от нея Гейл подаде муцуна от храсталаците, след което се озъби на Хейзъл, все едно да я пита: „Е? Имаш ли идея?“.

Хейзъл се опита да успокои нервите си, за да не призове още злато по погрешка. Спомни си съня с баща си, в който Плутон й бе казал: „Мъртвите виждат това, което искат да видят. Така е и с живите. Това е тайната.“

Разбра какво трябва да направи. Мразеше идеята повече и от пръдливата невестулка и смрадливите крака на Скирон.

— Да, за жалост — отвърна Хейзъл. — Трябва да оставим Скирон да спечели.

— Моля? — попита я Джейсън.

Хейзъл му разкри плана си.