Домът на Хадес

XXXVII. Анабет

Да изгуби зрението си беше лошо, а да се почувства разделена от Пърси — ужасяващо.

Но да го гледа как умира от кръвта на горгоната, без да е способна да стори каквото и да било — това беше най-ужасното проклятие.

Боб метна Пърси на рамо като сак със спортна екипировка, а скелетното коте се намести на гърба на момчето и замърка. След това тръгна с бърз дори за титан ход, а това означаваше, че за Анабет бе почти невъзможно да спазва темпото му.

Дробовете я боляха. По кожата й отново излязоха мехури. Вероятно й трябваше още глътка огнена вода, но река Флегетон бе останала далеч зад гърба им. Тялото й бе толкова съсипано и уморено, че тя забрави какво е да не те боли нищо.

— Далеч ли е? — изхриптя тя.

— Почти прекалено далеч — отвърна Боб, — но може би не.

Благодаря за ясния и конкретен отговор — помисли си Анабет, но бе твърде уморена, за да продължи разговора.

Пейзажът се смени отново. Все още вървяха надолу и това на теория трябваше да ги улесни. Наклонът обаче бе под най-неприятния ъгъл — бе твърде стръмно, за да тичаш, и твърде рисковано, да нарушиш концентрацията си дори за миг. Повърхността от поддаващ под стъпките чакъл, а понякога се забелязваха и локви слуз. Анабет видя подобни на козина трънаци, на които можеше да си пробие краката, както и странни образувания, които трябваше да са скали, но подозрително напомняха на гигантски брадавици с размера на пъпеш. Тя не искаше да гадае, но се опасяваше, че Боб я води надолу по дебелото черво на Тартара.

Въздухът стана по-тежък и се изпълни с отвратителна смрад на отходен канал. Мракът може и да не бе толкова гъст, но Анабет виждаше Боб само заради сиянието на бялата му коса и върха на копието му. Забеляза, че той не е прибрал острието обратно в метлата и това я притесни допълнително.

Тялото на Пърси отскачаше от гърба на титана и принуждаваше котенцето да се намества допълнително. Понякога момчето надаваше стон и Анабет имаше чувството, че някой стиска сърцето й в менгеме.

Спомни си чаеното парти, на което бе с Пайпър, Хейзъл и Афродита в Чарлстън. Богове, изглеждаше й толкова отдавна. Тогава Афродита бе изпаднала в пристъп на носталгия към добрите стари времена на Гражданската война, когато любовта и кръвопролитията бяха вървели ръка за ръка и бе дала Анабет за пример на другите две момичета.

„Някога й обещах, че любовният й живот ще е интересен. Е, не е ли така?“

На Анабет й се бе приискало да удуши богинята на Любовта. Животът й бе прекалено интересен. Сега просто се надяваше на щастлив край. Това трябваше да е възможно, въпреки легендите за трагичната участ на героите. Винаги можеше да има изключение, нали? А и ако страданието носеше награди, то с Пърси заслужаваха най-голямата.

Спомни си за мечтата му да уседнат в Нов Рим и да създадат семейство. Първоначално идеята да живее сред римляни я бе ужасила. Бе намразила другия лагер, задето й бе отнел любимия.

Но сега с радост щеше да приеме предложението.

Стига само да оцелееха. Стига Рейна да бе получила съобщението й. Стига още милион неща да се развиеха както трябва.

Спри — скара се тя сама на себе си.

Трябваше да се съсредоточи върху настоящето, да стъпва отново и отново надолу по тези ужасни вътрешности.

Усети коленете си немощни и загряти като закачалки, опънати до точка на пречупване. Пърси продължаваше да стене нещо насън, но тя не можеше да го разбере.

Внезапно Боб спря.

— Виж!

Пред тях в мрака спускането спираше и пътят им стигаше до черно блато. Жълтеникава мъгла, от която се носеше зловонието на сяра, бе увиснала във въздуха. Въпреки липсата на слънчева светлина, тук имаше истински растения — туфи тръстика, сухи дървета без листа, дори няколко нездрави на вид цветя цъфтяха в калта. Мъхове изпълваха пространството между бълбукащите ями с катран. Точно в калта пред Анабет имаше следи с размера на капаци от кофа за боклук, които разкриваха, че от тук е минало нещо с дълги пръсти, завършващи със заострени нокти.

За жалост, Анабет разпозна от какво са следите.

— Дракон?

— Да! — ухили се Боб. — Това е много добре!

— Така ли? И защо?

— Защото означава, че сме близо!

И Боб навлезе в блатото.

Анабет искаше да закрещи. Мразеше факта, че е оставена на милостта на един титан — особено на такъв, който бавно възвръща паметта си и ги води към някакъв „добър“ гигант. Мразеше и това, че трябва да навлезе в блато, което очевидно е леговище на дракон.

Но Боб носеше Пърси на рамо и ако Анабет се поколебаеше, щеше да изгуби и двамата в мрака. Затова се затича подир тях, като подскачаше по покритата с мъхове суша и и се молеше на Атина да не пропадне в някоя яма.

Най-накрая неравният терен принуди Боб да забави ход. Когато Анабет го настигна, тя застана зад него и провери състоянието на Пърси. Челото му бе потно и горещо и той мърмореше нещо в трескав сън. Тя няколко пъти чу името си и едвам сподави хлипа си. Котето започна да мърка по-силно и се сви на кълбо.

Най-накрая жълтата мъгла се раздели и разкри кално сечище, подобно на остров сред мочурището. Земята бе покрита с пънове и подобни на брадавици могили, а в центъра й имаше огромна колиба, направена от кости и зеленикава кожа. От върха й излизаше дим. Входът бе покрит със завеса, направена от люспите на влечуго, а отстрани имаше две факли, изработени от бедрените кости на незнайно чудовище. Пламъците им блестяха в яркожълто.

Това, което привлече вниманието на Анабет обаче, бе черепът на дракон. На петдесет метра навътре в сечището, на половината път до колибата, имаше огромен дъб, наклонен под ъгъл от четиридесет и пет градуса. Драконови челюсти обграждаха ствола му, все едно чудовището е изплезило дървесен език.

— Да — промърмори Боб, — много добре.

Нищо от видяното не се видя добро на Анабет, но преди да може да възрази, Малък Боб изви гръбче и изсъска. Зад тях отекна гръмотевичен рев — звук, който Анабет не бе чувала от битката за Манхатън насам.

Тя се обърна и видя дракона, който тичаше към тях.