Завинаги

Единайсета глава

Когато се превърнах във вълк за първи път, все още не знаех основното правило на оцеляването.

Всъщност, когато за първи път попаднах в глутницата, нещата, които не знаех, бяха ужасно много: как да ловувам, как да открия другите вълци, когато се изгубя, къде да спя. Не можех да разговарям с останалите. Не разбирах вихрушката от образи, които профучаваха през съзнанието ми.

Знаех обаче едно нещо: ако се поддам на страха, ще умра.

Първият ми урок беше как да откривам глутницата. Научих го съвсем случайно. Бях сама и гладна, чувствах празнота, която храната не би могла да запълни. Вдигнах глава и дадох воля на отчаянието си, изпълвайки студената нощ с гласа си. Това беше по-скоро ридание, отколкото вой, чисто и самотно. То отекна в скалите край мен.

И тогава, няколко секунди по-късно, някой ми отвърна. Ведър кратък вой. После още един. Отне ми няколко секунди, за да осъзная, че той ме чака, за да му отговоря. Започнах да вия отново и другият вълк веднага ми отвърна. Не бях привършила със собствения си вой, когато чух гласа на втори вълк, после на още един. Ако имаше някакво ехо, не можех да го доловя. Това означаваше, че са много далеч.

Но разстоянията вече нямаха значение. Това тяло никога не се уморяваше.

Така се научих как да откривам другите вълци. Трябваха ми няколко дни, за да се запозная с йерархията в глутницата. Бързо стана ясно, че водачът е голям черен вълк. Неговото най-силно оръжие очевидно беше размерът му. Само един неодобрителен поглед от негова страна на мига караше останалите членове на глутницата да легнат по корем. Всички, освен големия сив вълк, който явно беше също толкова уважаван: той само леко присвиваше уши и снижаваше опашка, показвайки почитта си към черния водач.

От тях двамата научих езика на надмощието. Оголени зъби. Отдръпнати назад устни. Настръхнала козина по гърба.

От по-нисшите членове на глутницата пък научих за подчинението. Оголен корем, сведен поглед, присвиване на цялото тяло.

Всеки ден най-нисшестоящият вълк, болнав звяр с луд поглед, получаваше напомняне за това къде му е мястото. Той биваше хапан, приковаван към земята, принуждаван да яде последен. Мислех си, че да бъдеш най-нисшестоящ е лошо, но се оказа, че има и нещо още по-лошо: да бъдеш игнориран.

Имаше една бяла вълчица, която винаги се движеше встрани от глутницата. Тя беше невидима. Никой не я включваше в игрите, дори и сиво-кафявият смешник на глутницата. Той би си играл дори с птиците, но никога не играеше с нея. Тя липсваше по време на лова, никой й нямаше доверие, всички я игнорираха. Отношението на останалите към нея обаче не беше изцяло неоправдано: също като мен тя, изглежда, не знаеше как да говори езика на глутницата. А може би бях твърде милозлива. Реално изглеждаше така, сякаш тя просто няма желание да използва това, което знае.

В нейните очи се таяха тайни.

Видях я да влиза в контакт с друг вълк един-единствен път — когато тя изръмжа на сивия вълк и той я нападна.

Мислех, че ще я убие.

Тя обаче бе силна; схватката сред папратта продължи твърде дълго и в крайна сметка смешникът се намеси, поставяйки тялото си между двата биещи се вълка. Той обичаше мира. Когато обаче сивият вълк разтърси козината си и се отдалечи, сиво-кафявият смешник се обърна към бялата вълчица и й показа зъбите си. Напомни й, че независимо от това, че е прекратил боя, не желае тя да се навърта наоколо.

След тази случка реших да не бъда като нея. Дори и към омега вълците се отнасяха по-добре. В този свят нямаше място за единаци. Затова отидох, свела глава, при черния алфа вълк.

Опитвах се да науча всяко нещо, което виждах, а и инстинктите ми нашепваха това, което не можех да запомня. Присвити назад уши, извърната глава, присвито тяло, за да изглеждам по-малка. Облизах брадичката му и помолих да бъда приета в глутницата. Смешникът наблюдаваше отстрани, а аз го стрелнах с поглед и го дарих с вълча усмивка толкова бързо, че само той да ме види. Съсредоточих се и успях да изпратя образ: аз, тичаща заедно с глутницата, участваща в игрите, помагаща в лова.

Посрещнаха ме толкова бурно и бързо, сякаш всичко, което бяха чакали, бе да се приближа. Тогава разбрах, че бялата вълчица е била отхвърлена само защото сама е избрала този път.

Уроците ми започнаха. Докато пролетната зеленина се разгръщаше край нас с неразтворени цветчета, чийто аромат бе толкова сладък, че напомняше за разложение, докато земята ставаше все по-мека и влажна, аз се превърнах в ученика на глутницата. Сивият вълк ме научи как да се промъквам към плячката, как да бягам встрани, за да може сърната да долови миризмата ми, докато останалите я заобикалят. Черният алфа водач ме научи как да проследявам маркираните с урина граници на територията ни. Смешникът ме научи как да заравям храна и да маркирам празните скривалища. Всички, изглежда, искрено се забавляваха с моето невежество. Дълго след като бях научила ролята си в игрите, те ме насърчаваха с шеговити поклони, присвили предните си лапи и вдигнали високо размаханите си опашки. Веднъж, когато бяхме огладнели до степен на умопомрачение, аз успях да уловя сама една мишка, а те подскачаха край мен и празнуваха, сякаш съм хванала цял лос. Когато ме изпревареха в някой лов, те се връщаха при мен с късове от плячката, сякаш бях малко вълче; в продължение на много време оцелях единствено благодарение на добротата им.

Когато се свиех на кълбо и започнех да плача тихичко, докато момичето, което живееше вътре в мен разкъсваше вътрешностите ми на парчета, останалите вълци оставаха на стража, за да ме пазят, въпреки че не бях сигурна какво точно може да заплаши живота ми. Ние бяхме най-едрите обитатели на тази гора, като се изключат елените, но за да намерим такъв, трябваше да тичаме с часове.

И ние тичахме. Нашата територия беше обширна; първоначално дори ми се струваше безкрайна. Независимо от това колко далеч отивахме, за да преследваме плячката си, ние винаги се връщахме на същото място в гората, заобиколено от дървета с бледи кори. У дома. Харесва ли ти?

Понякога виех през нощта, обзета от глад, който не можеше да бъде утолен с храна, докато мислите ми опитваха да се вкопчат в нещо, което не можеше да се побере в главата ми. Моят вой подканяше и другите да започнат и ние пеехме заедно, предупреждавахме другите за присъствието си и плачехме за тези членовете на глутницата, които не бяха сред нас.

Продължавах да го чакам.

Знаех, че той няма да дойде, но въпреки това виех, а когато го правех, другите вълци ми изпращаха образи, с които да ми покажат как е изглеждал: гъвкав, сив, с жълти очи. Аз им отговарях с мои собствени образи — на вълк, застанал в края на гората, който ме наблюдава мълчаливо. Тези образи бяха толкова ясни, колкото и стройните дървета край мен, и нуждата да го открия беше нетърпима, но просто не знаех къде да го търся.

Не само очите му ме преследваха. Те бяха просто портали, които ме отвеждаха към други полуспомени и полуобрази, към неясни спомени за самата мен, които не можех да хвана; по-неуловими и от най-бързата сърна. Мислех, че този неясен, непоносим глад ще ме убие.

Вече се бях научила как да оцелявам като вълк, но все още не знаех как да живея като такъв.