Домът на Хадес

IV. Хейзъл

Хейзъл искаше на побегне, но краката й бяха като залепени за побелялата земя. От двете страни на кръстопътя се издигнаха два дълги метални стълба като израстнали от земята растения. Хеката постави факлите си върху тях, след което описа бавен кръг около Хейзъл и я огледа, все едно двете са танцьорки в някакъв мистериозен танц.

Черното куче и невестулката я последваха.

— Приличаш на майка си — накрая каза Хеката.

— Познавали сте я? — Хейзъл усети как гърлото й се стяга.

— Разбира се. Мари беше гадателка. Тя се занимаваше с гри-гри, с магиите и с проклятията на своя народ. А аз съм повелителката на магията.

Тези чисто черни очи притегляха Хейзъл, сякаш се опитваха да изтръгнат душата от тялото й. По време на първия си живот в Ню Орлиънс съучениците на Хейзъл й се подиграваха, че майка й е вещица. Монахините говореха, че Мари Левеск е продала душата си на Дявола.

Щом монахините се бояха от мама — помисли си Хейзъл, — не смея и да си помисля как биха приели Хеката.

— Мнозина се боят от мен — сякаш прочете мислите й Хеката, — ала магията сама по себе си не е нито добра, нито зла. Тя е само инструмент. Зъл ли е ножът? Само ако носителят му го използва, за да твори зло.

— Но… мама — заекна Хейзъл, — мама не вярваше в магии. Преструваше се, за да изкара някой долар.

Невестулката изсъска и оголи зъби, след което нададе звук с другия си край. При други обстоятелства Хейзъл щеше силно да се развесели от това, че животинчето пръцка, но сега не й беше до смях. Червените очи на гризача блестяха заканително като малки въгленчета.

— Успокой се, Гейл — рече Хеката и погледна извинително към Хейзъл. — Не обича истории за неверници и шарлатани. Самата тя някога бе вещица.

— Невестулката ти е била вещица?

— Тя е пор, а не невестулка — отвърна Хеката, — но да, Гейл някога бе безсрамна вещица без елементарна лична хигиена и с ужасни проблеми с храносмилането. — Богинята махна с ръка. — Създаде лошо име на последователите ми.

— Добре — съгласи се Хейзъл, без да смее да погледне към невестулката, която всъщност бе пор. В интерес на истината не искаше да знае подробности за храносмилането й.

— Тъй или иначе — продължи Хеката, — аз я превърнах в пор. Сега се държи много по-добре.

Хейзъл преглътна и погледна към черното куче, което търкаше муцуна в ръката на богинята.

— А лабрадорът…

— О, това е Хекуба, някогашната царица на Троя — ведро каза Хеката, все едно това е най-естественото нещо на света.

Кучето изръмжа.

— Права си, Хекуба — въздъхна богинята, — нямаме време за приказки. Истината, Хейзъл Левеск, е, че майка ти имаше дарба за магията, макар първоначално да го отричаше. В крайна сметка тя осъзна това и започна да търси заклинание, с което да призове бог Плутон. Аз й помогнах да го намери.

— Вие…

— Да — кимна Хеката, без да спира да обикаля около Хейзъл като акула. — Видях потенциала в майка ти. Твоят потенциал обаче е още по-голям.

На Хейзъл й се зави свят. Тя си спомни признанието, което майка й бе направила преди да загине — че е призовала Плутон, че богът се е влюбил в нея, че заради алчността й Хейзъл се е родила прокълната. Момичето можеше да призовава несметни богатства от недрата на земята, но всеки, който ги използваше, умираше от мъчителна смърт.

И сега тази богиня й казваше, че е отговорна за всичко това.

— Мама страдаше заради Вашата магия. Целият ми живот…

— Животът ти нямаше да се случи без мен — сряза я Хеката. — Нямаш време за самосъжаления. Без помощта ми ще погинеш.

Черното куче оголи бърни. Порът отново пръдна.

Хейзъл усети как дробовете й се изпълват с горещ въздух.

— Каква помощ? — попита тя.

Хеката вдигна бледите си ръце. Мъглата се завихри около трите портала, през които бе дошла — на север, на изток и на запад. Черно-бели образи изплуваха по тях като кадри от ням филм. Хейзъл беше гледала такива като дете.

На западния вход гръцки и римски герои в пълно бойно снаряжение се биеха помежду си под огромно борово дърво. Тревата беше подгизнала от кръвта на ранените и умиращите. Хейзъл видя самата себе си, яхнала Арион, препускаща през мелето, викаща отчаяно в опит да спре тази лудост.

На източния вход Хейзъл видя как Арго II рухва от небето към Апенините. Такелажът му гореше, а огромни скали разкъсваха корпуса му. Корабът се пръсна като изгнила тиква, а двигателят избухна.

Ала най-лоши бяха изображенията на северната порта. Хейзъл видя Лио в несвяст, а може би мъртъв, да пада през облаците. Видя Франк да залита в тъмен тунел, притиснал ръката си, от която тече кръв. А накрая видя и себе си в огромна пещера, пълна със странни нишки светлина, подобни на паяжина. Мъчеше се да се освободи от тях, а в далечината Пърси и Анабет лежаха неподвижни в основата на две сребристочерни врати.

— Изборът — рече Хеката. — Ти стоиш на кръстопът, Хейзъл Левеск. А аз съм богиня и на кръстопътищата.

Земята в краката на Хейзъл се разтърси. Тя погледна надолу и видя блясъка на сребристи монети… хиляди стари римски денарии, които излизаха на повърхността около нея, все едно целият хълм кипеше. Бе толкова разстроена от виденията на арките, че бе призовала всяко късче сребро в околността.

— Миналото е свързано с повърхността на това място — продължи Хеката. — Някога, в стари времена, тук се пресичаха два римски пътя. Разменяха се новини. Правеше се търговия. Срещаха се приятели и врагове. Цели армии понякога спираха, за да изберат накъде да вървят. Кръстопътищата винаги са място на важни решения.

— Като Янус — Хейзъл си спомни храма на двуликия бог върху хълма в лагер „Юпитер“. Героите ходеха там, когато им предстоеше да вземат важни решения. Хвърляха монета, за да видят дали ще се падне ези или тура, и се надяваха, че божеството ще ги упъти към правилното решение. Хейзъл винаги бе мразела това място и не бе разбирала защо приятелите й с такава готовност оставят бога да вземе решение вместо тях. След всичко, което бе преживяла, тя нямаше доверие на мъдростта на боговете.

Богинята на Магията изсумтя.

— Янус и неговите глупости! Той винаги прави така, че изборът да изглежда между черно и бяло, между да и не, между вътре и вън. Но нещата никога не са толкова прости. Когато застанеш на кръстопът, винаги има поне три начина, по които да продължиш… четири, ако броиш възможността да се върнеш назад. А сега, Хейзъл, ти си на такъв кръстопът.

Хейзъл отново погледна към образите на арките. Война на героите, унищожението на Арго II, крахът на нея и приятелите й.

— Всички варианти са лоши.

— Всички варианти са рисковани — поправи я богинята, — но каква е целта ти?

— Целта ми? — Хейзъл махна безпомощно към арките. — Не искам нито едно от тези неща.

Хекуба изръмжа. Гейл обиколи краката на богинята, като затрака със зъби и пръдна за трети път.

— Можеш да се върнеш назад — предложи Хеката, — обратно към Рим… ала силите на Гея очакват точно това. Никой от вас няма да оцелее.

— Какво тогава ще ме посъветваш ти?

Хеката пристъпи към най-близката факла. Тя взе шепа от пламъците и ги оформи така, че накрая държеше в ръце миниатюрна карта на Италия.

— Можеш да продължиш на запад — Хеката прокара пръст по пламтящата карта, — да се върнеш в Америка с Атина Партенос. Твоите приятели са на ръба на война помежду си. Ако се върнеш, може да спасиш мнозина.

— Може би — повтори Хейзъл, — но Гея ще се пробуди в Гърция. Там се събират гигантите.

— Вярно е. Гея е избрала първи август, Пира на богинята на Надеждата Спес, за да се въздигне отново. Тогава тя ще унищожи всяка надежда. Но дори да стигнеш Гърция, ще можеш ли да я спреш? Не зная.

Хеката прокара пръст по пламтящите Апенини.

— Можеш да продължиш и на изток, през планините. Ала Гея ще стори всичко по силите си, за да ви попречи да прекосите Италия. Тя вече е призовала планинските богове срещу вас.

— Забелязахме — отвърна Хейзъл.

— Всеки опит да прекосите Апенините ще завърши с разрушението на кораба ви. Но кой знае, това може и да е най-добре за екипажа. Предвиждам, че всички ще оцелеете след взрива. Възможно е, макар и малко вероятно, да стигнете Епир и да затворите Портите на Смъртта. Може и да успеете да попречите на Гея да се въздигне. Но тогава и двата лагера герои ще са унищожени. Не ще имате дом, в който да се приберете.

Хеката се усмихна.

— А и е по-вероятно да останете пленени в планините. Това ще е краят на пътуването ви, но ще ви спести много болка за в бъдеще. Войната с гигантите ще бъде спечелена или изгубена без вас.

Спечелена или изгубена без тях.

Една малка, лоша страна на Хейзъл сметна това предложение за примамливо. Отдавна мечтаеше да е нормално момиче. Не искаше тя и приятелите й да страдат повече. Бяха преживели толкова много.

Погледна зад Хеката, към средната арка. Видя Пърси и Анабет проснати пред сребристочерните порти. Огромна тъмна фигура, която смътно наподобяваше човек, се издигаше над тях. Бе издигнала крак, за да стъпче Пърси.

— Ами те? — попита Хейзъл и гласът й потрепера. — Пърси и Анабет?

— На запад, на изток, на юг… няма значение — сви рамене Хеката. — Ще умрат.

— Не става — поклати глава Хейзъл.

— Тогава ти остава само един път. Най-опасният!

Пръстът на Хеката мина по миниатюрните Апенини и остави блестяща бяла следа сред червените пламъци.

— На север има таен проход, където имам власт. Точно от там мина и Ханибал, когато се опита да унищожи Рим.

Богинята посочи центъра на Италия, а след това пръстът й продължи на изток към морето, за да стигне западния бряг на Гърция.

— Минете ли оттам, ще трябва да продължите на север, към Болоня, а после и към Венеция. А оттам — по Адриатическо море към крайната цел в Епир, Гърция.

Хейзъл не разбираше много от география. Нямаше представа как изглежда Адриатическо море. Не беше чувала за Болоня, а за Венеция знаеше само, че там има гондоли и канали. Едно нещо обаче бе от ясно по-ясно.

— Това е много обиколен път.

— И тъкмо затова Гея няма да очаква да поемете по него — отговори Хеката. — Мога да замъгля напредъка ви донякъде, но успехът на пътуването ще зависи от теб, Хейзъл Левеск. Трябва да се научиш да използваш Мъглата.

— Аз? — Сърцето на Хейзъл затупка все едно иска да изскочи от гърдите й. — Че как мога да използвам Мъглата?

Хеката угаси картата на Италия и махна към черното куче Хекуба. Мъглата го покри изцяло, след което се разпръсна с едно „пуф!“.

На мястото на кучето стоеше сърдито черно котенце със златисти очички.

— Мяу! — оплака се то.

— Аз съм повелителка на Мъглата — обясни Хеката. — Аз поддържам воала, който разделя света на смъртните от този на боговете. Децата ми могат да използват Мъглата за свои цели, за да създават илюзии или да влияят върху умовете на останалите. Но и други герои могат да се научат на това. Един от тези герои трябва да си ти, Хейзъл, ако искаш да помогнеш на приятелите си.

— Добре, но… — Хейзъл погледна към котката. Знаеше, че това всъщност е Хекуба, черният лабрадор, но не можеше сама да убеди себе си. Котката изглеждаше толкова истинска.

— Не мога да го направя.

— Майка ти имаше дарбата — възрази Хеката, — а ти си още по-силна. Като дете на Плутон, върнало се от света на мъртвите, ти най-добре разбираш воала между световете. Можеш да овладееш Мъглата. Ако пък наистина не успееш… е, брат ти Нико вече те предупреди. Духовете му нашепнаха истината за твоето бъдеще. Когато стигнеш Дома на Хадес, ще срещнеш страховит противник, който не може да бъде победен с меч. Само ти можеш да я надвиеш, но за това ще ти трябва магия.

Коленете на Хейзъл омекнаха. Спомни си мрачното изражение на Нико, начина, по който бе впил пръсти в ръката й. „Не бива да казваш на останалите. Не още. И без това куражът им е поставен на върховно изпитание.“

— Коя? — успя да каже Хейзъл. — Коя е тя?

— Не ще изрека името й — отвърна Хеката, — това ще я предупреди за присъствието ти още преди да си готова. Върви на север, Хейзъл. Тренирай с Мъглата по време на пътя. Когато пристигнеш в Болоня, потърси двете джуджета. Те ще те отведат до съкровище, което ще ви помогне да оцелеете в Дома на Хадес.

— Не разбирам.

— Мяу! — оплака се пак котенцето.

— Да, разбира се, Хекуба. — Богинята отново махна с ръка и котката изчезна. Черният лабрадор отново се появи на мястото си.

— Ще разбереш, Хейзъл — обеща богинята. — От време на време ще пращам Гейл да следи напредъка ти.

Порът изсъска. Червените му очички блестяха от злоба.

— Страхотно — промърмори Хейзъл.

— Преди да стигнеш Епир, трябва да се подготвиш — продължи Хеката. — Ако успееш, може би ще се срещнем отново… по време на последната битка.

Последната битка, помисли си Хейзъл. Още по-чудесно.

Хейзъл се запита дали може да предотврати виденията — как Лио пада от небето, как Франк се препъва в мрака, сам и тежко ранен, как Пърси и Анабет лежат, оставени на милостта на черен гигант. Мразеше гатанките на боговете и неясните им съвети. Започваше да намразва и кръстопътищата.

— Защо ми помагаш? — попита внезапно Хейзъл. — В лагер „Юпитер“ ни казаха, че последния път си била на страната на титаните.

Тъмните очи на Хеката заблестяха.

— Да, защото аз самата съм титан — дъщеря на Перс и Астерия. Владея Мъглата още отпреди боговете да се възкачат на Олимп. Въпреки това първия път, преди много хилядолетия, помогнах на Зевс в борбата му с Кронос. Не бях сляпа за жестокостта на Господаря на Времето. Надявах се, че Зевс ще се окаже по-добър цар.

Богинята се засмя кратко и горчиво.

— Когато Деметра изгуби дъщеря си, отвлечена от твоя баща, й помогнах да мине през най-черната нощ. И когато гигантите се издигнаха за пръв път, отново застанах на страната на боговете. Изправих се срещу своя най-голям враг Клитий, създаден от Гея така, че да поглъща магията ми.

— Клитий — Хейзъл не бе чувала името му досега, но усети как крайниците й натежават. Погледна към виденията на северната арка и огромната черна сянка, надвиснала над Пърси и Анабет.

— Той ли ме чака в Дома на Хадес?

— О, да — отвърна Хеката, — но първо трябва да победиш вещицата. Не успееш ли да сториш това…

Тя щракна с пръсти и всички арки потъмняха. Мъглата се разсея и виденията изчезнаха.

— Всички се изправяме пред трудни избори — рече богинята. — Когато Кронос се въздигна за втори път, аз направих грешка. Подкрепих го. Бях уморена от презрението на тъй наречените върховни богове. При толкова години вярна служба, така и не благоволиха да ми издигнат трон на Олимп…

Порът изцвърча яростно.

— Но вече няма значение — въздъхна богинята. — Отново се помирих с Олимпийците. Дори сега, когато гръцките и римските им аспекти се борят за надмощие, реших да им помогна. Гръцка или римска, аз винаги съм била просто Хеката. Ще те подкрепя срещу гигантите, ако докажеш, че си достойна. Изборът е твой, Хейзъл Левеск. Ще ми се довериш ли… или ще ми обърнеш гръб, както сториха Олимпийците?

Кръвта нахлу в ушите на Хейзъл. Как можеше да се довери на тази тъмна богиня, чиято магия бе съсипала живота на майка й? Нямаше как. Не харесваше нито нея, нито черното куче, нито пръдливия пор.

Но знаеше, че не може да остави Пърси и Анабет да загинат.

— Ще тръгна на север — каза накрая тя, — ще мина през тайния проход в планините.

Хеката кимна. На лицето й се изписа сянката на задоволство.

— Добър избор, макар че пътят няма да е лесен. Много чудовища ще ви атакуват. Някои от собствените ми слуги отидоха на страната на Гея. Те копнеят да унищожат света на смъртните.

Богинята взе двете факли от поставките им.

— Подготви се, дъще на Плутон! Победиш ли вещицата, ще се видим отново.

— Ще я победя — обеща Хейзъл, — но знай, че не избирам никой от твоите пътища, Хеката. Избирам свой собствен.

Богинята повдигна вежди. Порът изви гръб, а кучето изръмжа.

— Ще намерим начин да спрем Гея — продължи Хейзъл — и ще спасим приятелите си от Тартара. Както корабът, така и екипажът му ще оцелеят. Ще спрем и войната между двата лагера. Ще свършим всичко.

Бурята зави, а черните стени на торнадото се завихриха по-бързо и по-бързо.

— Впечатляващо — каза Хеката, все едно Хейзъл е плод на някакъв неясен научен експеримент. — Това ще си струва да се види.

Хейзъл усети как я залива стена от мрак. Когато отново можеше да вижда, от бурята, богинята и слугите й нямаше и следа. Хейзъл стоеше на върха на хълма, огряна от обедното слънце, съвсем сама сред руините, ако не се броеше Арион, който крачеше нервно около нея и пръхтеше неспокойно.

— Съгласна съм — каза Хейзъл на коня, — да се махаме оттук.

— Какво стана? — попита Лио след като Хейзъл се качи обратно на борда на Арго II. Ръцете на момичето все още трепереха след разговора с богинята. Тя погледна над перилата и видя прахта, оставена от Арион по италианските хълмове. Бе се надявала, че приятелят й ще остане, но не можеше да го обвинява, че иска да се махне от това място колкото се може по-скоро.

Пейзажът под тях блестеше, огрян от лятното слънце. Старите руини на хълма се белееха без следа от богини, кръстопътища или пръдливи порове.

— Хейзъл? — попита Нико.

Коленете й омекнаха. Нико и Лио я хванаха за ръце, след което й помогнаха да застане на стълбите, водещи към предната палуба. Почувства срам, все едно беше някаква глупава принцеса от приказките, но нямаше сили. Споменът за образите на кръстопътя я изпълваше с ужас.

— Срещнах Хеката — успя да каже накрая тя.

Не им каза всичко. Спомни си думите на Нико, че куражът им вече е поставен на върховно изпитание. Каза им обаче за тайния проход в северната част на планините и за обиколния маршрут, който според Хеката щеше да ги отведе до Епир. Когато свърши, Нико я хвана за ръката. Очите му бяха загрижени.

— Хейзъл, срещнала си Хеката на кръстопът. Малко герои оцеляват след подобна среща, а тези, които го правят, вече никога не са същите. Сигурна ли си, че си…

— Добре съм — настоя тя.

Но знаеше, че не е. Спомни си колко дръзка и ядосана се бе почувствала, когато съобщи на богинята, че ще намери своя път и ще успее във всичко. Сега това й се струваше нелепо. Смелостта я бе напуснала.

— Ами ако Хеката ни лъже? — попита Лио. — Може да попаднем в капан.

Хейзъл поклати глава.

— Ако беше капан, Хеката щеше да изкара северния маршрут изкусителен. Но, повярвай ми, тя не го направи.

Лио извади калкулатор от колана си и въведе някакви цифри.

— За да стигнем Венеция, трябва да се отклоним с повече от петстотин километра. А след това ще трябва да се върнем назад, за да минем през Адриатика. А и каза нещо за някакви балонести джуджета…

— Джуджета в Болоня — отвърна Хейзъл. — Мисля, че Болоня е град. Какво обаче търсят джуджета там, не зная. Знам само, че имат нещо, което ще ни помогне в пътуването.

— Хм — отвърна Лио, — някакво съкровище. Не че имам нещо против, но…

— Това е най-добрият вариант. — Нико помогна на Хейзъл да се изправи. — Ще трябва обаче да побързаме, за да наваксаме изгубеното време. Животът на Пърси и Анабет зависи от това.

— Скоростта не е проблем — ухили се Лио.

Той отиде до конзолата и започна да натиска клавишите на джойстика.

Нико хвана Хейзъл за ръка и я отдалечи на разстояние, от което Лио не можеше да ги чуе.

— Какво още каза Хеката? Нещо за…

— Не мога — прекъсна го Хейзъл. Виденията едва не я бяха премазали — Пърси и Анабет пред тъмните врати, черният гигант над тях, самата Хейзъл, оплетена в паяжина от светлина, неспособна да помогне…

„Трябва да победиш вещицата — бе казала Хеката. — Не успееш ли да сториш това…“

Ако не успея, край — помисли си Хейзъл. Надеждата щеше да ги изостави, този път — завинаги.

Нико я беше предупредил. Мъртвите му бяха разкрили бъдещето им. Две деца на Подземния свят щяха да влезнат в Дома на Хадес. Там ги чакаше непобедим враг. Само едно щеше да стигне Портите.

Хейзъл не можа да срещне погледа на брат си.

— Ще ти кажа по-късно — обеща тя. С мъка сдържа гласа си да не потрепери. — Сега трябва да си починем. Довечера ще преминем Апенините.