Домът на Хадес

XVIII. Франк

Франк може би щеше да хареса Венеция, ако градът не беше в разгара на летния туристически сезон и нямаше големи космати чудовища по улиците. Пътеките между редиците стари къщи и каналите и без това бяха твърде тесни за бутащите се тълпи, да не говорим за хората, които спираха, за да се снимат. С чудовищата положението ставаше просто нетърпимо. Те вървяха насам-натам, привели глави, бутаха се в смъртните и душеха паважа.

Едно от тях явно си хареса нещо на ръба на канала. То започна да гризе и лиже камъните, докато не изтръгна от тях един зеленикав корен. След това го глътна и продължи щастливо по пътя си.

— Растителноядни са — каза Франк. — Това е добра новина.

Хейзъл го хвана за ръка.

— Дано не разнообразяват диетата си с герои.

Франк се почувства много доволен от това, че се държат за ръце във Венеция. Внезапно чудовищата, туристите и жегата му се сториха не чак толкова неприятни. Почувства се необходим.

Не че Хейзъл имаше нужда от защитата му. Всеки, който я бе виждал на гърба на Арион с изваден меч, знаеше, че тя може и сама да се погрижи за себе си. Въпреки това на Франк му харесваше да е до нея. Представяше си, че е неин бодигард. Ако някое от чудовищата се опиташе да я нарани, Франк щеше да се превърне в носорог и да го бутне в канала.

Дали можеше обаче да се превръща в носорог? Досега не бе опитвал.

— Ето — внезапно спря Нико.

Озоваха се на по-тясна улица и оставиха канала зад гърба си. Пред тях имаше малък площад, обграден от пететажни сгради. Местността изглеждаше странно пуста — все едно смъртните усещаха, че ги дебне някаква опасност. По средата на калдъръмения двор имаше десетина от косматите крави, които душеха обраслата в мъхове и лишеи основа на каменен кладенец.

— Тук има доста от кравите — констатира Франк.

— Да, но погледни — отвърна Нико, — отвъд онзи праг!

Явно Нико виждаше по-добре от него. Франк присви очи. В далечния край на площада имаше праг, от двете страни на който се издигаха каменни лъвове. Той водеше към тясна уличка. Точно до арката една от къщите бе боядисана в черно.

Това бе единствената черна сграда, която Франк бе видял във Венеция досега.

— Ла Каса Нера — предположи той.

Хейзъл стисна ръката му.

— Това място не ми харесва. Чувствам го… студено.

Франк не бе сигурен какво има предвид. Самият той се потеше като прасе.

Ала Нико кимна. Той огледа къщата. Повечето от прозорците й бяха затворени с дървени капаци.

— Права си, Хейзъл. Този квартал гъмжи от лемури.

— Лемури? — попита нервно Франк — предполагам нямаш предвид маймунките от Мадагаскар?

— Лемурите са зли духове — отвърна Нико. — Митът за тях датира от римско време. Те витаят в много италиански градове, но никога не съм виждал толкова много на едно място. Мама казваше, че… — Той се поколеба. — Разказваше ми истории за венецианските духове.

Франк отново се зачуди какво ли е миналото на Нико, но го бе страх да попита. Погледна крадешком към Хейзъл.

„Давай — сякаш му казваше тя. — Нико трябва да се научи да говори с хората.“

Звуците от пушки и атомни бомби в главата на Франк се усилиха. Марс и Арес се надпяваха с химните от Гражданската война в САЩ. Франк направи всичко по силите си, за да ги изтика назад в ума си.

— Нико, майка ти е италианка, нали? — предположи той, — от Венеция?

Нико кимна колебливо.

— Тук се е срещнала с Хадес. По време на Втората световна война тя избяга в САЩ със сестра ми. Имам предвид Бианка. Другата ми сестра. Не помня много от Италия, но все още владея езика.

Франк се опита да измисли някакъв отговор, който да не звучи нелепо. Бе с двама герои от друго време. Технически бяха с по седемдесет години по-стари от него.

— Сигурно на майка ти й е било много трудно — каза Франк, — но всички сме готови на какво ли не в името на любовта.

Хейзъл стисна благодарно ръката му. Нико се загледа мрачно в паважа.

— Така е — с горчивина каза той, — на какво ли не…

Франк не бе сигурен какво си мисли Нико. Беше му трудно да си го представи влюбен. Той изглеждаше привързан единствено към Хейзъл. Франк обаче не смееше да го разпитва повече.

— Та тези лемури… — преглътна той. — Как можем да ги избегнем?

— Работя по въпроса — отвърна Нико. — В момента им изпращам послание да стоят надалеч от нас. Надявам се това да е достатъчно. Иначе ще стане много неприятно.

Хейзъл сви устни.

— Да тръгваме — предложи тя.

Бяха минали половината път през площада, когато всичко се обърка.

И този път духовете нямаха нищо общо. Тъкмо минаваха покрай кладенеца в центъра на площада, като внимаваха да не приближават твърде много кравешките същества, когато Хейзъл се спъна в едно разхлабено паве. Франк я хвана, но шест или седем от косматите зверове вече ги гледаха. Той видя яркото зелено око на едно от съществата, което блещукаше сред сплъстената му козина, и почувства вълна от гадене, все едно бе прекалил със сиренето или сладоледа.

Създанията започнаха да тръбят гневно.

— Мили крави — опита Франк и застана между приятелите си и чудовището. — Хора, мисля, че трябва лека-полека да се отдалечим.

— Толкова съм смотана! — прошепна Хейзъл. — Съжалявам.

— Вината не е твоя — отвърна Нико. — Погледни в краката си.

Франк погледна надолу и дъхът му спря. Паветата под обувките им се движеха, избутвани от някакви покрити с бодли растения.

Нико отстъпи назад. Корените плъзнаха към него като змии, удебелиха се и изпуснаха зеленикава пара, смърдяща на кисело зеле.

— Тези корени усещат героите — отбеляза Франк.

Ръката на Хейзъл се плъзна към меча й.

— А кравите ги ядат.

Сега цялото стадо гледаше към тях, тръбеше заплашително и тропаше с копита. Франк разбираше поведението на животните и схвана намека. „Тъпчете храната ни. Значи сте врагове.“

Опита се да измисли изход. Чудовищата бяха прекалено много. А и имаше нещо в очите им… беше му станало лошо само защото бе зърнал едно от тях. Имаше чувството, че ако погледите им наистина се кръстосат, с него ще е свършено.

— Не ги гледайте в очите — предупреди Франк. — Ще им отвлека вниманието. А вие вървете към черната къща.

Съществата се напрегнаха. Бяха готови да нападнат всеки момент.

— Зарежете това — отвърна Франк. — Бягайте!

Оказа се, че Франк не може да се превръща в носорог, но по-лошото бе, че изгуби доста време в опити да го направи.

Нико и Хейзъл хукнаха по улицата. Франк застана пред едно от съществата и се опита да привлече вниманието му. Той извика с всичка сила, като си се представи в ролята на страховит носорог. Крясъците на Марс и Арес обаче му попречиха да се съсредоточи. Остана си старият безполезен Франк.

Две от кравите хукнаха подир Нико и Хейзъл.

— Не! — извика Франк подире им. — Бийте се с мен! Аз съм носорогът!

Останалата част от стадото го обкръжи. Съществата заръмжаха, а ноздрите им изпуснаха облаци пара. Франк отстъпи назад, за да избегне ужасната смрад, но въпреки това едва не припадна.

Значи нямаше да стане на носорог. Реши да опита нещо друго. Знаеше, че му остават само секунди преди чудовищата да го стъпчат или отровят, но не можеше да измисли нищо. Не можеше да се съсредоточи върху образа на някое животно, за да се превърне в него.

Тогава погледът му се спря на един от балконите на кметството и видя каменния лъв — символа на Венеция.

В следващия момент Франк също беше лъв. Изрева предизвикателно, отскочи от центъра на чудовищното стадо и се приземи на осем метра разстояние — върху стария каменен кладенец. Съществата заръмжаха, а три от тях се втурнаха към него.

Лъвските рефлекси на Франк обаче не му изневериха. Той направи две от чудовищата на прах с ноктите си, а после разкъса със зъби гърлото на трето и го метна настрани. Оставаха обаче седем, при това без да брои двете, които преследваха приятелите му. Това бе лошо съотношение на силите, но Франк трябваше да задържи вниманието на съществата върху себе си. Той изрева към чудовищата и те отстъпиха назад.

Наистина бяха повече от него, но пък Франк беше царят на животните. Кравешките създания го знаеха, а освен това бяха видели как праща трима от техните в Тартара.

Франк реши да използва предимството си и скочи с оголени зъби. Стадото отстъпи.

Ако можеше да профучи между тях и да стигне приятелите си…

Справяше се добре, докато не реши да тръгне към арката. Една от кравите — или най-смелата, или най-тъпата в стадото — прие това като знак за слабост и атакува, като изпусна облак зелен газ в лицето му.

Той направи съществото на прах, но белята бе станала. Наложи си да не диша. Въпреки това почувства как козината по муцуната му гори. Очите му засмъдяха. Олюля се назад, замаян и заслепен. Чу как Нико крещи името му:

— Франк! Франк!

Опита да се съсредоточи. Отново се бе превърнал в човек и се препъваше. Чувстваше лицето си все едно се бели. Зеленикавият газ бе увиснал като облак между него и стадото. Останалите крави го гледаха притеснени и вероятно се чудеха дали той не крие още козове в ръкава си.

Погледна зад себе си. Нико ди Анджело въртеше злокобния меч от стикска стомана под арката и махна на Франк да побърза. В краката на Нико имаше две тъмни петна. Явно това бе останало от съществата, дръзнали да нападнат сина на Хадес.

Но Хейзъл… момичето се бе облегнало на стената зад брат си и не мърдаше. Франк хукна към нея, забравил за стадото чудовища. Мина покрай Нико и я стисна за раменете. Главата й клюмна на гърдите му.

— Издиша газта право в лицето й — каза тъжно Нико. — Аз… бях прекалено бавен.

Франк не можеше да разбере дали Хейзъл диша. Ярост и отчаяние се спуснаха пред погледа му. Винаги бе изпитвал неприязън към Нико, а сега бе готов да го изхвърли в най-близкия канал. Не бе честно, но на Франк не му пукаше. Нито пък на боговете, които крещяха в главата му.

— Трябва да стигнем до кораба — каза той.

Кравешката орда ги гледаше от прага и отново започна да тръби. Още чудовища отвърнаха от околните улици. Скоро щяха да пристигнат подкрепления и героите да бъдат обкръжени.

— Няма да стигнем пеша — отвърна Нико. — Франк, превърни се в гигантски орел… и не се безпокой за мен. Върни я на борда на Арго II.

Лицето на Франк пламтеше от болка, а гласовете крещяха в главата му. Той далеч не бе сигурен, че може отново да промени формата си. Понечи да опита, но чу глас зад гърба си:

— Приятелите ти не могат да помогнат. Не знаят лекарството.

Франк се завъртя. На прага на черната къща стоеше млад човек в дънкови дрехи. Имаше къдрава черна коса и дружелюбна усмивка, но Франк се съмняваше да е приятел. Всъщност едва ли бе човек.

Но в момента не му пукаше.

— Можеш ли да я излекуваш? — попита той.

— Разбира се — отвърна младежът, — но ще е по-добре да побързате. Мисля, че успяхте да ядосате всеки катоблепс във Венеция.