Домът на Хадес

LIV. Анабет

Никс отново удари с камшика си. Мракът около нея се сгъсти. От двете й страни се появи армия от сенки — араи с черни криле, които Анабет не се зарадва да види, съсухрен старец, който трябваше да е Герас, богът на Старостта, а също и млада жена с черна тога, блестящи очи и усмивка на убиец — несъмнено Ерида, богинята на Раздора. Скоро се появиха и още — дузини демони и низши богове, всеки от тях дете на Нощта.

Анабет искаше да побегне. Пред нея се бе надигнала вълна от ужаси, които можеха да подлудят всеки. Но ако побегнеше, щеше да загине.

Застанал до нея, Пърси задиша на пресекулки. Дори през Мъртвешката мъгла Анабет виждаше, че почти се е паникьосал. Трябваше да остане спокойна и заради него.

Аз съм дъщеря на Атина — припомни си тя. — Сама владея ума си.

Тя си представи въображаема рамка, през която вижда какво става. Каза си, че гледа филм — несъмнено страшен филм, но не и нещо, което може да я нарани. Тя контролираше всичко.

— Не е зле — призна на глас. — Предполагам, че ще може да се снимаме за дневника ни, макар че не съм сигурна. Всички тук са толкова мрачни. Дори и със светкавица снимката може да не излезе.

— Аха — успя да каже Пърси. — Не сте много фотогенични.

— Ах, вие, простаци такива! Типичните американски туристи! — изсъска Никс. — Как може да не треперите пред мен! Как може да не ме умолявате за автограф и снимка за тъпия ви дневник! Новини им се приискали! Ще ви дам аз едни новини! Синът ми Хипнос някога приспа самия Зевс! Когато Зевс го подгони из цялата земя, заречен да отмъсти, Хипнос се скри в моя замък и Зевс не посмя да го последва! Самият цар на Олимп се бои от мен!

— Браво — Анабет се обърна към Пърси. — Става късно. Трябва да потърсим онези ресторанти, които ни препоръчаха от туристическата агенция. След това можем да намерим Портите на Смъртта.

— Аха! — извика триумфално Никс. Армията й сенки се размърда и повтори:

— Аха! Аха!

— Искате да видите Портите на Смъртта? — попита Никс. — Те са в самото сърце на Тартара. Смъртни като вас никога не могат да ги стигнат, освен ако не минат през моя дворец — Имението на Нощта!

Тя посочи зад себе си. В бездната, на може би около сто метра под тях, се носеше вход от черен мрамор, който водеше към нещо като огромна стая.

Сърцето на Анабет затупка толкова силно, че тя усети ритъма му до пръстите на краката си. Това бе единственият път напред — но бе прекалено далеч. Скокът бе невъзможен. Ако пропуснеха, щяха да паднат в Хаоса и да потънат в нищото — една фатална гибел, от която нямаше измъкване. А дори и да можеха да скочат, пред тях все още бяха богинята на Нощта и страховитите й чеда.

Внезапно Анабет осъзна какво трябва да направи. Както винаги, бе почти невъзможно, но това някак я успокои. Безумна идея пред лицето на смъртта? Колко познато!

Добре — сякаш каза тялото й. — Това е нещо, което си правила и преди.

Успя да въздъхне отегчено.

— Може би ще успеем да направим снимка, но няма как да е с всички. Никс, избери някое от децата си. Най-добре любимото. Кое е то?

Тълпата ужаси се размърда. Дузина кошмарни сияйни очи се обърнаха към богинята. Тя потръпна неспокойно, все едно колесницата се е загряла под краката й. Сенчестите коне изпръхтяха и започнаха да рият с копита в нищото.

— Любимото ми дете? — повтори тя. — Всичките ми деца са ужасяващи!

— Стига бе — изсумтя Пърси. — Срещал съм мойрите и Танатос и не ми се видяха толкова лоши. Тук трябва да има някой, който да е поне малко по-страховит.

— Най-мрачният — добави Анабет. — Този, който най-много прилича на теб!

— Аз съм най-мрачната — изсъска Ерида. — Сея войни и раздори! Сея смърт навсякъде, откъдето мина!

— Аз съм по-мрачен! — изграчи Герас. — От мен погледът помръква, а мозъкът угасва! Всички смъртни се боят от старостта!

— Само това ли е? — попита Анабет, като се опита да не затрака със зъби от ужас. — Очаквах повечко от децата на Нощта. Нещо наистина мрачно.

Ордата араи зави и започна да плющи с тежките си криле, като вдигна облаци мрак. Герас разпери съсухрените си ръце и цялата бездна помръкна. Ерида издиша огромна тъмна сянка, която покри всичко наоколо.

— Аз съм най-мрачен — обади се един от демоните.

— Не, аз!

— Не! Вижте моята тъмнина!

Дори хиляда гигантски калмара да изхвърлеха мастилото си в най-черната и тъмна океанска падина, пак нямаше да стане по-тъмно. Анабет се почувства все едно отново е сляпа. Тя стисна ръката на Пърси и си наложи да успокои нервите си.

— Чакайте! — викна Никс паникьосана. — Нищо не виждам!

— Да! — викна доволно едно от децата й. — Аз го направих!

— Не, аз бях!

— Аз бях, глупаци такива!

Дузина гласове започнаха да спорят в тъмното. Конете изцвилиха разтревожено.

— Спрете! — кресна Никс. — Кой ме настъпи!

— Ерида ме удари! — оплака се някой. — Мамо, кажи й да се държи прилично!

— Не съм удряла никого! — развика се Ерида, а след това изпищя. — Ау!

Звукът от шамари стана по-силен, а мракът, доколкото бе възможно, се сгъсти още повече. Анабет напъваше очите си толкова здраво, че се страхуваше да не изхвръкнат.

— Готов ли си? — стисна ръката на Пърси тя.

— За какво? — отвърна той, а след това изпъшка. — Посейдоне, кажи ми, че не говориш сериозно.

— Някой да светне! — изпадна в истерия Никс. — Не мога да повярвам, че казвам това!

— Това е номер! — усети се Ерида. — Героите ще се измъкнат.

— Хванах ги! — обади се една от араите.

— Това е вратът ми, бе, глупачко! — изхъхри Герас.

— Скачай! — каза Анабет на Пърси.

И така двамата скочиха в мрака, целейки се във врата, която бе далеч под тях.