Домът на Хадес

LI. Лио

Първите няколко дни бяха най-лоши.

Лио спеше навън, в легло от хавлиени кърпи, под звездите. Нощем, дори на летния плаж в Огигия, ставаше студено, затова той си палеше огън с останките от масата за пикник. Това малко го разведряваше.

През тези дни той обиколи периферията на острова, но не намери нищо интересно за човек, който не е почитател на плажовете и безкрайното море. Опита да изпрати съобщение по Ирида чрез дъгата, оформяща се от морските пръски, но не постигна нищо. Нямаше драхми, които да предложи на богинята, а тя явно не се интересуваше от гайки и болтове.

Дори не сънуваше, което бе необичайно за него — или за който и да е било герой. Нямаше представа колко време е минало в останалия свят. Дали приятелите му се бяха справили с Хиона? Дали го търсеха, или бяха отплавали към Епир, за да довършат подвига?

Не знаеше на какво да се надява.

Сънят, който сънува на Арго II — как злата магьосница му казва да скочи от висока скала в облаците или да се спусне в тъмен тунел, в който шептят призрачни гласове — най-сетне му се изясни. Тунелът явно представляваше Домът на Хадес, който Лио никога нямаше да види. Вместо това, бе скочил от скалата и се бе приземил на този глупав остров. В съня си обаче Лио поне бе имал избор, което не се сбъдна наяве. Хиона просто го бе взела от кораба и изстреляла извън орбита. Не беше честно.

А най-лошото на това да е затворен тук? Губеше представа за дните. Събуждаше се някоя сутрин и не можеше да си спомни дали е изкарал три нощи в Огигия, или четири.

Калипсо не му помагаше особено. Когато я попита за това в градината, тя само поклати глава и каза:

— Тук времето тече по различен начин.

Страхотно. Значи навън можеше да е минал век и войната с Гея отдавна да е приключила по един или друг начин. А може би бе прекарал в Огигия пет минути и целият му живот щеше да изтече тук за времето, през което приятелите му закусват в столовата на Арго II.

Така или иначе, трябваше да се махне от този остров.

Калипсо го съжали и започна да му помага с каквото може. Пращаше невидимите си слуги да оставят чинии с печено и бокали с ябълков сайдер в края на градината. Дори му изпрати нов комплект дрехи — обикновени, небоядисани памучни панталони и риза, която явно бе изтъкала на стана си. Стояха му толкова добре, че Лио се запита как му е взела мерки. Може би имаше номер за мършави момчета.

Бе доволен от това, че има нови дрехи, тъй като старите се бяха вмирисали на пот и на въглен. Обикновено Лио можеше да предпази облеклото си от изгаряне, когато се запали, но трябваше да се съсредоточи. Понякога, докато бе работил в лагера над някой проект, се бе усещал, че е останал само с магическия си колан и с димящи гащи. Винаги се бе смущавал доста.

Въпреки даровете си, Калипсо определено не искаше да се вижда с него. Веднъж бе подал глава в пещерата й и тя се бе развикала и бе започнала да го цели с гърненца.

Да, определено не бе от „Тим Лио“.

Накрая си направи бивак близо до пътеката, където плажът стигаше до хълмовете. Така бе близо до храната, но на Калипсо не й се налагаше да го гледа и цели с посудата си.

Направи си подслон със съчки и малко брезент. Изкопа си огнище. Дори си построи пейка и работна маса от клони и коренища, изхвърлени от морето. Прекара часове в човъркане на Архимедовата сфера — почистваше я и оправяше изгорелите чаркове. Направи си компас, но стрелката се въртеше като полудяла. Лио предположи, че дори и GPS нямаше да му помогне на това място. Островът бе създаден, за да е извън картата и да е невъзможно да го напуснеш.

Спомни си старата бронзова астролабия, която бе взел в Болоня. Джуджетата му бяха казали, че е направена от Одисей. Той се опасяваше, че Одисей си е мислел точно за този остров, когато я е конструирал, но за нещастие Лио я бе оставил на работната маса Бъфорд на борда на кораба. Пък и джуджетата му бяха казали, че астролабията не работи. Нещо свързано с кристала…

Разхождаше се по плажа и се чудеше защо ли Хиона го е изпратила тук. Може би не бе случайно. Защо обаче просто не го бе убила? Дали не искаше да остане сам завинаги, извън времето? Може би подозираше, че боговете са прекалено извън строя, за да обръщат внимание на Огигия и да развалят магията си. Вероятно затова Калипсо бе все още затворена тук, а вълшебният сал не идваше за Лио.

А може би за да се измъкне, Калипсо първо трябваше да се влюби в него. Все пак това бе наказанието й, да гледа как мъжете, които обича, я напускат. Това бе проблем, тъй като тя никога нямаше да го хареса. Искаше той да се махне. Така и двамата си оставаха в капан. Ако това бе планът на Хиона, можеше само да се възхити. Бе наистина хитро.

Една сутрин обаче направи ново откритие и нещата се обърнаха надолу с главата.

Лио се разхождаше по хълмовете по течението на малък ручей, който ромонеше между две големи кедрови дървета. Тази част от Огигия му харесваше. От нея не се виждаше морето и той можеше да си представя, че не е затворник на остров. В сянката на дърветата се чувстваше почти като в лагера на нечистокръвните и в гората, водеща към бункер номер девет.

Скочи над потока. Но вместо да попаднат на мека пръст, краката му се удариха с тракане в нещо много по-здраво.

Метал.

Развълнуван, започна да копае, докато не видя отблясъка на бронз.

— Леле-мале! — Той се разсмя като луд и изкопа металните отпадъци. Нямаше представа какво търсят тук. Хефест често изхвърляше разни неща от божествената си работилница и може би част от тях бяха попаднали в Огигия.

Лио намери няколко жици, изкривени зъбни колелета, бутало, което може би все още работеше, и изкривени пластини божествен бронз. Най-малкият беше с размера на поставка за чаша, а най-големият — колкото боен щит.

Не беше много — направо нищо, в сравнение с изобилието в бункер номер девет или дори със запасите му на борда на Арго II. Но бе нещо повече от скалите и пясъка.

Той погледна нагоре към слънцето, което сякаш му намигваше през кедровите клони.

— Тате? Ако ти си ми пратил тези неща, благодаря. Ако не си… ами, пак благодаря.

След това събра намереното съкровище и го отнесе обратно в лагера си.

След това дните започнаха да текат по-бързо и много по-шумно.

Най-напред Лио си направи пещ от тухли от кал, всяка от които изпече на ръка със собствения си огън. След това намери огромна скала, която можеше да използва за наковалня и започна да вади пирони от колана си, докато не събра толкова много, че да ги стопи на метален плот за нея.

След като свърши, започна да работи по божествения бронз. Всеки ден чукаше, докато каменната наковалня не се напукаше или клещите му не се изкривеха, или подпалките му не свършеха. Всяка вечер рухваше изпотен и покрит със сажди, но въпреки това се чувстваше страхотно. Поне работеше и се опитваше да се измъкне.

Първия път, когато Калипсо го посети, бе, за да се оплаче от шума.

— Пушек, огньове и цялото това тракане по метала! — възмути се тя. — Подплаши птичките ми!

— Не и птичките! — изръмжа Лио.

— Какво се опитваш да постигнеш?

Той погледна нагоре и едва не смачка палеца си с чука. Бе се взирал в огъня и метала толкова дълго, че бе забравил колко красива е Калипсо. Влудяващо красива. Стоеше с огряна от слънцето коса, с рокля, вееща се около краката й, и с кошница с плодове и прясно изпечен хляб под ръка.

Лио се опита да не обръща внимание на къркорещия си стомах.

— Опитвам се да се махна от този остров — отвърна той, — а ти искаш точно това, нали?

Калипсо се намръщи и остави кошницата до завивките му.

— Не си ял от два дни. Почини си малко и хапни.

— От два дни? — Лио дори не бе забелязал, което го изненада. Той обичаше да си похапва. Но по-изненадващото бе, че Калипсо е забелязала.

— Благодаря — промърмори той — и, ъъъ, ще се опитам да работя по-тихо.

— Хм. — Не звучеше особено впечатлена.

Повече обаче не се оплака нито от шума, нито от дима.

Следващият път, когато го посети, Лио тъкмо завършваше първия си проект. Не я видя как приближава, докато тя не каза:

— Донесох ти…

Лио подскочи и изтърва жиците си.

— Бронзовата му… не ме стряскай така!

Бе облечена в червено — любимия цвят на Лио. Което, разбира се, нямаше значение. Стоеше й прекрасно, но и това също нямаше значение.

— Не съм искала да те стресна — каза тя. — Исках да ти донеса нещо.

Тя му показа сгънатите дрехи — нов чифт дънки, бяла риза и войнишко яке… Хей, чакай малко. Това бяха неговите дрехи, не можеше да е истина! Оригиналното войнишко яке бе изгоряло преди месеци. Изобщо не беше с него, когато падна в Огигия. Но донесените от Калипсо дрехи бяха същите като тези, с които бе пристигнал в лагера на нечистокръвните — освен че бяха по-големи, за да му станат сега.

— Как? — попита той.

Калипсо остави дрехите в краката му и се отдръпна от него, все едно е опасен звяр.

— Владея малко магия. Ти не спираше да изгаряш дрехите, които ти давах, затова реших да приготвя нещо огнеупорно.

— Значи тези са огнеупорни? — Той взе дънките. Изглеждаха му нормални — дънки като дънки.

— Напълно — обеща Калипсо. — Освен това ще останат чисти и ще се разширят, ако някой ден добавиш някое килце към тези кожа и кости.

— Благодаря. — Искаше да прозвучи саркастично, но в интерес на истината бе впечатлен. Лио можеше да прави много неща, но не и огнеупорни самопочистващи се дрехи.

— Значи си направила точно копие на любимо ми облекло. Как успя? Да не ме потърси в Google?

— Не знам какво означава това — намръщи се тя.

— Потърсила си информация за мен — отвърна той, — сякаш си се интересувала.

Тя сбърчи носле.

— Поинтересувах се от това да не се налага да ти шия нови дрехи всеки ден. И от това да не омирисваш на пушек градината ми.

— Явно започваш да ме харесваш — ухили се Лио.

Лицето й поаленя.

— Ти си най-непоносимият човек, когото съм срещала! Просто ти връщах услугата. Ти все пак поправи фонтана ми.

— А, това ли? — Лио се разсмя. Проблемът бе толкова простичък, че той вече го бе забравил. Единият от сатирите се бе обърнал настрани и налягането не беше както трябва, затова бе започнал да издава дразнещ капещ звук, а водата преливаше отвъд ръба на фонтана. Лио бе извадил няколко инструмента и го бе оправил за около две минути. — Това е нищо. Просто не обичам, когато нещата не работят както трябва.

— А завесите на входа?

— Прътът бе поставен накриво.

— А градинските уреди?

— Просто ги наострих. Опасно е да кълцаш лозя с тъпо острие. Е, трябваше да сложа и малко смазка…

— О, да — отвърна Калипсо, като изимитира тона му почти перфектно. — Явно започваш да ме харесваш.

Лио рядко оставаше без думи, но този път бе надприказван. Очите на Калипсо блещукаха и бе очевидно, че го закача, но не по обиден начин.

— Какво правиш? — попита тя и посочи към масата.

— О. — Той погледна към бронзовото огледало, което тъкмо се бе закачило за Архимедовата сфера. Отражението на полираната повърхност го изненада. Косата му бе станала по-дълга и къдрава. Лицето му бе по-слабо и скулесто, може би защото бе спрял да яде. Очите му бяха тъмни и някак свирепи, когато не се усмихваше. Приличаше на малка латиноверсия на Тарзан. Не можеше да се сърди на Калипсо, че го отбягва.

— Това е устройство за наблюдение — отвърна той. — Намерих такова в Рим, в работилницата на Архимед. Ако успея да го накарам да работи, може би ще разбера какво става с приятелите ми.

— Това е невъзможно — поклати глава Калипсо. — Островът е скрит от света с много силна магия. Дори времето тече по различен начин тук.

— Трябва да има някакъв контакт с външния свят. Как например разбра, че обичам войнишки якета?

Тя усука кичур от косата си, все едно въпросът я бе накарал да се почувства неудобно.

— Да видиш миналото е проста работа. Да видиш настоящето или бъдещето — не чак толкова.

— Само гледай, слънчице — каза Лио. — Ще свържа тези две жици и…

Бронзовото огледало изпука и от сферата се издигна дим. Ръкавът на Лио пламна. Той свали ризата си, хвърли я на земята и скочи върху нея. Видя, че Калипсо се мъчи да не се разсмее и трепери от усилието.

— Нито дума — предупреди я Лио.

Тя огледа голите му гърди, които бяха потни, кокалести и покрити с белези от стари инциденти при майсторенето на оръжия.

— Няма какво толкова да се коментира — увери го тя. — Ако искаш това нещо да проработи, може би ще трябва да го активираш музикално.

— Да — отвърна той, — може следващия път, когато двигателят се повреди, да тропна един танц. Звучи ефективно.

Тя си пое дълбоко въздух и запя.

Гласът й бе като полъх свеж въздух — като първия бриз на есента в Тексас, когато ставаше по-хладно и най-сетне можеше да повярваш, че нещата ще се оправят. Лио не разбираше думите, но мелодията бе тъжна и трогателна, все едно Калипсо описва дом, в който не може да се завърне.

Песента бе вълшебна, в това нямаше съмнение. Нямаше обаче нищо общо с транса, който причиняваха думите на Медея, нито дори с очарователната магия на Пайпър. Музиката не му направи нищо. По-скоро го върна към най-хубавите му спомени за това как майстори разни неща с майка си в работилницата й или стои на слънце с приятели. Стана му мъчно за дома.

Калипсо спря да пее. Лио осъзна, че я зяпа като идиот.

— Получи ли се? — попита тя.

— Ъъ… — Той се принуди да погледне към бронзовото огледало. — Ами, не. Я чакай…

Екранът светна. Въздухът над него се размърда и се изпълни с холографски изображения.

Лио разпозна лагера на нечистокръвните.

Нямаше никакъв звук, но се виждаше, че Клариса ла Рю от хижата на Арес крещи заповеди на лагерниците и ги нарежда в бойни редици. Братята и сестрите на Лио от хижа номер девет минаваха покрай останалите и им даваха брони и оръжия.

Дори кентавърът Хирон бе готов за битка. Той препускаше нагоре и надолу по редовете, а перестият му шлем лъщеше. Конският му гръб бе покрит с бронз, а обичайната му дружелюбна усмивка я нямаше. Бе заменена от изражение на мрачна решителност.

В далечината гръцки триреми плуваха около Лонг Айлънд, готови за война. Сатири патрулираха по полята, а ездачи на пегаси кръжаха над тях, готови за въздушни атаки.

— Приятелите ти? — попита Калипсо.

Лио кимна. Усети, че лицето му е изтръпнало.

— Готвят се за война.

— Срещу кого?

— Виж — отвърна Лио.

Сцената се промени. Фаланга римски герои маршируваше през огрени от луната лозя. Блестящ надпис в далечината гласеше: ВИНАРНА ГОЛДСМИТ.

— Виждал съм този знак и преди — отвърна Лио. — Това е недалеч от лагера на нечистокръвните.

Внезапно римските редици потънаха в хаос. Героите се разпръснаха. Щитовете започнаха да падат, а копията се заразмахваха бясно, все едно цялата група бе стъпила върху мравки.

Навсякъде, където грееше луната, се стрелкаха две малки космати фигурки с пъстри дрехи и ярки шапки. Те бяха навсякъде и никъде — блъскаха римляните по главите, крадяха оръжията им, режеха коланите им така, че панталоните им падаха до коленете.

Лио не можа да не се ухили.

— Браво на малките пакостници! Спазиха обещанието си.

Калипсо се приведе напред, за да види керкопите.

— Да не са ти роднини?

— Ха-ха-ха — отвърна Лио. — Не, това са две джуджета, които срещнах в Болоня. Пратих ги да позабавят римляните. И те правят точно това.

— Но за колко дълго? — попита Калипсо.

Добър въпрос. Сцената се промени отново и Лио видя проклетия авгур Октавиан. Той стоеше на една бензиностация, обграден от черни джипове и римски герои. Държеше дълъг прът, увит в брезент. Когато махна плата, Лио видя блестящ златен орел.

— Лошо, много лошо — каза момчето.

— Римски символ — отбеляза Калипсо.

— Да. И според Пърси може да пуска светкавици.

Лио веднага съжали, че е споменал името на Пърси. Прочете в погледа й колко й е трудно да сдържа чувствата си. Но това, което изненада Лио, бе гневът, който усети самият той. Не ставаше дума за ревност или раздразнение. Бе ядосан на Пърси, задето е наранил това момиче.

Съсредоточи се отново върху холографските изображения. Видя Рейна, претора на лагер „Юпитер“. Тя яздеше сама през някаква буря, яхнала светлокафяв пегас. Черната й коса се вееше на вятъра, а червеният й плащ плющеше и разкриваше блестящи доспехи. Имаше драскотини по лицето и ръцете й, от които течеше кръв. Очите на пегаса бяха подивели, а устата му — разкривена от тежката езда. И въпреки това Рейна напредваше през бурята.

Докато Лио гледаше, от облаците се спусна крилат грифон, който замахна с нокти към коня и едва не събори Рейна. Тя изтегли меча си и посече чудовището. Няколко секунди след това се появиха три венти — духове на бурята, които се завихриха като малки тайфуни, по които пробягват мълнии. Рейна извика предизвикателно и се стрелна към тях.

А след това бронзовото огледало потъмня.

— Не! — извика Лио. — Не сега! Покажи ми какво става!

Той удари по огледалото.

— Калипсо, може ли да му попееш отново?

— Предполагам, че това е гаджето ти — изгледа го кръвнишки тя. — Твоята Пенелопа? Елизабет? Анабет?

— Моля? — Лио изобщо не я разбра. — Това е Рейна. Тя не ми е гадже. Дори не сме приятели. Но трябва да видя какво става! Трябва…

— ТРЯБВА — отекна глас изпод краката му. Лио се олюля. Чувстваше се, все едно внезапно се е озовал върху на батут. — ТРЯБВА е дума, използвана твърде лековато.

Пясъкът пред него се завихри и оформи човешка фигура. Лио мигновено разпозна омразната си богиня, повелителката на калта и прахта Гея. Момчето веднага хвърли чифт клещи по нея. За жалост, тя не бе плътна и те минаха през тялото й, без да й причинят никаква вреда. Очите й бяха затворени, но не изглеждаше заспала. На лицето й бе цъфнала сатанинска усмивка, все едно бе заслушана в песен за мъчения и страдание. Пясъчните й дрехи се гънеха като пипалата на отвратителното чудовище скарида, което ги бе нападнало в Атлантическия океан. Според Лио обаче Гея бе още по-противна.

— Искаш да живееш — рече Гея. — Да застанеш редом до приятелите си. Не ти трябва, мило мое момче. Няма да помогнеш с нищо. Така или иначе, приятелите ти ще умрат.

Краката на Лио омекнаха. Мразеше как всеки път при появата на тази вещица започваше да се чувства като на осем, затворен в работилницата на майка си. Хипнотизиран от подигравателния глас на Гея, докато майка му изгаря жива в склада.

— Това, което не ми трябва — изръмжа той, — са лъжите ти, прашна бабо. Каза ми, че дядо е умрял през 60-те. Лъжа! Каза ми, че не мога да спася приятелите си в Рим. Лъжа! Говориш много, но не успяваш в нищо.

Смехът на Гея бе мек, но заплашителен, като търкалянето на първите камъчета, предвещаващи спускането на лавина.

— Опитах се да ти помогна да направиш верния избор. Можеше да спасиш себе си. Но ти се противиш с всяка своя стъпка. Построи кораба си. Присъедини се към този глупав подвиг. А сега си затворен тук, сам и безпомощен, докато светът на смъртните си отива.

Ръцете на Лио пламнаха. Искаше да остъкли пясъчното лице на богинята.

Но след това усети ръката на Калипсо върху рамото си.

— Гея — каза със спокоен, но твърд глас тя. — Не си добре дошла тук.

На Лио му се прииска да може да звучи уверено като Калипсо. След това си спомни, че това досадно петнайсетгодишно момиченце всъщност е безсмъртната дъщеря на титана Атлас.

— Ах, Калипсо. — Гея вдигна ръце, като да я прегърне. — Виждам, че си все още тук, въпреки обещанията на боговете. И защо така, мила моя внучке? Нима Олимпийците не ти се подиграват, оставяйки ти за компания само този недорасъл идиот? Или просто са те забравили, понеже не си заслужава да си губят времето с теб?

Калипсо загледа през прашното лице на Гея, право към хоризонта.

— Да — промърмори съчувствено богинята. — Олимпийците нямат вяра. Те не прощават и не дават втори шанс никому. На какво се надяваш? Ти подкрепи баща си Атлас в неговата голяма битка. Знаеше, че боговете трябва да бъдат унищожени. Защо се колебаеш сега? Предлагам ти шанс, който Зевс никога не би ти дал.

— А къде беше през последните три хиляди години? — попита Калипсо. — Защо ме посещаваш чак сега, след като си толкова загрижена за съдбата ми?

Гея разпери длани извинително.

— Земята се пробужда бавно. Войната идва нечакана. Но не мисли, че ще те оставя в този затвор. Когато сътворя света наново, Огигия ще бъде унищожена заедно с всичко останало.

— Огигия ще бъде унищожена? — поклати глава Калипсо, сякаш не може да възприеме идеята.

— Но ти няма нужда да си тук, когато това се случи — добави Гея. — Присъедини се към мен сега. Убий момчето. Пролей кръвта му върху пръстта и ми помогни да се събудя. Ще те освободя и ще изпълня всяко твое желание. Свобода. Отмъщение за жестоките богове. Дори награда. Искаш младия герой Пърси Джаксън? Дадено. Ще го пощадя заради теб. Ще го върна от Тартара. Ще бъде твой, за да го обичаш или да го накажеш. Както ти решиш. Трябва само да убиеш този натрапник. Да ми докажеш верността си.

Няколко възможни сценария минаха през главата на Лио и никой от тях не бе добър. Бе сигурен, че Калипсо ще го удуши с двете си ръце или ще нареди на невидимите си въздуши слуги да го направят на пюре.

Защо да не постъпи така? Гея й предлагаше най-добрата възможна сделка — да убие момчето, което я дразни, и да получи красавеца, в когото е влюбена!

Ала Калипсо вдигна ръка към Гея й направи знака с три пръста, който Лио разпозна от времето, прекарано в лагера на нечистокръвните — древногръцкия жест срещу зли сили.

— Това не е просто затвор, бабо. Това е моят дом. И единствената, която се натрапва тук, си ти.

След това духна вятър и фигурата на Гея се разпадна на купчинки пясък под ясното синьо небе.

— Не го възприемай погрешно — преглътна Лио, — но защо не ме уби? Да не си полудяла?

Очите на Калипсо светнаха яростно, но този път Лио разбра, че не той е обектът на гнева й.

— Приятелите ти се нуждаят от теб, иначе Гея нямаше да иска смъртта ти.

— Ами… да. Предполагам.

— В такъв случай имаме работа — заяви тя. — Трябва да те върнем на кораба.