Осма глава

Изабел

Докато стрелката на километража беше над числото шейсет и пет, всичко, което виждах, бе пътят.

Тесните пътища в Мърси Фолс изглеждаха по един и същи начин след мръкване. Големи дървета, после малки дървета, после крави, после големи дървета, после малки дървета и после отново крави. След това цикълът започваше отначало. Вземах рязко завоите, като гумите на джипа ми понякога се озоваваха за миг отвъд ронещите се краища на пътя, после ускорявах още повече на правите участъци. На едно място завих толкова бързо и рязко, че празната ми чаша за кафе излетя от стойката си. Тя се блъсна във вратата от страната на пасажера и се изтърколи по постелката на земята при следващото яростно завъртане на волана. Усещах, че все още не карам достатъчно бързо.

Това, което исках, беше да се движа по-бързо от въпроса: Какво би се случило, ако бях останала?

Досега никога не ме бяха глобявали за превишена скорост. Да имаш за баща преуспял адвокат, който избухва при най-малкия повод, беше фантастична предпоставка за разумно шофиране; обикновено ми стигаше само да си представя лицето му, за да намаля скоростта под ограничението. Да не говорим, че на това място просто нямаше смисъл да караш бързо. Живеех в проклетия Мърси Фолс с население от осем хиляди души. Ако човек настъпеше малко повече газта, спонтанно се озоваваше от другата страна на града.

Точно в момента обаче една вихрена разправия с някое ченге ми се струваше прекрасен отдушник за прелестното ми настроение.

Не се насочих към къщи. Вече знаех, че пътят дотам от мястото, където се намирах, щеше да ми отнеме двайсет и две минути. Не беше достатъчно.

Проблемът беше, че той ми бе влязъл под кожата. Бях направила грешката да се приближа твърде близо до него и в резултат бях лепнала болестта с кодово име „Коул“. Въпросната идваше в комплект с крайно специфичен набор от симптоми. Раздразнителност. Резки промени в настроението. Недостиг на въздух. Загуба на апетит. Равнодушни, безжизнени очи. Умора. Следваха гнойните пъпки и бубоните, също както при чумата. А после идваше смъртта.

Наистина мислех, че съм се оправила. Както се оказа обаче, ставаше дума просто за ремисия.

Освен това не ставаше дума само за Коул. Така и не бях казала на Сам за баща ми и Маршал. Опитвах да убедя себе си, че баща ми няма как да успее с отмяната на закона за защита на вълците. Дори и с помощта на член на Конгреса. И двамата бяха важни клечки в градовете, където живееха, но да бъдеш важна клечка в щата Минесота бе нещо съвсем различно. Не беше нужно да изпитвам чувство за вина, задето тази вечер не бях предупредила Сам.

Бях толкова увлечена в мислите си, че изобщо не забелязах кога огледалото ми за задно виждане се беше изпълнило със синьо-червени отблясъци. После сирената нададе воя си. Не бе продължителен — просто кратко излайване, с което ченгето да ме предупреди, че е зад мен.

Внезапно вихрената разправия с органите на реда вече не ми се струваше като чак толкова блестяща идея.

Отбих от пътя. Извадих шофьорската книжка от чантата си и талона на колата от жабката, след което свалих прозореца.

Когато ченгето се приближи, видях, че носи кафява униформа и голяма, странно изглеждаща шапка. Това означаваше, че е щатски полицай, а не местен. Щатските полицаи никога не пишеха фишове.

Леле, колко бях прецакана.

Мъжът насочи фенерчето си към мен. Потръпнах и включих осветлението в купето, за да разкара проклетото нещо от очите ми.

— Добър вечер, госпожице. Талонът на колата и шофьорската ви книжка, ако обичате.

Изглеждаше леко ядосан.

— Знаете ли, че ви преследвах?

— Е, вече очевидно знам — промърморих и изключих колата от скорост.

Полицаят ме дари с една от онези лишени от веселост усмивки, които понякога се появяваха на татковото лице, когато говореше по телефона. Взе талона и книжката ми, без да ги погледне.

— Карах след вас три километра, преди да спрете.

— Бях се разсеяла.

— Не може да карате по този начин. Ще трябва да ви напиша акт за шофиране със сто и десет километра в час в район, където ограничението е осемдесет. Сега се връщам. Ще ви помоля да не местите колата си от тук.

Той отиде до собствената си кола. Оставих прозореца отворен, въпреки че разни буболечки вече бяха започнали да се роят около лампите в купето. Представих си реакцията на баща ми, когато научеше за тази глоба, и затворих очи, отпускайки се назад в седалката. Щяха да ми забранят да излизам от вкъщи. Да ми вземат кредитната карта. Да ми забранят да говоря по телефона. Родителите ми разполагаха с най-различни средства за мъчение, които бяха изобретили още в Калифорния. Вече беше излишно да се чудя дали трябва да се срещна отново със Сам или с Коул, защото щях да бъда затворена вкъщи чак докато не завърша.

— Госпожице?

Отворих очи и се изправих в седалката. Полицаят отново беше застанал до прозореца и държеше в ръка талона и книжката ми, както и малко черно тефтерче под тях. Гласът му звучеше различно отпреди.

— Книжката ви е на името на Изабел Р. Кълпепър. Случайно да сте роднина на Томас Кълпепър?

— Той ми е баща.

Полицаят почука с химикалката си върху кочана с глоби.

— Разбирам — каза, след което ми подаде книжката и талона.

— И аз така си помислих. Карахте твърде бързо, госпожице. Не бих искал да ви спирам отново за нещо подобно.

Зяпнах книжката в ръцете си. Вдигнах очи към него:

— Ама какво стана с…?

Полицаят докосна периферията на шапката си:

— Приятна вечер, госпожице Кълпепър.

Загрузка...