Домът на Хадес

XXIV. Анабет

След толкова много ходене Анабет имаше чувството, че краката й са направени от слуз от титан. Тя вървеше машинално напред като хипнотизирана от постоянното плискане на почистващия препарат на Боб.

Стой нащрек — нареди си тя, но не й бе лесно. От време на време Пърси я хващаше за ръка или казваше нещо, с което да я ободри. Тя обаче забеляза, че мрачният пейзаж действа и на неговите нерви. Погледът му постепенно помръкваше, все едно духът бавно напуска тялото му.

Той пропадна в Тартара заради теб — каза един предателски глас в главата й. — Ако загине, вината за това ще е само твоя.

— Спри — каза си тя на глас.

— Какво? — намръщи се Пърси.

— Не ти. — Тя се опита да се усмихне успокоително, но не й се получи. — Говоря си сама. Това място… си играе с ума ми. Изпълва ме с мрачни мисли.

Изражението на Пърси стана още по-разтревожено.

— Хей, Боб — попита той, — накъде ни водиш?

— Към Дамата — отвърна Боб, — повелителката на Мъртвешката мъгла.

Анабет се помъчи да потисне раздразнението си.

— Но какво означава това? Коя е тази дама?

— Да кажа името й? — погледна я Боб. — Това вече е лоша идея.

Анабет въздъхна. Титанът беше прав. Имената имаха сила, а да ги изговаряш в Тартара вероятно бе много, много опасно.

— Можеш ли поне да ни кажеш колко път ни остава? — попита тя.

— Не зная — призна си Боб. — Мога само да го почувствам. Чакаме мракът да се сгъсти още повече. Тогава ще стъпим встрани.

— Встрани — повтори Анабет, — естествено.

Изкуши се да помоли за малко почивка, но в действителност не искаше да спира, не и на това студено, ужасно място. Черната мъгла се просмука в тялото й и тя почувства костите си като намокрен стиропор. Запита се дали съобщението й е стигнало до Рейчъл Деър. Ако Рейчъл успееше да го предаде на Рейна, без да загине…

Нелепа надежда — предупреди я гласът в главата й. — Само изложи Рейчъл на ненужна опасност. Дори да намери римляните, Рейна няма причина да ти повярва, не и след всичко случило се досега.

Анабет се изкуши да се развика на гласа, но преглътна яда си. Дори и да полудяваше, не искаше другите да го разберат. Отчаяно се нуждаеше от нещо, което да подобри настроението й. Глътка обикновена вода. Слънчев лъч. Топло легло. Добра дума от майка й.

Внезапно Боб спря и вдигна ръка.

— Спрете.

— Какво? — прошепна Пърси.

— Шшт! — отвърна Боб. — Нещо отпред се движи.

Анабет се напрегна. От мъглата долетя странен тътен като от двигателя на огромен багер. Почувства вибрациите дори през обувките си.

— Ще го обкръжим — прошепна Боб. — Застанете от двете ми страни.

За милионен път Анабет съжали, че е изгубила кинжала си. Тя вдигна парче черен обсидиан и запълзя наляво. Пърси мина отдясно, изтеглил меча си.

Боб тръгна напред. Острието на метлата му бе изскочило и грееше заплашително в мъглата.

Тътенът се усили и разтърси прахта в краката на Анабет. Звукът идваше право пред тях.

— Готови ли сте? — прошепна Боб.

Анабет се приведе, готова за скок.

— На три?

— Едно — започна броенето Пърси, — две…

Една фигура се появи в мъглата. Боб надигна копието си.

— Чакайте! — извика Анабет.

Боб замръзна точно навреме. Върхът на копието му се спря на сантиметри от главата на малко котенце с шарена козинка.

— Мяу? — попита котенцето. Явно не бе особено впечатлено от плана им за атака. То отърка главичка в краката на Боб и започна да мърка оглушително.

Колкото и да беше невероятно, това бе тътенът, който бяха чули. С мъркането си котето разтърсваше земята до степен, че камънчетата по нея подскачаха. Котето насочи жълтите си очички към една скала между стъпалата на Анабет и скочи.

То, разбира се, можеше да е демон или някакво друго ужасно изчадие с умела дегизировка. Анабет обаче не се стърпя, вдигна го и го гушна. Котето бе доста мършаво, но иначе изглеждаше съвсем нормално.

— Но как… — Дори не можа да довърши. — Какво търси едно котенце в…

Котето стана неспокойно и скочи от ръцете й. Приземи се с тупване и отиде при Боб, след което замърка и отново се отърка в ботушите му.

— Някой те хареса, Боб! — засмя се Пърси.

— Значи е добро чудовище — нервно каза Боб, — нали?

Анабет усети буца в гърлото си. Като видя огромния титан с това малко котенце, се почувства незначителна, в сравнение с огромния Тартара. Това място нямаше уважение към никого — бил той добър или зъл, малък или голям, мъдър или глупав. Тартара ненаситно поглъщаше и титани, и герои, и котенца.

Боб коленичи и взе котенцето в ръка. То се побра перфектно в дланта му, но реши да го разгледа целия. Покатери се по ръката на титана и се настани на рамото му, след което затвори очи и отново замърка оглушително. Внезапно козинката му проблясна и за миг разкри скелета му като на рентген. След това отново стана нормално коте.

— Видя ли… — премигна Анабет.

— Да — намръщи се Пърси. — О, не. Знам какво е това котенце. То идва от „Смитсониън“.

Анабет се опита да разбере какво й казва. Никога не бе посещавала „Смитсониън“ с Пърси. Но си спомни как преди няколко години титанът Атлас я бе хванал. Пърси и Талия извършиха подвиг, като я спасиха. По пътя се бяха сблъскали с воини, родени от драконовите зъби, засяти от Атлас в музея „Смитсониън“.

Според разказа на Пърси, титанът се объркал и първоначално посял тигрови зъби, от които поникнали малки скелетови котенца.

— Това е едно от тях? — попита Анабет. — Но какво търси тук?

Пърси разпери ръце безпомощно.

— Атлас каза на слугите си да разкарат котенцата. Може би те са ги унищожили и сега котенцата са се преродили в Тартара. Не зная.

— Сладко е — обади се Боб, докато котенцето душеше ухото му.

— Но дали е безобидно? — попита Анабет.

Титанът почеса котето по брадичката. Анабет не знаеше дали е добра идея да носят животно, израснало от праисторически звяр, но вече нямаше значение. Титанът и котето се бяха привързали един към друг.

— Ще го кръстя Малък Боб — реши Боб. — Той е добро чудовище.

Това сложи край на дискусията. Титанът вдигна копието си и тримата продължиха пътя си в мъглата.

Анабет вървеше замаяно и се мъчеше да не мисли за пица. За да се разсейва, тя наблюдаваше как Малък Боб се разхожда по раменете на титана и мърка, като от време на време се превръща в сияещ котешки скелет, а след това — в пъстра топка пух.

— Ето — обяви Боб.

Спря толкова рязко, че Анабет едва не се блъсна в него. Боб погледна наляво. Изглеждаше дълбоко замислен.

— Това ли е мястото — попита Анабет, — където трябва да стъпим встрани?

— Да — отвърна Боб. — По-мрачно и тогава встрани.

Анабет не можеше да прецени дали наистина е по-тъмно, но въздухът наистина бе по-студен и по-плътен, все едно бяха навлезли в някакъв микроклимат. Отново си спомни за Сан Франциско — там температурата в отделните квартали можеше да се различава с десет градуса. Запита се дали титаните не са построили замъка си в планината Тамалпаис, защото тя им напомня на Тартара.

Това бе депресираща мисъл. Само титаните можеха да сравнят такова красиво място с преддверието на Ямата — пъкъл, далеч от дома.

Боб тръгна наляво и двамата го последваха. Въздухът определено захладня и Анабет се притисна до Пърси, за да се стопли. Той я прегърна. Беше хубаво, че е близо до него, но не можа да се отпусне.

Навлязоха в нещо като гора. Огромни черни дървета се извисяваха около тях, идеално кръгли и без клони — приличаха на гигантски косми. Земята бе бледа и гладка.

Като си знам късмета — помисли си Анабет, — вероятно сме стигнали подмишниците на Тартара.

Внезапно изпита силна тревога, все едно някой я е плеснал с гумен ластик по врата. Тя подпря ръка до ствола на най-близкото дърво.

— Какво има? — вдигна меча си Пърси.

— Защо спираме? — попита и Боб объркан.

Анабет вдигна ръка и им даде знак да запазят тишина. Не беше сигурна какво я е обезпокоило. Всичко изглеждаше същото. И тогава осъзна, че дървото трепери. Тя се запита за миг дали не е от мъркането на котето. Малък Боб обаче бе заспал на рамото на Големия.

На няколко метра от тях потрепера още едно дърво.

— Нещо идва към нас — прошепна Анабет. — Пригответе се!

Боб и Пърси я приближиха. Тримата опряха гърбове. Анабет напрегна очи. Мъчеше се да види какво има в тъмното, но не долови движение.

Почти реши, че е параноичка, когато първото чудовище кацна на около пет метра от тях.

Фурия — бе първата мисъл на Анабет.

Съществото изглеждаше досущ като такава — сбръчкана старица с прилепови криле, медни нокти и очи, греещи със зловещ червеникав блясък. Бе облечена с парцалива рокля от черна коприна, а лицето й бе изкривено и гладно. Изглеждаше като обсебена от демон бабичка, решена да убива.

Боб изръмжа, когато още една се приземи пред него, а след това една застана до Пърси. Скоро се появиха поне половин дузина, а още от съществата засъскаха от дърветата над тях.

Значи не бяха фурии. Онези бяха само три, а и тези крилати бабки не носеха камшици. Това обаче не успокои Анабет. Ноктите им изглеждаха доста страховити.

— Кои сте вие? — попита тя.

Араите — отвърна призрачен глас. — Проклятията!

Анабет се опита да разбере кой говори, но никой от демоните не бе отворил уста. Очите им бяха изцъклени като на мъртъвци, а израженията им бяха замръзнали като кукленски. Гласът долиташе над тях като разказвач във филм, сякаш едно създание контролираше всички чудовища.

— Какво… какво искате? — попита Анабет, мъчейки се да звучи уверено. Гласът се изсмя заплашително.

Да ви прокълнем, разбира се! Да ви унищожим хиляда пъти в името на Майката Нощ!

— Само хиляда пъти? — промърмори Пърси. — Пак добре. Бях решил, че сме загазили.

Кръгът от демони се затвори около тях.