Домът на Хадес

XXVI. Хейзъл

С Франк паднаха заедно, а Хейзъл успя да приложи сама на себе си метода на Хаймлих, като удари корема си с дръжката на собствения си меч, след което се сви на палубата, стенейки и кашляйки. Устата й се изпълни с вкуса на отровата на катоблепоните.

През мъгла от болка чу как фигурата на носа на кораба, главата на бронзовия дракон Фестус, кашля разтревожено и бълва огън.

Все още замаяна, Хейзъл се запита дали не са се ударили в айсберг, но после си даде сметка, че е малко вероятно да се намери такъв насред Адриатическо море, и то в разгара на лятото.

Корабът се наклони наляво с оглушителен трясък, все едно се чупеха телефонни стълбове.

— Ах! — извика Лио някъде иззад нея. — Това чудо яде греблата!

Това чудо — помисли си Хейзъл. Какво ли ги бе нападнало? Опита да се изправи, но нещо голямо и тежко притискаше краката й. Разбра, че това е Франк, който сумтеше, докато се мъчеше да се освободи от купчина въжета.

Всички останали бяха в бойна готовност. Джейсън ги прескочи с изваден меч и се затича към кърмата. Пайпър вече бе на квартердека, изстрелваше храна от корнукопията си и викаше:

— Хей! Хей! Изяж това, тъпа костенурко!

Костенурка?

Франк помогна на Хейзъл да се изправи.

— Добре ли си?

— Да — излъга тя, докато се държеше за стомаха. — Върви!

Франк се затича и свали в движение раницата си, която се превърна в лък и стрели. Докато стигне носа на кораба, вече бе изстрелял една стрела и пускаше втора.

В това време Лио бясно щракаше по контролния пулт на кораба.

— Греблата не реагират! Махнете я от тях! Бързо!

Лицето на Нико, който стоеше на такелажа, бе застинало в изненада.

— Стикс, това нещо е огромно! — извика той. — Наляво! Завийте наляво!

Тренер Хедж се появи последен на палубата, но компенсира това с ентусиазъм. Той се покатери по стълбите, размахал бейзболната си бухалка, галопира до кърмата и скочи на перилата с козите си копита, без да спира да крещи:

— Ха! ХА!

Хейзъл с олюляване се присъедини към приятелите си. Корабът се разклати. Още гребла станаха на трески и Нико извика:

— Не, не, не! Ах, ти слузесто, корубесто чудовище такова!

Хейзъл стигна до кърмата и първоначално отказа да повярва на очите си.

Когато чу думата „костенурка“, си представи нещо малко и сладко с размера на ковчеже, застанало върху камък в езерце. Когато чу думата „огромно“, умът й превключи на образа на галапагоската костенурка, която бе видяла веднъж в зоопарка — имаше толкова голяма коруба, че можеше да бъде яхната.

Не си бе представила обаче същество с размерите на остров. Когато видя гигантския купол на черни и кафяви петна, думата „костенурка“ й се стори съвсем неадекватна. Корубата приличаше повече на планина от кости, перли и водорасли, по която се стичаха реки морска вода. От дясната страна на кораба се издигаше друга част от чудовището, голяма като подводница.

В името на ларите на Рим! Та това бе главата й!

Златните й очи бяха с размерите на блата, а зениците й бяха продълговати и черни. Люспите й блестяха като намокрен военен камуфлаж — кафяви, зеленикави и жълти. Червената беззъба паст можеше да погълне Атина Партенос цяла.

Хейзъл видя как костенурката отхапва още дузина гребла.

— Стига! — извика Лио.

Тренер Хедж скочи на корубата и започна да я блъска с бухалката си, като викаше:

— Нà ти, нà ти!

Джейсън отлетя от кърмата и кацна на главата на съществото, след което се опита да пробие кожата между очите с меча си. Острието обаче се хлъзна настрана, все едно се е ударило в покрита с масло стомана. Франк стреля към очите на съществото, но то премигна и отблъсна стрелите. Пайпър започна да изхвърля пъпеши във водата, като викаше:

— Яж, тъпа костенурко!

Тъпа или не, костенурката обаче бе включила Арго II в менюто си.

— Как е успяла да приближи толкова? — попита Хейзъл.

— Явно черупката е невидима за сонара! — вдигна ръце безпомощно Лио.

— Не може ли да излетим? — попита Пайпър.

— С половината гребла изядени? — Лио натисна няколко бутона и завъртя сферата на Архимед. — Трябва да опитам нещо друго.

— Там! — извика Нико отгоре. — Можеш ли да ни изведеш до онези проливи?

Хейзъл погледна в посоката, към която сочеше брат й. На около километър път на изток имаше дълъг къс земя, който се издигаше успоредно на бреговата ивица. Не можеше да е сигурна от това разстояние, но потокът вода там изглеждаше не по-широк от трийсет-четирийсет метра… което означаваше, че Арго II може да се промуши там, но костенурката няма как да успее да провре гигантската си коруба.

— Да, да. — Лио явно го разбра и завъртя Архимедовата сфера.

— Джейсън, махни се от главата на това чудо! Имам идея!

Джейсън все още удряше лицето на костенурката, но когато чу, че Лио има идея, реши да постъпи разумно и отлетя оттам с цялата бързина, на която бе способен.

— Тренер, хайде! — извика Джейсън.

— Не, ще се оправя! — кресна Хедж, но Джейсън го хвана през кръста и го отнесе. За жалост, треньорът се съпротивляваше доста бурно и Джейсън изтърва меча си в морето.

— Тренер! — оплака се той.

— Какво? — извика Хедж. — Размеквах я!

Костенурката цапардоса кораба с огромната си глава и едва не изхвърли екипажа от борда. Хейзъл чу зловещ звук, все едно килът се е пукнал.

— Само още минутка! — викна Лио, докато ръцете му шареха по конзолата.

— След още минутка нас няма да ни има! — изстреля и последната си стрела Франк.

— Махни се! — скара се Пайпър на костенурката.

За миг заповедта й подейства. Костенурката се отдръпна от кораба и потъна под водата. Миг по-късно обаче се върна и отново стовари главата си върху него.

Джейсън и тренер Хедж се приземиха на палубата.

— Добре ли си? — попита Пайпър.

— Бива — промърмори в отговор Джейсън. — Обезоръжен, но жив.

— Огън по черупката! — извика отново Лио и завъртя контролера. Хейзъл помисли, че кърмата е избухнала. Огнени струи покриха главата на костенурката, а корабът се стрелна напред и отново събори Хейзъл.

Когато се изправи на крака, тя видя, че Арго II пори вълните с невероятна скорост и оставя огнена следа зад себе си като ракета. Костенурката вече бе изостанала на стотина метра зад тях, а главата й пушеше.

Чудовището изрева сърдито и се спусна подире им. Плавниците му запляскаха по водата с такава сила, че започна да ги настига.

— Трябва да я разсеем — прошепна Лио, — иначе никога няма да стигнем целта си!

— Да я разсеем — повтори Хейзъл.

След това се съсредоточи и си помисли: „Арион!“.

Нямаше идея дали ще се получи, но веднага забеляза нещо на хоризонта — петно от светлина и пяна. То мина през Адриатика като стрела и след миг Арион застана на палубата.

Богове на Олимп — помисли си Хейзъл. — Обичам този кон.

Естествено — сякаш изпръхтя в отговор Арион. — Не си глупава.

Хейзъл се покатери на гърба му.

— Пайпър, ще ми трябва очарованието ти.

— Като си помисля, че някога харесвах костенурките — промърмори Пайпър и прие подадената й ръка. — Но вече не!

Хейзъл пришпори Арион. Той скочи от кораба и започна да препуска по вълните. Костенурката бе много бърз плувец, но не колкото Арион. Хейзъл и Пайпър профучаха около главата й. Хейзъл размахваше меча си, а Пайпър крещеше разнообразни заповеди като:

— Гмурни се! Завий наляво! Погледни зад себе си!

Мечът не свърши никаква работа. Всяка от заповедите действаше за не повече от миг, но определено успяха да ядосат костенурката. Арион също цвилеше презрително, докато исполинското влечуго се опитваше да го захапе, но беззъбите му челюсти щракаха напразно.

Скоро изчадието забрави напълно за Арго II. Хейзъл не спираше да го мушка в главата, а Пайпър раздаваше заповеди и използваше корнукопията, за да го цели с кокосови орехи и печени пилета, които отскачаха от очните ябълки на влечугото.

В мига, в който Арго II навлезе в проливите, Арион преустанови тормоза си и препусна подир кораба. Миг по-късно вече бе на палубата.

Ракетният огън бе изгаснал, въпреки че бронзовите отвори на оръдието още пушеха от кърмата. Арго II продължи напред, носен от платната си, но планът им бе успял. Бяха в безопасност в плитчините. От едната им страна имаше длъгнест каменист остров, а от другата — високи бели скали, където можеха да спуснат котва. Костенурката спря на входа на проливите и ги загледа кръвнишки, но не направи опит да влезе. Очевидно бе, че корубата й е прекалено голяма.

Хейзъл слезе от коня и Франк я прегърна силно.

— Добра работа!

— Благодаря — изчерви се тя.

Пайпър слезе до тях.

— Лио, откога имаме реактивни двигатели?

— Ох, това ли… — Лио се опита да се направи на скромен, но не успя. — Измислих ги в свободното си време. Щеше ми се да можем да поддържаме тази скорост за по-дълго, но поне се измъкмахме.

— А и изпече главата на костенурката — похвали го Джейсън. — Какво обаче ще правим сега?

— Ще я убием! — отвърна тренер Хедж. — Защо ли изобщо питаш? Вече сме на безопасно разстояние от нея и можем да стреляме с балистата! Готови ли сте за стрелба, герои?

— Тренер, преди всичко трябва да кажа, че заради теб изгубих меча си — намръщи се Джейсън.

— Хей! Не съм те молил за евакуация!

— Второ, не смятам, че балистата ще помогне. Черупката е по-здрава от кожата на Немейския лъв. Главата не е много по-мека.

— Значи ще й пуснем бомба в корема — заключи тренерът. — Нали така взривихте онази скарида в Атлантическия океан!

Франк се почеса по главата.

— Може и да проработи, но тогава ще имаме гигантски труп, който ще блокира входа на протока. С изядени гребла не можем да летим. И как ще се измъкнем?

— Ти само оправи греблата — нареди тренерът. — Или просто ще минем от другата страна, галош такъв.

— Какво е галош? — попита объркан Франк.

— Хора! — обади се Нико от мачтата. — Не мисля, че ще можем да минем от другата страна. Вижте.

Той посочи отвъд носа. На около половин километър от тях островът и земята се съединяваха в тясно V.

— Не сме в проливи — разбра Джейсън, — а в задънена улица.

Хейзъл усети как я полазват тръпки. Гейл се изправи на задните си крачка върху перилата и я загледа очаквателно.

— Това е капан — прошепна тя.

— Не, не — отвърна Лио. — Най-много да се наложи да направим малко ремонт. Ще изгубим една нощ, но ще полетим отново.

Костенурката изрева от изхода на проливите. Не изглеждаше като да си тръгва.

— Е — сви рамене Пайпър, — поне не може да ни стигне. Тук сме в безопасност.

Ето това бяха думите, които никой полубог не бива да изрича. Още не бе затворила уста, когато една стрела се заби в главната мачта на сантиметри от лицето й.

Екипажът се опита да се скрие, с изключение на Пайпър. Тя замръзна, втренчена в стрелата, която едва не бе продупчила носа й.

— Пайпър, скрий се! — изсъска Джейсън.

Но повече стрели не последваха. Франк разгледа ъгъла, под който стрелата се бе забила, и посочи към върха на скалите.

— Там горе — каза той. — Стрелецът е само един. Виждате ли го?

Слънцето блестеше в очите й, но Хейзъл забеляза малка фигурка на ръба на скалите. Бронзовите му доспехи сияеха.

— Кой по дяволите е този? — попита Лио. — И защо стреля по нас?

— Момчета — обади се с треперлив гласец Пайпър, — има бележка.

Хейзъл чак сега забеляза пергамента, увит около стрелата. Не бе сигурна защо, но това я разгневи. Тя изтича до бележката и я разви.

— Хейзъл? — попита Лио. — Сигурна ли си, че това е безопасно?

Тя прочете бележката на глас.

— Първият ред гласи „Не мърдайте и ми дайте това, което искам“.

— Какво има предвид пък този? — оплака се тренер Хедж. — Не сме мръднали, ако не се брои, че залегнахме. А и откъде да знам какво иска. Ако е пица, не мога да му помогна.

— Има и още — продължи Хейзъл. — „Това е обир. Изпратете двама от своите на върха на скалата с всичките си ценности. Не повече от двама. Оставете коня долу. Не летете. Без номера. Само се изкатерете.“

— Да се изкатерим? — попита Пайпър. — Но накъде?

— Натам — посочи Нико.

Дълги и тесни стълби се виеха по скалите към върха. Костенурката, задънения пролив, върха… Хейзъл се досети, че не за пръв път авторът на писмото извършва подобен обир.

Тя се прокашля и продължи.

— „Имам предвид всички ваши ценности. Ако откажете, ще ви унищожа с костенурката си. Имате пет минути.“

— Използвайте катапултите! — предложи тренер Хедж.

— „Послепис — продължи Хейзъл. — Не си и помисляйте да използвате катапултите!“

— Проклятие! — извика сатирът. — Този наистина си го бива.

— Бележката подписана ли е? — попита Нико.

Хейзъл поклати глава. Бе чувала подобна история в лагер „Юпитер“, за някакъв крадец, който работел с огромна костенурка. Както винаги обаче, когато информацията й трябваше, не можеше да си спомни детайлите. Невестулката Гейл я наблюдаваше и очакваше действията й.

Изпитанието още не бе минало, разбра Хейзъл. Да разсее костенурката не бе достатъчно. Не бе показала с нищо, че може да манипулира Мъглата.

Лио остана загледан към върха и промърмори:

— Това е много лоша траектория. Дори да успея да заредя катапулта преди този да ни надупчи със стрели, няма да мога да го улуча. Това са стотици метри, почти право нагоре.

— Да — изпъшка Франк, — и моят лък е безполезен. Той има огромно предимство с позицията си. Няма как да го стигна.

— А и… — Пайпър измъкна стрелата от мачтата — мисля, че е добър стрелец. Не вярвам, че е искал да ме улучи. Защото ако го искаше…

Нямаше нужда да довършва. Който и да бе този обирджия, можеше да улучи целта си от стотина километра разстояние. Щеше да ги изпозастреля, преди да успеят да реагират.

— Отивам — заяви Хейзъл.

Не харесваше идеята, но бе сигурна, че това извратено предизвикателство е дело на Хеката. Това бе изпитанието на Хейзъл. Бе неин ред да спасява кораба. Сякаш за да потвърди мислите й, Гейл скокна от перилата на рамото й.

Другите я загледаха.

— Хейзъл… — стисна лъка си Франк.

— Не, чуйте ме — каза тя. — Този крадец иска богатства. Кача ли се горе, мога да призова злато, скъпоценни камъни, всичко, което пожелае.

— И ти мислиш, че ако му платим, ще ни пусне? — повдигна вежда Лио.

— Нямаме голям избор — отвърна Нико — между този тип и костенурката…

Джейсън вдигна ръка. Другите замлъкнаха.

— И аз отивам — рече той. — Писмото казва, че горе трябва да се качат двама души. Ще пазя гърба на Хейзъл. А и тези стълби не ми харесват. Ако Хейзъл падне… е, аз мога да използвам ветровете, за да опазя и двама ни от тежко кацане.

Арион изцвили сърдито, все едно за да попита: „Без мен ли отивате? Да не се шегувате?“

— Трябва, Арион — отвърна Хейзъл. — И Джейсън… да. Прав си. Това е най-добрият план.

— Само ми се иска да не бях губил меча си — Джейсън погледна кръвнишки към треньора. — Сега е на дъното на морето, а Пърси го няма, че да ми го върне.

Името на Пърси се спусна над тях като облак. Настроението на палубата стана дори по-мрачно.

Хейзъл протегна ръка. Дори не помисли за това, което прави. Просто се съсредоточи към водата и призова имперското злато.

Идеята не бе добра. Мечът бе прекалено далеч, вероятно на стотици метри под водата. Въпреки това пръстите й потръпнаха, оръжието на Джейсън излетя от морето и се приземи в ръката й.

— Ето — рече тя и му го подаде.

— Как… — ококори се Джейсън. — Това бе на километър разстояние!

— Тренирах — отвърна тя, макар да не беше го правила.

Надяваше се да не е проклела меча на Джейсън, като го призовава, както ставаше обикновено със скъпоценните камъни и метали. Но оръжията бяха различни, почувства тя. Все пак бе призовала доста оръжия и доспехи от имперско злато от водите край глетчера Хъбърд и ги бе занесла на петата кохорта. Това й бе донесло победа, а не поражение.

Реши да не мисли повече. Бе толкова сърдита на Хеката и на всички манипулации на боговете. Нямаше да позволи на никой да застане на пътя й.

— Сега, ако нямате повече въпроси, имаме среща с обирджията.