Девет дни.
Докато падаше, Анабет си спомни за Хезиод2, старогръцкия поет, който бе предположил, че ти трябват девет дни, за да пропаднеш от земята до Тартара.
Искрено се надяваше Хезиод да греши. Бе изгубила представа за времето, което с Пърси бяха изкарали в пропадане. Часове? Ден? Изглеждаше като цяла вечност. Не спираха да се държат за ръце, откакто бяха рухнали в процепа. Сега Пърси я бе притиснал до себе си, като я прегръщаше с цялата си сила, докато двамата потъваха в мрака.
Въздухът свистеше в ушите на Анабет. Стана по-горещ и по-влажен, все едно влизаха в гърлото на гигантски дракон. Наскоро счупеният глезен я болеше, но не можеше да види дали още е омотан в паяжина, или не.
Проклетата Арахна. Макар да бе хваната в собствената си паяжина, смазана от автомобил и хвърлена в Тартара, паякообразната жена бе успяла да отмъсти. Някакси бе омотала крака на Анабет и я бе повлекла със себе си в Ямата, а Пърси ги бе последвал.
Анабет не можеше да си представи, че Арахна може да е още жива там някъде в мрака. Не желаеше да среща чудовището отново, когато стигнеха дъното. Разбира се, това бе проява на оптимизъм. Дори да имаше дъно, Анабет и Пърси вероятно щяха да бъдат сплескани при удара в него, така че гигантските паяци бяха последната им грижа.
Тя уви ръце около Пърси и се опита да не заплаче. Никога не бе очаквала животът й да е лесен. Повечето герои умираха твърде млади, погубени от свирепи чудовища. Така бе още от древни времена. В крайна сметка неслучайно гърците бяха измислили трагедията. Знаеха, че съдбата на най-големите герои рядко завършва щастливо.
И все пак не беше честно. Беше преживяла толкова много, за да спаси проклетата статуя на Атина. И тъкмо когато беше успяла, беше се събрала с Пърси и й се беше сторило, че нещата отиват към по-добре, двамата се гмурнаха към смъртта си.
Дори боговете не можеха да бъдат толкова жестоки.
Гея обаче можеше. Тя не беше като останалите богове. Майката Земя бе по-древна, по-свирепа, по-кръвожадна. Докато пропадаше към дълбините, Анабет можеше да си представи смеха й.
Момичето притисна устни до ухото на Пърси.
— Обичам те.
Не бе сигурна дали той може да я чуе. Ако обаче загинеха, искаше това да са последните й думи.
Отчаяно се мъчеше да измисли план, с който да се спасят. Все пак бе дъщеря на Атина. Бе доказала уменията си в римските катакомби, като преодоля серия изпитания само с ума си. Дори тя обаче не можеше да изнамери начин да спре пропадането им.
Никой от тях двамата не умееше да лети като Джейсън, който контролираше вятъра, или като Франк, който можеше да се превръща в птица. Ако стигнеха дъното с тази скорост… това щеше да е краят им.
Сериозно се питаше дали не може да направи парашут от ризите им — толкова бе отчаяна, — но тогава нещо около тях се промени. Червеникаво сияние изпълни мрака. Забеляза, че вижда косата на Пърси, докато го прегръщаше. Свистенето в ушите й се усили до рев, а въздухът стана непоносимо горещ. Лъхна я смрад на развалени яйца.
Внезапно се озоваха в невъобразимо огромна пещера. Анабет видя дъното под тях. Бе на около километър разстояние. За миг бе твърде смаяна, за да може да мисли. Цял Манхатън можеше да се побере в тази пещера и пак щеше да остане място. Червени облаци изпълваха въздуха като изпарения от кръв. Пейзажът — или поне това, което успяваше да види от него — се състоеше предимно от каменисти черни полета, стръмни планини и бездънни пропасти. От лявата страна на Анабет земята бе насечена от поредица скали, подобни на гигантски стъпала, слизащи все по-надолу в бездната.
Вонята на сяра й пречеше да се съсредоточи, но тя успя да огледа земята под тях и забеляза ивица от нещо черно и блестящо.
Река!
— Пърси! — извика тя в ухото му. — Вода!
И размаха бясно ръце. Изражението на Пърси бе трудно за разчитане на бледото червеникаво сияние. Изглеждаше като че ли е изпаднал в шок, но въпреки това кимна в знак, че я е разбрал.
Пърси можеше да контролира водата. Оставаше да се надяват, че това под тях е вода. Ако наистина беше така, може би щеше да успее да омекоти падането им. От друга страна, Анабет бе чувала ужасни разкази за реките в Подземния свят. Те можеха да изтрият спомените ти, да изгорят душата ти, да направят тялото ти на пепел. Реши да не мисли за това. Реката бе едничкият им шанс за спасение.
Миг преди да я достигнат, Пърси извика и водата изригна като огромен гейзер, който ги погълна напълно.