Домът на Хадес

XIII. Пърси

Пърси беше водил приятелката си на много романтични места, но Тартара не беше сред тях.

Вървяха по течението на река Флегетон и залитаха по черния терен. Често им се налагаше да прескачат пропасти или да се крият зад скали, в случай че вампирките пред тях забавеха крачка.

Беше трудно да се държат на такова разстояние от тях, че хем да не бъдат забелязани, хем да не изпускат Кели и спътничките й от поглед. Горещината на реката изгаряше кожата на Пърси, а всяко вдишване сякаш го изпълваше със стъкълца с аромата на сяра. Когато ожаднееха, единствената им възможност беше да си сръбнат малко освежаващ течен огън.

Можеше да се каже, че Пърси води момичетата на интересни места.

Поне глезенът на Анабет се бе излекувал и тя вече почти не куцаше. Разнообразните й наранявания и драскотини бяха избледнели. Беше вързала косата си на опашка с парче плат от дънките си, а сивите й очи блестяха на светлината на огнената река. Според Пърси изглеждаше страхотно, макар да бе пребита, овъглена и облечена като клошар.

Какво от това, че бяха в Тартара? Какво от това, че шансът да оцелеят бе едно на милион? Бе толкова щастлив, че са отново заедно, че едвам скриваше усмивката си.

Пърси се чувстваше и физически по-добре, въпреки че дрехите му изглеждаха сякаш са минали през ураган от натрошено стъкло. Беше гладен, жаден и безумно изплашен (не че щеше да каже на Анабет това), но не усещаше отчаянието, което се беше просмукало в костите му при потапянето в река Кокит. А и огнената вода наистина му бе вдъхнала сили, въпреки че вкусът й беше отвратителен.

Не можеше да прецени колко време е минало. Вървяха покрай реката, а наоколо се редяха отвратителни пейзажи. Едничката утеха бе това, че емпусите не бяха никак бързи. Те се клатушкаха на своите бронзови и магарешки крака, съскаха и от време на време започваха да се бият помежду си. Изглежда, не бързаха да стигнат Портите на Смъртта.

Всъщност ускориха крачка само веднъж — когато забелязаха някакъв труп край реката. Пърси не можеше да прецени от какво е — друго чудовище или някакво животно, — но емпусите го нападнаха с вълчи апетит.

Когато демоните приключиха и продължиха напред, Пърси и Анабет видяха, че от тялото са останали няколко кокалчета и лъщящи петна, които бързо засъхваха от речната горещина. Пърси не се и съмняваше, че емпусите биха изяли някой полубог със същото удоволствие.

— Хайде. — Той дръпна Анабет настрана от зловещите останки. — Не трябва да ги изпускаме.

Докато вървяха, Пърси си спомни за първата си битка с Кели в гимназията „Гуди“, когато с Рейчъл Елизабет Деър попаднаха в капан в кабинета по музика. Тогава ситуацията бе изглеждала безнадеждна. Сега обаче бе готов на всичко, за да има толкова лесен за решаване проблем. Все пак тогава се намираше в света на смъртните. Тук нямаше къде да избяга.

Уау. Ситуацията наистина беше лоша, щом си спомняше за войната с Кронос като за добрите стари времена. Бе направо тъжно. Толкова се бе надявал нещата за тях с Анабет да се пооправят, но мойрите явно бяха решили да предат съдбите им с бодлива тел вместо с прежда, все едно за да проверят на колко натиск могат да издържат двама герои.

След няколко километра емпусите потънаха зад един хребет. Когато Пърси и Анабет се забързаха след тях, установиха, че са на ръба на гигантска скала. Флегетон се изливаше от нея в пламтящ водопад, а демоните подскачаха по скалите около него като планински кози.

Пърси усети как сърцето му се качва в гърлото. Дори с Анабет да успееха да слезнат до долу живи, не ги очакваше нищо хубаво. Пейзажът под тях се състоеше от мрачни пепеляви равнини, по които никнеха само уродливи черни дървета, приличащи на гигантски пипала на насекоми. Земята беше покрита с мехури. От време на време някой от тях се подуваше и се пръсваше, за да разкрие ново чудовище, което излизаше като ларва от яйце.

Внезапно Пърси изгуби апетит.

Всичките чудовища пъплеха в една и съща посока — към огромната черна мъгла, която поглъщаше хоризонта като буреносен фронт. Флегетон течеше натам до средата на пътя, където се срещаше с друга река, чиито води изглеждаха черни и дълбоки. Това може би беше Кокит. Двете течения се сливаха със съскане и образуваха гигантски облак пара, който скриваше всичко като в мъгла.

Колкото по-дълго гледаше Пърси в тъмнината, толкова по-малко искаше да продължи напред. Нямаше представа какви черни тайни се крият в мрака — океан, бездънна яма, а може би армия от чудовища. Но ако Портите на Смъртта бяха в тази посока, това беше единственият им шанс да стигнат дома.

Той надникна от ръба на скалата.

— Жалко, че не можем да летим — промърмори.

Анабет потърка ръце.

— Помниш ли летящите обувки на Люк? Чудя се дали не са някъде там долу.

Пърси ги помнеше. Тези обувки бяха прокълнати да завлекат носещия ги в Тартара. Едва не бяха отмъкнали най-добрия му приятел Гроувър.

— Бих се зарадвал и на аероплан.

— А може би летенето не е толкова добра идея — отвърна Анабет и посочи въздуха над тях. Пърси забеляза тъмни крилати сенки, които кръжаха под кървавочервените облаци.

— Фурии? — предположи Пърси.

— Или някакви други твари — отвърна Анабет, — в Тартара има всякакви чудовища.

— Включително такива, които хрупат аероплани за закуска — предположи Пърси. — Ясно. Ще слизаме по камънаците.

Вече не виждаше емпусите под себе си. Бяха изчезнали зад един от хребетите, но това нямаше значение. Бе ясно по кой път трябва да поемат героите. Трябваше да тръгнат към чернотата на хоризонта като скверните, подобни на личинки изчадия, които Тартара снасяше постоянно.

Кой знае защо идеята не изпълни Пърси с ентусиазъм.