Завинаги

Четирийсета глава

Този безкраен ден най-сетне свърши, когато Сам се прибра у дома с кутия пица и неуверена усмивка. Докато ядяхме, той ми разказа всичко за разговора си с Кьониг. Седяхме по турски на пода в стаята му, лампата на бюрото и коледните лампички бяха включени, а кутията с пица беше между нас. Лампата на бюрото се намираше точно под леко скосения таван и начинът, по който той отклоняваше светлината, караше стаята да изглежда топла и уютна, подобно на пещера. Сиди плейърът до леглото на Сам беше включен с намален звук и от колоните се лееше нисък и дрезгав глас, който пееше на фона на пиано.

Докато ми описваше какво се е случило през деня, от време на време Сам прокарваше пръсти по пода, все едно буташе нещо встрани, сякаш несъзнателно се опитваше да отмести последното нещо, което ми беше казал, преди да премине към следващото. Всичко край нас се разпадаше, а аз се чувствах като мъничка отломка, подхвърляна от морските вълни, но въпреки това не можех да спра да си мисля за това колко ми бе приятно да го гледам насред приглушената жълтеникава светлина, която ни обгръщаше. Той се беше променил от първия път, когато го бях видяла, вече беше по-твърд и не толкова млад, но извивките по лицето му, бързите жестове, начинът, по който засмукваше долната си устна, преди да продължи — бях влюбена във всичките тези неща.

Сам ме попита какво мисля.

— За?

— За всичко това. Какво ще правим?

Той се предоверяваше на способността ми да разсъждавам логично и трезво. Всичко това ми идваше малко в повече — Кьониг, който се беше досетил каква е тайната на вълците, идеята, че преместването е възможно, мисълта, че поверяваме съдбата си в ръцете на някого, когото почти не познавахме. Как можехме да сме сигурни, че той ще запази тайната ни?

— Ще имам нужда от още едно парче пица, преди да отговоря на този въпрос — заявих. — Коул не иска ли да хапне с нас?

— Каза ми, че бърза за някъде. Не мисля, че искам да знам причината. Най-малкото, не изглеждаше разтревожен или притеснен.

Откъснах коричката от едно парче; Сам взе останалото. Въздъхнах. Идеята да напуснем Пограничната гора беше обезсърчаваща.

— Не мисля, че трябва да е за постоянно. Говоря за вълците на полуострова. По-късно може да ни хрумне някаква по-добра идея, след като цялата тази история с лова приключи.

— Първо ще трябва да ги изведем от гората.

Той затвори кутията и проследи логото на пицарията с показалец.

— Кьониг ще ти помогне ли да се измъкнеш от неприятностите? Говоря за моето изчезване. Той очевидно знае, че не си ме отвлякъл или убил. Има ли някакъв начин да разкара полицаите, които ти дишат във врата?

— Нямам представа. Не каза нищо по въпроса.

Опитах се раздразнението да не проличи в гласа ми; в крайна сметка не бях ядосана на него:

— Не смяташ ли, че това е важно?

— Предполагам. От друга страна, вълците имат само две седмици. Мога да се притеснявам за доказването на невинността си и след това. Така или иначе, не мисля, че ченгетата могат да намерят нещо, заради което да ми лепнат каквото и да било реално обвинение.

Докато го казваше обаче, Сам така и не срещна погледа ми.

— Мислех си, че ченгетата вече не те подозират в нищо — натъртих. — Мислех си, че Кьониг знае истината.

— Кьониг знае истината. Само той и никой друг. Не може просто да им каже, че съм невинен.

— Сам!

Той сви рамене, все така без да поглежда към мен:

— В момента не мога да направя нищо по въпроса.

Дори самата мисъл, че някой го беше подложил на разпит в полицейския участък беше болезнена. Идеята, че според родителите ми той беше способен да ми причини зло, ме нараняваше още повече. Колкото до вероятността да бъде обвинен в убийство, това вече ми се струваше немислимо.

Тогава ми хрумна нещо.

— Трябва да кажа на родителите си — заявих. Спомних си за разговора ми с Изабел по-рано през деня. — Или на Рейчъл. Или на някой друг. Някой трябва да научи, че съм жива. Ако стане ясно, че Грейс не е мъртва, това ще сложи край на спекулациите около мистериозното ми убийство.

— Смяташ, че родителите ти ще проявят разбиране? — попита Сам.

— Нямам представа как ще реагират, Сам! Но няма да позволя да те… да те вкарат в затвора.

Смачках салфетката си и я хвърлих ядосано по кутията с пица. Винаги досега бяхме избягвали на косъм опасността да бъдем разделени. Струваше ми се кошмарно да си представя, че след всичко, което се бе случило, нещо напълно прозаично и създадено от човека в крайна сметка може да се окаже причината да бъдем откъснати един от друг. А междувременно Сам изглеждаше гузен, сякаш самият той вярваше, че е виновен за мнимата ми смърт.

— В случая е без значение колко лоши са родителите ми, защото това е нещо много по-лошо.

Сам най-накрая вдигна очи към мен:

— Вярваш ли им?

— Сам, те няма да се опитат да ме убият — отсякох.

Млъкнах рязко и притиснах ръце към устата си издишайки шумно.

Изражението му не се промени. Салфетката, която той внимателно разкъсваше, беше замръзнала в ръцете му.

Сега вече покрих с длани цялото си лице. Нямах сили да го гледам.

— Съжалявам, Сам. Съжалявам.

Мисълта за безизразното му изражение, за зареяния в нищото вълчи поглед… усетих как сълзите опитват да се прокрадват навън изпод клепачите ми.

Чух как подът проскърца, когато той се изправи. Махнах ръце от лицето си.

— Моля те, не си отивай — прошепнах. — Съжалявам.

— Имам подарък за теб — каза Сам. — Забравих го в колата. Отивам да го взема.

Докосна ме леко по темето, след което безмълвно излезе и затвори вратата след себе си.

И така, аз продължавах да се чувствам като най-ужасния човек на света, когато той ми подари роклята. Беше коленичил пред мен, подобно на разкаял се грешник, и внимателно наблюдаваше лицето ми, докато я вадеше от плика. Незнайно защо първоначално бях решила, че подаръкът ще бъде някакво оскъдно бельо и се почувствах едновременно облекчена и разочарована, когато видях, че става дума за красива лятна рокля. Изглежда, че напоследък не можех да вкарам емоциите си в ред.

Пригладих плата, загледана в изящните презрамки. Това беше рокля за горещо, безгрижно лято, нещо, което в момента ми се виждаше твърде далечно. Вдигнах очи към Сам и видях, че хапе вътрешната страна на устната си, наблюдавайки реакцията ми.

— Ти си най-милото момче на света — казах му, чувствайки се все така недостойна и отвратителна. — Не е трябвало да ми купуваш нищо. Харесва ми да знам, че си мислиш за мен, дори и когато не съм край теб.

Пресегнах се и положих ръка върху бузата му. Той извърна лице и целуна дланта ми; досегът на устните му с кожата ми накара нещо вътре в мен да се стегне. Гласът ми беше малко по-нисък, когато промълвих:

— Дали да не отида да я облека още сега?

В банята ми бяха нужни няколко минути, докато схвана как точно да облека роклята, въпреки че в това принципно нямаше нищо сложно. Не бях свикнала да нося рокли и в момента се чувствах така, все едно съм гола. Застанах край ваната, за да се видя в огледалото, опитвайки да си представя какво беше накарало Сам да погледне тази рокля и да си каже: Ще купя това на Грейс. Дали беше решил, че ще я харесам? Или си бе помислил, че изглежда секси? А може би просто беше искал да ми направи подарък и това е било първото нещо, попаднало пред погледа му? Не бях сигурна защо за мен беше толкова важно да знам дали е попитал продавачката какво според нея би харесало гаджето му, или е видял роклята да виси на някоя закачалка и си е представил тялото ми в нея.

Загледана в отражението си, си помислих, че изглеждам като някоя колежанка — уверена, красива. Сигурна в това кои части от тялото си да извади на показ, за да изглежда максимално добре. Пригладих предната част на роклята; полите й гъделичкаха краката ми. Можех да видя леката извивка на гърдите си. Внезапно ми се стори извънредно важно да се върна в стаята и да се огледам в очите на Сам. Стори ми се извънредно важно да го накарам да ме погледне и да ме докосне.

Когато се плъзнах през вратата на стаята му обаче, усетих как ме изпълва неувереност. Сам продължаваше да седи на пода, облегнал гръб на леглото и затворил очи, заслушан в музиката, зареял съзнанието си нейде далеч от тук. Погледна ме, когато затворих вратата след себе си. Намръщих се и извих ръце зад гърба си.

— Какво мислиш? — попитах.

Той бързо се изправи на крака и отрони:

— О…

— Единственият проблем е, че не мога да завържа сама връзките на гърба.

Сам си пое дъх и пристъпи към мен. Усетих как сърцето ми започна да бие по-бързо, въпреки че не можех да разбера причината за това. Той хвана връзките, висящи от двете страни на роклята, и ръцете му се скриха зад мен. Вместо да ги завърже обаче, ги пусна и притисна длани към гърба ми; усетих колко бяха горещи през тънкия плат. Почувствах се така, сякаш между пръстите му и кожата ми нямаше нищо. Той положи лице върху шията ми. Можех да чуя дишането му; всеки дъх звучеше някак премерен и сдържан.

— Да разбирам ли, че ти харесва? — прошепнах.

Тогава, напълно внезапно, устните ни се срещнаха. Имах чувството, че са минали векове, откакто за последно се бяхме целували по този начин, с някаква смъртоносна сериозност и настървение. За миг в главата ми проблесна мисълта, че току-що съм яла пица, но после си спомних, че това важеше и за Сам. Той плъзна ръце по бедрата ми, мачкайки плата, заличавайки всяка частица от съмненията ми. Пръстите му се притискаха към тялото ми със силата на неконтролируемия копнеж. Дори и само това, само горещината на дланите му, хванали бедрата ми, беше достатъчно, за да накара нещо вътре в мен да се стегне яростно, толкова силно, че чак болеше. През устните ми се изплъзна тих стон.

— Мога да спра — промълви той, — ако ми кажеш, че не си готова.

— Недей, не спирай.

Коленичихме на леглото и продължихме да се целуваме, а той продължи да ме докосва нежно и внимателно, все едно не ме беше докосвал никога преди. Сякаш не можеше да си спомни някогашните извивки на тялото ми и сега ги откриваше за първи път. Плъзна ръце по гърба ми и нагоре по раменете, а после пръстите му се спуснаха надолу, към оголената кожа на гърдите ми, проследявайки деколтето на роклята.

Затворих очи. На този свят имаше и други неща, които изискваха вниманието ни, но точно в този момент всичко, за което можех да мисля, бяха ръцете на Сам, които се плъзгаха нагоре по бедрата ми, повдигайки плата на роклята, подобно на летен полъх. Когато отново отворих очи, притиснах ръце върху дланите на Сам, а телата ни хвърляха стотици сенки под нас. Всяка от тях принадлежеше на Сам или на мен, но беше невъзможно да се определи коя на кого е.