Домът на Хадес

LXVI. Франк

Въпреки обедната жега и бушуващата буря от смъртоносна енергия, група туристи се катереха по руините. За щастие, не бяха много и не обърнаха внимание на героите.

След тълпите в Рим Франк бе спрял да се притеснява, че ще ги забележат. Щом можеха да прелетят с бойния си кораб над Колизея, стреляйки с балистите, и дори да не предизвикат задръстване, явно всичко можеше да им се размине.

Нико ги водеше. Прескочиха стара стена и се спуснаха по един разкопан канал. Най-накрая стигнаха каменен вход, който ги насочи навътре. Бурята черна енергия сякаш излизаше точно над главите им. Докато гледаше завихрените пипала от мрак, Франк се почувства все едно е попаднал на дъното на тоалетна, в която някой пуска водата. Това изобщо не успокои нервите му.

— Оттук нататък става по-трудно — обърна се към групата Нико.

— Готино — отвърна Лио. — Понеже досега беше много лесно.

— Ще видим докога ще запазиш чувството си за хумор — изгледа го Нико. — Не забравяй, че поклонниците са идвали да общуват с духовете на предшествениците си. Под земята ще видите неща, които не са лесни за гледане, и ще чуете гласове, които ще се опитат да ви отведат настрани по тунелите. Франк, направи ли ечемичените кексчета?

— Какво? — Франк се бе замислил за баба си и за майка си. Чудеше се дали няма да му се явят. За пръв път от няколко дни гласовете на Арес и Марс отново започнаха да спорят в главата му, обсъждайки любимите си начини да убиеш някого.

— Аз взех кексчетата — рече Хейзъл. Тя извади вълшебните ечемичени закуски, които бяха направили от семената, връчени им от Триптолем във Венеция.

— Яжте — посъветва ги Нико.

Франк сдъвка смъртоносния десерт и опита да не се задави. Напомни му на сладко, направено със стърготини, вместо със захар.

— Вкусно — обади се Пайпър, но дори дъщерята на Афродита не можа да се сдържи да не направи гримаса.

— Добре — преглътна Нико последната хапка от сладкиша си, — това трябва да ни предпази от отровата.

— Отрова? — попита Лио. — Пропуснах ли отровата? Понеже обожавам отрови.

— Скоро — обеща Нико. — Само трябва да се държим заедно. Така може и да избегнем гибелта и лудостта, които ни дебнат в тунелите.

С тази ведра забележка Нико ги поведе под земята.

Тунелът се спускаше полека и надолу, а таванът се крепеше на масивни бели арки, които напомняха на Франк за ребрата на кит. Докато вървяха, Хейзъл прокара ръка по зидарията.

— Това не е било част от храма — прошепна тя. — Това са основите на имение, построено в по-късен етап от историята на Гърция.

На Франк му се стори зловещо, че Хейзъл може да узнае толкова много за подземието само като върви през него. Никога не я бе улавял в грешка.

— Имение? — попита той. — Моля те, кажи ми, че не сме на грешното място!

— Домът на Хадес е под нас — увери го Нико. — Но Хейзъл е права, горните нива са много по-нови. Когато археолозите за пръв път разкопали тук, помислили, че са намерили Некромантейона. После осъзнали, че руините са твърде нови и затова решили, че са сбъркали мястото. Но всъщност били прави, просто не копали достатъчно надълбоко.

Завиха и спряха. Тунелът пред тях свършваше с огромен каменен блок.

— Срутване? — попита Джейсън.

— Изпитание — отвърна Нико. — Хейзъл, би ли…

Хейзъл пристъпи напред и постави ръка на камъка. Цялата скала се разпадна на прах.

Тунелът потрепери. По тавана се появиха пукнатини. За един ужасен миг Франк помисли, че ще бъдат смазани под тонове земна маса. Щеше да бъде разочароващ финал за приключението им, след всичко, което бяха преживели. Тогава тътенът спря. Прахта улегна.

Разкри се стълбище, което водеше по-навътре в земята. Още арки поддържаха тавана. Вече бяха по-начесто, изваяни от полиран черен камък. Видът им замая Франк — все едно гледаше в безкрайно огледало. По стените имаше груби рисунки на черен добитък, който върви надолу.

— Мразя кравите — обади се Пайпър.

— Съгласен съм — отвърна Франк.

— Това са говедата на Хадес — обясни Нико. — Те символизират…

— Вижте — посочи Франк.

На първото стъпало от стълбището блестеше златна чаша. Франк бе сигурен, че само допреди миг я нямаше. Чашата бе пълна с тъмнозелена течност.

— Ура! — обади се Лио, но дори той звучеше притеснен. — Предполагам, че това е отровата ни.

Нико взе чашата.

— Застанали сме на древния вход на Некромантейона. Одисей дошъл тук, за да се посъветва с героите от древността и да попие мъдростта на мъртвите.

— Предполагам, че мъртвите са му казали да се маха, докато може — предположи Лио.

— И аз бих последвала съвета им — призна Пайпър.

Нико отпи от чашата, след което я предложи на Джейсън.

— Поиска доверието ми, сине на Юпитер. Сега аз искам твоето. Вярваш ли ми?

Франк не бе сигурен за какво говори Нико, но Джейсън дори не се поколеба. Той взе чашата и отпи от нея.

След това я предаде на останалите. Всеки отпи глътка от отровата. Докато чакаше реда си, Франк се опита да спре треперенето на краката си. Стомахът му се бе свил на топка. Запита се какво ли би казала баба му, ако можеше да го види сега.

„Глупак си остана, Фай Занг — щеше да му се скара тя. — Ако всичките ти приятели пият отрова, какво ще направиш?“

Франк остана последен. Вкусът на зелената течност му напомни на ябълков сок. Той изпи съдържанието на чашата и тя изчезна от ръцете му в облак дим.

— Поздравления — кимна Нико, видимо доволен. — Ако отровата не ни погуби, ще успеем да слезем в първото ниво на Некромантейона.

— Само в първото ниво? — попита невярващо Пайпър.

Нико се обърна към Хейзъл и й посочи стълбите.

— След теб, сестро.

Не след дълго Франк се почувства напълно изгубен. Стъпалата се разделяха в три различни посоки. Веднага щом Хейзъл избра едната, стълбите се разклониха отново. Напредваха през преплитащи се тунели и вкопани, изглеждащи еднакво погребални камери — с издълбани ниши в стените, в които някога може би бе имало трупове. Арките над вратите бяха украсени с изображения на черни крави, бели тополи и сови.

— Мислех, че совата е символ на Миневра — промърмори Джейсън.

— Но кукумявката е на Хадес — отвърна Нико. — Крясъкът й е лоша поличба.

— Натам. — Хейзъл посочи към един праг, който изглеждаше по същия начин като останалите. — Това е единственото място, което няма да падне на главите ни.

— Значи е добър избор — заключи Лио.

Франк имаше чувството, че напуска света на живите. Кожата му настръхна и той се запита дали това не е страничен ефект от отровата. Торбичката с дръвчето натежа на колана му. На странния отблясък от магическите им оръжия приятелите му изглеждаха като блуждаещи духове.

Студен вятър повя по лицето му. Арес и Марс бяха замлъкнали, но на Франк му се стори, че чува други гласове, които неспокойно шептят по страничните коридори, подканят го да се отклони от пътя си и да ги изслуша.

Най-накрая стигнаха арка, издълбана във формата на човешки черепи. А може би наистина беше от черепи, вградени в скалата. Празните очни кухини сякаш премигнаха на пурпурната светлина от скиптъра на Диоклециан.

Франк едва не си удари главата в тавана, когато Хейзъл го хвана за ръка.

— Това е входът към второто ниво — каза тя. — По-добре да погледна.

Франк дори не бе осъзнал, че е застанал на прага.

— Ами, да… — стори й път той.

Хейзъл прокара пръсти по вградените черепи.

— Няма капани на прага, но… нещо не е наред. Чувството ми за подземна ориентация е замъглено, все едно някой се бори с мен и прикрива това, което е пред нас.

— Магьосницата, за която те предупреди Хеката? — предположи Джейсън. — Онази, която Лио видя в съня си? Как се казваше?

— По-добре ще е да не изричаме името й — прехапа устни Хейзъл, — но бъдете нащрек. Едно нещо е сигурно. Оттук нататък мъртвите имат по-голяма сила от живите.

Франк не бе сигурен откъде тя знае това, но й повярва. Гласовете в мрака шепнеха все по-настойчиво и той с крайчеца на окото си забеляза движение в сенките. От начина, по който се озъртаха приятелите му, се досети, че и те виждат разни неща.

— Къде са чудовищата? — попита той на висок глас. — Мислех, че Гея има армия, която охранява Портите.

— Не знам — отвърна Джейсън. Бледата му кожа изглеждаше зеленикава като отровата от чашата. — Ако трябва да съм честен, в момента предпочитам битка с тях.

— Внимавай, какво си пожелаваш, братле — каза Лио и призова пламък от ръката си. Този път Франк се зарадва на огъня. — Лично аз се надявам да няма никой вкъщи. Влизаме, намираме Пърси и Анабет, унищожаваме Портите и си излизаме. Може да спрем за сувенири в някой магазин.

— Ех — отговори Франк, — да можеше да стане така…

Тунелът се разтърси и от тавана започна да пада пръст. Хейзъл стисна ръката на Франк.

— Това бе на косъм — промърмори тя. — Коридорите няма да издържат още дълго.

— Портите на Смъртта се отвориха отново — рече Нико.

— Струва ми се, че става на всеки петнайсет минути — отбеляза Пайпър.

— На всеки дванайсет — поправи я Нико, макар да не обясни откъде знае това. — По-добре ще е да побързаме. Пърси и Анабет са наблизо и са в опасност. Чувствам го.

Продължиха по пътя си. Коридорите се разшириха, а таваните достигнаха шест метра височина. Бяха изрисувани с множество кукумявки, накацали по клоните на бели тополи. Това, че е по-широко, трябваше да успокои Франк, но единственото, за което можеше да мисли, бе бойната тактика. Тунелите бяха достатъчно големи, за да подслонят огромни чудовища, дори гиганти. Имаше задънени коридори навсякъде — идеални за засади. Групата лесно можеше да бъде обсадена. Нямаше да могат да избягат.

Всички инстинкти на Франк му нашепваха да се махне от тези тунели. Това, че не виждаше чудовищата, означаваше само, че те се крият и му готвят капан. Франк обаче не можеше да стори нищо по въпроса. Трябваше да намерят Портите на Смъртта.

Лио приближи пламъка до стените. Франк видя надписи на старогръцки, надраскани по камъка. Не можеше да чете езика, но предположи, че са изписани от поклонниците преди хиляди години молитви и наричания, призоваващи мъртвите. Подът на тунела бе осеян с керамични отломки и сребърни монети.

— Жертвоприношения? — предположи Пайпър.

— Да — съгласи се Нико. — Ако искаш мъртвите да ти се явят, трябва да им дадеш нещо.

— Нека не даваме нищо — предложи Джейсън. Никой не възрази.

— Тунелът е нестабилен — предупреди ги Хейзъл. — Подът може… е, просто ме последвайте и стъпвайте точно там, където стъпвам аз.

Тя продължи напред. Франк вървеше точно след нея, не защото се чувстваше особено смел, а защото искаше да е наблизо в случай, че Хейзъл има нужда от помощта му. Гласовете на бога на Войната отново спореха в главата му. Чувстваше, че наблизо има опасност.

Съвсем наблизо.

Фай Занг.

Спря на място. Този глас… не беше на Арес или Марс. Идваше вдясно от него, все едно някой шепти в ухото му.

— Франк? — прошепна Джейсън зад гърба му. — Хейзъл, спри за малко. Франк, какво не е наред?

— Нищо — отвърна Франк, — просто…

Пилос — каза тогава гласът. — Очаквам те в Пилос.

Все едно отровата се покачи нагоре към гърлото му. Франк бе виждал страшни неща и преди. Бе се изправял срещу самия бог на Смъртта.

Но този глас го ужасяваше по-различен начин. Той отекваше до мозъка на костите му и сякаш знаеше всичко за него — проклятието му, историята му, дори бъдещето, което го очакваше.

Баба му винаги бе уважавала предците си. Това бе китайски обичай. Трябваше да умиротвориш духовете. Да ги приемаш насериозно.

Франк винаги бе смятал суеверията на баба си за нелепи. Но сега промени мнението си. Нямаше съмнение, че в момента разговаря с някой от предшествениците си.

— Франк, не мърдай — Хейзъл прозвуча обезпокоена.

Той погледна надолу и осъзна, че се е канел да излезе от редицата.

За да оцелееш, трябва да водиш — рече гласът. — Когато спрете, ще трябва да поведеш останалите.

— Да ги поведа накъде? — попита той на глас.

Но невидимото присъствие изчезна. Франк усети липсата му, все едно влажността на въздуха рязко е спаднала.

— Хей, човек — попита Лио, — може ли да не ни плашиш така? Благодаря предварително.

Приятелите на Франк го гледаха загрижено.

— Добре съм — успя да каже той. — Просто чух глас.

— Предупредих те — кимна Нико. — Оттук нататък ще става по-лошо. Трябва да…

Хейзъл вдигна ръка, за да ги накара да замълчат.

— Чакайте ме тук.

На Франк това не му хареса, но тя отиде напред сама. Преброи до двайсет и три преди тя да се върне. Лицето й бе изопнато и разтревожено.

— Пред нас има страшна стая — предупреди ги тя. — Не се паникьосвайте.

— Лесно е да го кажеш — промърмори Лио, но последваха Хейзъл в пещерата.

Мястото бе като кръгла катедрала, с толкова висок таван, че се губеше в мрака. Десетки други тунели водеха в различни посоки и във всяка отекваха призрачни гласове. Нещото, което изнерви Франк най-много, бе подът. Той бе оформен като мозайка от кости и скъпоценни камъни — ребра, бедрени кости и кокали от хълбоци, сплетени в гладка повърхност, осеяна с диаманти и рубини. Мозайката напомняше на скелети акробати, предпазващи скъпоценните камъни. Танц на смъртта и богатството.

— Не пипайте нищо — предупреди Хейзъл.

— Нямах и намерение — отвърна Лио.

— А сега накъде? — попита Джейсън, докато оглеждаше изходите.

Този път дори Нико изглеждаше неспокоен.

— Това трябва да е мястото, където жреците призовавали най-силните духове. Един от тези коридори води по-навътре в храма — до третото ниво и до олтара на самия Хадес. Но кой…

— Този — посочи Франк. В далечния край на стаята се бе явил призрак на римски легионер, който им махаше да го последват. Лицето му бе замъглено и неясно, но Франк усети, че духът гледа право към него.

— Защо натам? — намръщи се Хейзъл.

— Не виждате ли призрака? — попита Франк.

— Призрак? — отвърна Нико.

И таз добра! Щом Франк виждаше дух, който децата на Подземното царство не забелязват, нещо определено не бе наред. Почувства се все едно подът вибрира под него.

След това осъзна, че наистина вибрира.

— Трябва да стигнем до изхода — каза той. — Веднага!

Хейзъл едвам го удържа.

— Чакай, Франк! Подът е нестабилен, а под него… дори аз не съм сигурна какво има там. Трябва да подготвя план.

— Побързай тогава — настоя той.

Свали лъка си и подкара Хейзъл напред с цялата скорост, на която бе способен. Лио ги следваше, за да им освети пътя. Останалите бяха най-отзад. Франк знаеше, че плаши приятелите си, но не можеше да се сдържи. Чувстваше, че им остават броени секунди, докато…

Призракът на легионера пред тях изчезна. Пещерата се изпълни с чудовищни ревове — десетки, а може би и стотици врагове идваха от всички посоки. Франк разпозна гърлените крясъци на земеродните, ужасния писък на грифоните, бойните викове на циклопите — звуци, които помнеше от битката за Нов Рим, усилени от ехото под земята и отекващи в главата му дори по-силно от гласовете на баща му.

— Хейзъл, не спирай! — заповяда Нико.

Той отвърза скиптъра на Диоклециан от колана си. Пайпър и Джейсън изтеглиха мечовете си, а чудовищата нахлуха в пещерата. Авангардът от шесторъките земеродни ги атакува с порой от скали, които натрошиха като лед осеяния с кости и скъпоценности под. В центъра на стаята се появи цепнатина, която плъзна право към Лио и Хейзъл.

Нямаха време да внимават. Франк поведе приятелите си и тримата се затичаха по пода на пещерата. Стигнаха тунела на призрака, а над главите им прелетяха камъни и копия.

— Вървете! — извика Франк. — Бързо!

Хейзъл и Лио се скриха в тунела, който май беше единственото място, в което няма чудовища. Франк не бе сигурен, че това е на хубаво.

Едва изминал два метра, Лио се обърна към него.

— А другите?

Цялата пещера се разтърси. Франк погледна назад и куражът му се изпари. В пода бе зейнала петнайсетметрова яма, а от него бяха останали само две костени мостчета. Основната армия чудовища бе на другия край и мяташе каквото може по героите, включително и част от събратята си. Някои се опитаха да минат по мостовете и те заскърцаха под тежестта им.

Джейсън, Пайпър и Нико се намираха от близката страна на пещерата, което бе хубаво. Но бяха обкръжени от циклопи и адски хрътки. Още уроди заприиждаха от коридорите, а грифоните кръжаха под тавана. Пропастта не ги притесняваше ни най-малко.

Тримата герои никога нямаше да стигнат тунела. Дори Джейсън да се опиташе да полети с останалите, щяха да го застрелят.

Франк си спомни гласа на предшественика си.

„Когато спрете, трябва да ги поведеш.“

— Трябва да им помогнем — каза Хейзъл.

Умът на Франк работеше на бясни обороти, като пресмяташе различни бойни тактики. Осъзна какво точно може да стане, как щяха да загубят, дори как точно ще загинат…

Освен ако съотношението на силите не се променеше.

— Нико! — извика той. — Скиптърът!

Нико вдигна скиптъра на Диоклециан и пещерата се озари от пурпурна светлина. От пропастта изпълзяха призраци, други изникнаха от стените — цял римски легион в пълно бойно снаряжение. Те приеха физическа форма на ходещи трупове, но изглеждаха объркани. Джейсън им изкрещя на латински да се прегрупират и да нападнат. Немъртвите се затътриха към чудовищата и ги объркаха за миг, но това нямаше да им помогне много.

Франк се обърна към Хейзъл и Лио.

— Вие, двамата, продължавайте напред.

— Какво? — ококори се Хейзъл. — Не!

— Трябва.

Това бе най-трудното нещо, което Франк бе правил някога, но знаеше, че е единственият им шанс.

— Намерете Портите. Спасете Анабет и Пърси.

— Но… — Лио погледна зад гърба на Франк. — Внимавай!

Франк се наведе, за да избегне порой от скали. Когато се изправи, кашляйки прах, входът на тунела бе изчезнал. Голяма част от стената се бе изпарила и бе оставила купчина камъни.

— Хейзъл — потрепера гласът на Франк. Трябваше да вярва, че тя и Лио са живи от другата страна. Не можеше да си позволи да мисли другояче.

Гняв изпълни цялото му тяло. Той се обърна и нападна армията чудовища.