Домът на Хадес

XXIX. Пърси

Пърси почувства облекчение, когато демоничните бабички решиха да го приближат, за да убият.

Те наистина бяха ужасяващи, а и съотношението на силите — трима срещу няколко дузини — далеч не бе идеално. Ако обаче умееше нещо, то бе да се бие. Тътренето в мрака, очакването да го нападнат — това вече го подлудяваше. Освен това с Анабет бяха преживели доста битки, а сега имаха и титан за съюзник.

— Назад — каза Пърси и размаха Въртоп към най-близката бабка. Тя обаче само се изсмя презрително.

Ние сме араите — каза отново странният безтелесен глас. — Не можеш да ни унищожиш.

— Не ги докосвай — опря се в рамото му Анабет. — Те са духовете на проклятията.

— Боб мрази проклятията — реши Боб. В същото време малкото котенце се бе скрило в дрехите му. Бе умно животно.

Титанът размаха метлата си и принуди духовете да отстъпят, но малко след това те отново се върнаха.

Ние служим на огорчените и победените — казаха араите, — на погубените, които със сетния си дъх са се помолили за отмъщение. Имаме толкова много проклятия, които да споделим с вас.

Пърси почувства как огънят в стомаха му се надига към гърлото. Съжали, че в Тартара няма по-добри напитки, дърво с плодове против киселини например.

— Благодаря за поканата — каза той. — Мама обаче ми е казвала да не приемам проклятия от непознати.

Най-близкият демон нападна и разпери нокти като сърпове. Пърси го преряза на две, но веднага, щом го направи, адска болка избухна в гърдите му. Той се олюля назад и притисна с ръка ребрата си. Пръстите му почервеняха.

— Пърси, ти кървиш! — извика Анабет, макар че той вече сам го бе разбрал. — Богове! И от двете страни!

Това бе вярно. И двете страни на парцаливата му риза лепнеха от кръв, все едно са го намушкали с копие. Или стрела…

Почувства вълна от гадене, която едва не го повали. Духове на отмъщението, които те удрят с проклятията на убитите… Преди две години в Тексас се бе изправил срещу чудовищен земевладелец, който можеше да бъде унищожен само ако убиеш и трите му тела едновременно.

— Герион… — прошепна Пърси. — Така го убих.

Демоните оголиха зъби. Още араи скокнаха от черните дървета, размахали прилеповите си криле.

О, да — съгласиха се те. — Почувствай болката, която причини на Герион. Много проклятия са изречени по твой адрес, Пърси Джаксън. Интересно кое ли ще те убие. Избери или лично ще те разкъсаме на парчета!

Някакси остана на крака. Кръвта му спря да тече, но все още се чувстваше като нанизан на шиш. Ръката, с която държеше меча, бе натежала от немощ.

— Не разбирам — прошепна той.

Гласът на Боб долетя като от тунел.

— Убиеш ли една, те удря проклятие.

— Но ако не ги убием… — отвори уста Анабет.

— Те ще го направят — довърши Пърси.

Изберете — извикаха араите. — Какво предпочитате? Да ви смачкат като Кампе? Да се изпарите като младите телкини, които избихте под връх Света Елена? Причинил си толкова много мъка и страдание, Пърси Джаксън. Нека ти се отплатим!

Крилатите старици приближиха. Дъхът им бе отвратителен, а в очите им се четеше изгаряща омраза. Приличаха на фуриите, но бяха още по-лоши. Фуриите поне бяха под контрола на Хадес. Тези създания бяха диви и безбройно много. Ако наистина носеха в себе си проклятията на всички врагове, които бе побеждавал, Пърси имаше голям проблем. Той бе сразил МНОГО врагове.

Един от демоните се стрелна към Анабет. Тя инстинктивно избегна удара и счупи главата на старицата с камъка. Демонът се разпадна на прах. Момичето не бе имало избор.

В следващия момент Анабет изтърва скалата и изпищя.

— Не виждам! — Тя докосна лицето си и се огледа паникьосана. Очите й бяха станало млечнобели и слепи. Пърси изтича към нея, а араите започнаха да се кикотят.

Това е проклятието, което изрече Полифем, след като го измами с шапката си невидимка в Морето на чудовищата. Каза, че си Никой, а той не можеше да те види. Сега и ти няма да виждаш нападателите си.

— С теб съм — опита се да я успокои Пърси. Той прегърна Анабет с една ръка, но нямаше представа как да защити нея или себе си от приближаващите араи.

Дузина демони нападнаха от всички посоки, но Боб изрева:

— МАРШ!

Метлата му профуча над главата на Пърси и цялата предна линия на араите бе съборена като кегли. Други заеха мястото им, но Боб бе неуморен и ги направи на прах. Останалите отстъпиха.

Пърси затаи дъх в очакване приятелят им да бъде ударен от някакво ужасно проклятие, но Боб изглеждаше съвсем добре — огромен сребрист бодигард, въоръжен с най-страховитата метла на света.

— Боб, добре ли си? — попита Пърси. — Не си ли прокълнат?

— Няма проклятия за Боб! — съгласи се Боб.

Араите започнаха да кръжат наоколо, загледани в метлата.

Титанът вече е прокълнат. За какво ни е да го измъчваме допълнително? Ти, Пърси Джаксън, лично унищожи спомените му.

Боб наведе копието си.

— Боб, не ги слушай! — извика Анабет. — Те са зли!

Времето се забави. Пърси се запита дали духът на Кронос не е някъде наблизо, скрит в тъмнината и наслаждаващ се на момента, който бе чакал толкова дълго. Пърси отново се почувства като на дванайсет, когато се бе изправил срещу Арес на брега на Лос Анджелис, а над него бе минала сянката на злия титан.

Боб се завъртя. Бялата му коса приличаше на избухнал ореол.

— Спомените ми… Значи си бил ти.

Прокълни го, титане! — подканиха го араите. — Умножи ни със своето отмъщение!

Сърцето на Пърси започна да бие като барабан.

— Боб, това е дълга история. Не исках да бъда твой враг. Опитах се да ти стана приятел.

Като ти отне живота, който си имал — отговориха араите. — Като те остави в двореца на Хадес като жалък чистач на подове!

Анабет стисна ръката на Пърси.

— Накъде? — прошепна тя. — Накъде трябва да бягаме?

Той я разбра. Щом Боб нямаше да ги защити, единственият им шанс бе да бягат.

Но това означаваше, че нямат никакъв шанс.

— Боб, чуй ме — опита отново той. — Араите искат да те разгневят. Те са изтъкани от омразата в мислите ни. Не им давай това, което искат. Ние сме ти приятели.

Но още докато го казваше, Пърси почувства, че е лъжец. Той бе оставил Боб в Подземното царство и след това го бе забравил. Какъв приятел му беше? Използваше го само когато му е нужен, досущ като боговете, които се сещаха за героите само когато им притрябват. Той бе станал същият.

Виж лицето му — изръмжаха араите. — Момчето не може да убеди дори самия себе си. Посети ли те поне веднъж, след като открадна спомените ти?

— Не — отвърна тихо Боб. Долната му устна потрепера. — Само другият идваше от време на време.

— Другият? — не разбра първоначално Пърси.

— Нико — отвърна Боб и го погледна. В очите му се четеше болка. — Нико ми идваше на гости. Разказваше ми за Пърси. Каза, че Пърси е добър. Че е мой приятел. Затова реших да помогна.

— Но… — Гласът на Пърси заглъхна и той се почувства като посечен с божествен бронз. Никога досега не се бе чувствал толкова низък и долен, толкова недостоен да бъде наречен приятел.

Тогава араите решиха да нападнат и този път Боб не ги спря.