Домът на Хадес

LXIII. Пърси

Засега камуфлажът на Мъртвешката мъгла вършеше работа и точно затова Пърси очакваше нещата да се прецакат в последния момент.

На около петнайсет метра от Портите на Смъртта двамата с Анабет замръзнаха.

— О, богове — прошепна тя. — Та те са същите!

Пърси я разбра веднага. Въпреки рамката от стикска стомана, вълшебният портал изглеждаше досущ като врати на асансьор в два цвята — черно и сребърно. И като се изключи това, че цветовете бяха разменени, изглеждаха по същия начин като асансьора в Емпайър Стейт Билдинг, който водеше до Олимп.

Когато ги видя, Пърси усети такъв прилив на носталгия, че не можеше да диша. Липсваше му не само планината Олимп. Липсваше му всичко, което бе оставил зад гърба си — Ню Йорк, лагерът на нечистокръвните, доведения му баща. Усети как очите му парят и не посмя да отговори.

Портите на Смъртта изглеждаха като лична обида — направени така, като че ли да му напомнят за това, което не може да има.

Когато се съвзе от шока, забеляза и други детайли — мраза, който се разпростираше в основата на вратите, пурпурното сияние във въздуха около тях и веригите, които ги задържаха.

Корди от черна стомана излизаха от двете страни на рамката, като че придържаха висящ мост. Те бяха закачени за куки, забити в подобната на плът земя. Двамата титани Криос и Хиперион стояха до котвите.

Докато Пърси ги гледаше, цялата рамка потрепера. Черна мълния блесна в небесата, а веригите се разклатиха. Титаните натиснаха с крак куките, за да ги запазят неподвижни. Вратите се отвориха и разкриха вътрешността на асансьора.

Пърси се напрегна и понечи да се втурне натам, но Боб постави ръка на рамото му.

— Чакай — предупреди го той.

— Група А-22! — извика Хиперион на чудовищата наоколо. — Побързайте, мързеливци такива!

Няколко циклопи се спуснаха напред. Размахваха червени билети в ръката си и викаха развълнувано. Не бе възможно да минат през създадените за хора врати, но когато ги приближиха, се смалиха, все едно Портите ги всмукваха към себе си.

Титанът Криос натисна бутона със стрелка нагоре от дясната страна на асансьора и Портите се затвориха. Рамката потрепери отново и тъмната мълния избледня.

— Трябва да разберете как работи — прошепна Боб, докато гледаше към малкото котенце в дланта си, може би за да не събуди подозренията на останалите чудовища наоколо. — Всеки път, когато Портите се отворят, се опитват да се пренесат на ново място. Така ги построи Танатос, за да може само той да си ги намира. Но сега са оковани и не могат да се телепортират.

— Тогава ще срежем веригите — отвърна тихо Анабет.

Пърси погледна към ярката фигура на Хиперион. Последния път, когато се бе бил с титана, едва не бе загинал. Трябваше да впрегне всичките си сили и това пак не бе достатъчно. Сега титаните бяха двама, а на тяхна страна имаше и няколко хиляди чудовища.

— Камуфлажът ни — попита той, — ще изчезне ли, ако направим нещо агресивно, като да срежем веригите например?

— Не знам — отвърна Боб на котенцето.

— Мяу! — намеси се Малък Боб.

— Боб, ще трябва да привлечеш вниманието им — рече Анабет. — С Пърси ще се промъкнем покрай останалите двама титани и ще срежем веригите зад тях.

— Хубаво — отвърна Боб, — но това е само част от проблема. Веднъж минете ли през Портите, някой трябва да остане навън, за да пази бутона и да го натиска.

Пърси се опита да преглътне.

— Да пази бутона?

Боб кимна, докато чешеше котенцето по брадичката.

— Някой трябва да натиска бутона за нагоре дванайсет минути, иначе пътуването няма да завърши.

Пърси погледна към Портите. Наистина Криос продължаваше да натиска копчето. Дванайсет минути… Някак трябваше да отвлекат вниманието на титаните от тези врати. Тогава Боб, Пърси или Анабет трябваше да натиска копчето цели дванайсет минути насред цялата армия изчадия на Тартара, докато другите двама пътуваха към света на смъртните. Бе невъзможно.

— Защо дванайсет минути? — попита Пърси.

— Не знам — отвърна Боб. — Защо Олимпийците и титаните са дванайсет?

— Прав си — отвърна Пърси, макар да усети горчив вкус в устата си.

— Какво ще стане, ако пътуването не завърши — попита Анабет. — Имам предвид с пътниците?

Боб не отговори. Съдейки по изражението му, Пърси разбра, че не иска да е в асансьора, ако той заседне по пътя между Тартара и света на смъртните.

— Значи ако успеем да задържим бутона дванайсет минути — каза Пърси — и срежем веригите…

— Портите ще се рестартират — довърши Боб, — както си му е редът. Ще изчезнат от Тартара и ще се появят някъде другаде, където Гея не може да ги използва.

— Танатос ще може да си ги върне — обобщи Анабет — и смъртта ще действа както трябва. Чудовищата няма да могат да се връщат постоянно в света на смъртните.

— Лесна работа — въздъхна Пърси, — като изключим… ами, всичко.

— Аз ще натискам бутона — отсече Боб.

Пърси усети да го залива вълна от чувства — тъга, скръб, благодарност, вина, — които го заляха като мокър цимент.

— Не можем да искаме това от теб, Боб. Ти също искаш да минеш през Портите. Да видиш небето, звездите и…

— Искам — съгласи се Боб, — но някой трябва да натиска бутона. А и щом веригите бъдат срязани… братята ми ще се опитат да ви спрат. Те не желаят Портите да изчезнат.

Пърси погледна към безкрайната орда чудовища. Дори ако Боб се жертваше, нямаше начин един титан да удържи такава армия цели дванайсет минути, при това с пръст върху проклетия бутон!

Циментът натежа в стомаха на Пърси. Винаги бе подозирал, че приключението ще свърши така. Че ще трябва да остане тук. Боб щеше да отблъсне армията, а Пърси щеше да държи бутона на асансьора, докато Анабет пристигне в света на смъртните.

Трябваше по някакъв начин да я убеди да тръгне без него. Ако тя бе в безопасност и Портите изчезнеха, той щеше да умре с чувството, че е направил нещо, което си е заслужавало.

— Пърси? — погледна го Анабет. Ужасно подозрение се прокрадна в думите й.

Бе прекалено умна. Ако срещнеше погледа му, щеше веднага да разгадае какво е замислил.

— Едно по едно — каза той. — Нека първо срежем веригите.