Домът на Хадес

II. Хейзъл

Хейзъл никога не се бе чувствала толкова щастлива, освен може би в нощта на победата в лагер „Юпитер“, когато бе целунала Франк за пръв път. Това обаче печелеше категорично второто място.

Веднага щом стигна земята, тя изтича до Арион и го прегърна през врата.

— Липсваше ми! — Тя притисна лице до топлото тяло на жребеца, което ухаеше на море и ябълки. — Къде се загуби?

Арион изпръхтя. Хейзъл не можеше да говори конски като Пърси, но го разбра. Арион бе нетърпелив, като че искаше да каже: „Нямаме време за глупости, момиче, работа ни чака!“.

— Искаш да дойда с теб? — предположи тя.

Арион кимна с глава и потропа с крак. Тъмните му очи блестяха, сякаш за да я подканят да побърза.

Хейзъл все още не можеше да повярва, че е тук. Той можеше да тича по всякаква повърхност, дори и по вода, но тя се бе страхувала, че няма да ги последва в древните земи. Средиземноморието бе място, прекалено опасно за героите и за техните приятели.

Всъщност Арион нямаше да е тук, ако не вярваше, че Хейзъл има спешна нужда от него. И беше толкова изнервен… щом този безстрашен кон се страхуваше, Хейзъл трябваше да е ужасена.

Вместо това обаче се почувства развълнувана. Беше тъй уморена от морската болест, от гаденето и това да се мъкне като чувал с баласт на борда на Арго II, че се радваше отново да стъпва на твърда земя, пък била тя и територията на Гея.

Бе готова за езда!

— Хейзъл! — извика Нико от кораба. — Какво става?

— Всичко е наред! — Тя се наведе и призова златен къс от земята. Ставаше все по-умела в контролирането на силите си. Скъпоценните камъни вече не се появяваха случайно, а изтръгването на злато от земята вече бе фасулска работа за момичето.

Даде на Арион да изяде златото — това бе любимата му закуска. После се усмихна на Лио и Нико, които я гледаха от кораба, на около трийсет метра от нея.

— Арион иска да ме отведе нанякъде.

Момчетата си размениха изнервени погледи.

— Ъъ… — Лио посочи с ръка на север, — кажи ми, че не иска да те води натам!

Хейзъл бе толкова погълната от Арион, че не бе забелязала смущенията. На върха на съседния хълм на около километър и половина от тях имаше малка буря, която вилнееше над старите руини на нещо, което сигурно някога е било римски храм или крепост. Торнадо фучеше по повърхността на хълма като мастилен черен пръст.

Хейзъл усети как устата й пресъхва и погледна към Арион:

— Там ли искаш да отидем?

Арион изцвили, все едно за да каже: „О, да!“.

Ами… Хейзъл сама си бе поискала помощ. Това ли беше отговорът на баща й?

Така се надяваше, но усещаше, че не само Плутон има пръст в тази буря… а и нещо тъмно, могъщо и не особено дружелюбно.

Въпреки това сега бе моментът да помогне да приятелите си, да ги поведе, вместо да се влачи зад тях. Тя стисна дръжката на златния си кавалерийски меч и се покатери на гърба на Арион.

— Всичко ще е наред! — извика на Нико и Лио. — Стойте тук и ме чакайте!

— Колко време? — попита Нико. — Ами ако не се върнеш?

— Не се безпокой, ще се върна — обеща тя.

Надяваше се да не го лъже.

Пришпори Арион и препусна право към торнадото.