Домът на Хадес

LVII. Джейсън

Джейсън не бе сигурен на какво да се надява — на буря или на огън.

Докато чакаше за дневната си аудиенция с господаря на Северния вятър, той се опита да реши кое от двете лица на бога — гръцкото или римското — е по-лошо. Но след пет дни в двореца бе сигурен само за едно нещо — че с екипажа му надали ще излязат живи от тук.

Той се облегна на перилото на балкона. Въздухът бе толкова горещ и сух, че изсмукваше влагата от дробовете му. През последната седмица кожата му бе потъмняла и косата му бе побеляла като люспи на царевица. Когато се погледнеше в огледалото, се изненадваше от дивия, празен поглед в очите си. Изглеждаше като човек, който е ослепял, след като е бродил в пустиня.

На около трийсет метра под него морската вода в залива блестеше на фона на червеникавия пясък. Намираха се някъде по северния бряг на Африка. Духовете на вятъра им казваха само толкова.

Самият дворец се простираше наоколо със своите тунели, балкони, колонади и огромни като пещери стаи, изкопани в пясъка и направени така, че вятърът да вие през тях колкото се може по-шумно. Постоянните звуци като от орган напомняха на Джейсън за леговището на Еол в Колорадо, само дето тук ветровете не бързаха за никъде.

И това бе част от проблема.

В най-добрите си дни южните венти бяха бавни и мързеливи. В най-лошите — бурни и гневни. Първоначално бяха посрещнали Арго II добре, тъй като всеки враг на Борей бе приятел на Южния вятър. След това обаче сякаш забравиха, че героите са им гости. Бързо изгубиха интерес към ремонта на кораба, а настроението на царя им се влошаваше с всеки изминал ден.

Долу на пристанището приятелите на Джейсън работеха по Арго II. Главната мачта бе възстановена, а такелажът — сменен. Сега оправяха греблата. Без помощта на Лио обаче нямаха представа как да ремонтират по-сложните части на кораба, въпреки помощта на масата Бъфорд. Фестус, благодарение на очарователната магия на Пайпър, бе постоянно активен, макар никой да не можа да си обясни как точно е станало това. Не спираха обаче да гадаят.

Хейзъл и Франк стояха на носа на кораба и работеха по контролите. Пайпър предаваше командите им на тренер Хедж, който изчукваше повредените гребла. Той бе най-добър в това да удря разни неща. Не изглеждаше като да напредват, но предвид всичко, което бяха преживели, бе цяло чудо, че корабът е още цял.

Джейсън потрепера, като си спомни атаката на Хиона. Бе напълно безпомощен — замразиха го не веднъж, а два пъти, Лио бе изхвърлен в небето и Пайпър бе оставена сам-самичка да ги спасява.

Боговете ги бяха благословили с Пайпър. Тя се обвиняваше, че не е спряла ветровитата бомба, но в действителност бе спасила целия екипаж от ужасната участ да се превърнат в ледени висулки за украса на двореца на Борей в Квебек.

Беше успяла и да насочи експлозията така, че корабът да претърпи минимални щети, макар и да бе захвърлен на другия край на Средиземноморието.

— Пробвай сега! — извика Хедж отдолу.

Хейзъл и Франк натиснаха някои от ръчките и греблата се завъртяха като полудели. Тренер Хедж се опита да ги избегне, но едно от тях го блъсна по задника и го изхвърли във въздуха. Сатирът с вик се пльосна в морето.

Джейсън въздъхна. С тази скорост никога нямаше да могат да отплават, дори южните венти да ги пуснеха. Някъде на север Рейна летеше към Епир, стига, разбира се, да бе получила писмото в двореца на Диоклециан. Лио бе изгубен и най-вероятно в беда. Пърси и Анабет… е, в най-добрия случай те бяха все още живи, на път към Портите на Смъртта. Джейсън не биваше да ги проваля.

Чу шумолене, което го накара да се обърне. Нико ди Анджело се бе появил в сянката на най-близката колона. Бе свалил якето си и сега бе само с черните си риза и дънки. Мечът и скиптърът на Диоклециан висяха от двете страни на колана му.

Дори под лъчите на жаркото слънце не бе успял да хване тен. Всъщност изглеждаше дори по-блед от обичайното. Тъмната коса скриваше очите му. Лицето му все още бе изпито, но определено бе в по-добра форма, отколкото след бягството им от Хърватия. Бе си възвърнал малко от теглото и вече не изглеждаше, като че гладува. По ръцете му се бяха появили мускули, все едно се е упражнявал с меча. Джейсън знаеше, че призовава духове със скиптъра и се дуелира с тях. След пътуването до Сплит вече нищо не можеше да го изненада.

— Някакви новини от царя? — попита Нико.

— Всеки ден ми казва да мина по-късно — поклати глава Джейсън.

— Трябва да тръгваме — отвърна Нико, — и то скоро.

Джейсън подозираше същото нещо, но се изнерви още повече, когато го чу от Нико.

— Усещаш ли нещо?

— Пърси е близо до Портите — каза Нико. — Ще му трябва помощта ни, за да излезе жив.

Джейсън забеляза, че той дори не споменава Анабет. Реши обаче да не повдига тази тема.

— Добре — каза Джейсън. — Ако обаче не можем да поправим кораба…

— Обещах, че ще ви отведа до Дома на Хадес — прекъсна го Нико, — и ще го направя. По един или друг начин.

— Не можеш да преведеш всички ни през сенките. А целият екип трябва да стигне до Портите.

Кълбото върху скиптъра на Диоклециан заблестя с червеникав отблясък. През последната седмица то отразяваше настроенията на Нико ди Анджело. Джейсън не бе сигурен дали това е добре, или зле.

— Тогава трябва да убедиш царя на Южния вятър да ни помогне. — Гласът на Нико потрепери от гняв. — Преживях толкова много унижения, за да стигна дотук. Няма да…

Джейсън си наложи да не посяга към меча си. Всеки път, когато Нико се ядосаше, геройските му сетива го предупреждаваха за гибелна заплаха.

— Слушай, Нико — прекъсна го той, — ако искаш да поговорим за… сещаш се, за случилото се в Хърватия… знам, че е много трудно.

— Нищо не знаеш.

— Никой няма да те съди.

— Сериозно? — направи гримаса Нико. — Ще е за пръв път. Аз съм син на Хадес, Джейсън. Хората се отнасят с мен все едно съм покрит с кръв или нечистотии. Никъде не мога да си намеря място. Дори не идвам от този век. Но даже това не е достатъчно. Трябваше да съм… да съм…

— Човече, не е като да си го избрал нарочно! Така си се родил!

— Така съм се бил родил. — Балконът потрепери. Мозайките по пода се размърдаха, все едно под тях се надигат костите на мъртъвци. — Колко ти е лесно да го кажеш. Ти си любимецът на всички, синът на Юпитер. Единствено Бианка ме приемаше такъв, какъвто съм, но тя загина! Не съм искал нищо от това. Нито баща си, нито чувствата си…

Джейсън искаше да каже нещо успокоително, да му докаже, че е негов приятел. Но Нико не му помагаше.

— Прав си — вдигна извинително ръце той. — Само ти избираш как да живееш живота си. Но ако искаш да се довериш на някого, можеш да рискуваш с мен. И така ще е по-добре, отколкото постоянно да се криеш.

Подът под тях се пропука и от цепнатината долетя съскане. Въздухът около Нико засия в призрачна светлина.

— Да се крия? — отвърна Нико с мъртвешки тих глас.

Пръстите на Джейсън го засърбяха да извади меча. Бе срещал много могъщи герои, но подозираше, че мършавият и блед Нико ди Анджело може да се окаже прекалено силен дори за него.

Въпреки това посрещна смело погледа му.

— Ами да, криеш се. Избяга и от двата лагера. Толкова те е страх, че ще те отхвърлят, че дори не опитваш. Може би е време да излезеш от сенките.

Точно когато напрежението стана непоносимо, Нико сведе поглед и цепнатината на пода се затвори. Призрачната светлина избледня.

— Дадох обещание — прошепна Нико. — Ще ви отведа до Епир и ще ви помогна да затворите Портите. Но нищо повече. След това се махам. Завинаги.

В този момент вратите на тронната зала зейнаха отворени от порив горещ вятър. Безплътен глас каза:

— Господарят Аустер ще ви види сега.

Колкото и да се боеше от тази среща, Джейсън се почувства облекчен. За миг му се стори, че разговорът с лудия бог е по-безопасен от приятелството с гневния син на Хадес.

Той се обърна, за да каже довиждане на Нико, но другото момче бе вече изчезнало, потъвайки в сенките за пореден път.