Завинаги

Трийсет и седма глава

Разпитът протече в някаква кухня.

Полицейското управление на Мърси Фолс беше малко и очевидно зле подготвено за разпити. Кьониг ме преведе покрай стая с диспечери, които млъкнаха насред разговора си, за да ме изгледат, два офиса, пълни с бюра, зад които хора в униформи се бяха привели над компютрите си, и най-накрая ме въведе в една малка стаичка с мивка, хладилник и две машини за закуски. Беше време за обяд и стаята смърдеше нетърпимо на претоплена в микровълнова печка мексиканска храна и повръщано. Беше мъчително горещо.

Кьониг ми посочи един дървен стол край сгъваема маса и разчисти от нея няколко салфетки, чиния с наполовина изяден лимонов пай и кенче от сода. След като ги хвърли в кошчето за боклук, той се изправи на вратата с гръб към мен. Всичко, което можех да видя оттук, беше тилът му и късата му подстрижка, която беше толкова съвършена, че чак зловеща. Точно под линията на косата си имаше тъмен белег от изгаряне, който изчезваше под яката на ризата му. Помислих си, че този белег сигурно си има история — може би не чак толкова драматична, колкото онази, изписана с кръв върху китките ми, но въпреки това история. Самият факт, че всеки има белег, вътрешен или външен, зад който се крие някаква история, внезапно ме накара да се почувствам смазан под тежестта на всичкото това неизказано минало.

Кьониг говореше на някого в коридора и аз успях да доловя единствено отделни думи: „Самюъл Рот… не… гаранция… труп?… какво ще открие“.

Стомахът ми се беше свил, сякаш стиснат от неумолимата хватка на жегата. Нещо в него се извиваше и преобръщаше и внезапно бях обзет от кошмарното усещане, че въпреки жегата или именно заради жегата, щях да се трансформирам тук, в тази малка стаичка, и това щеше да бъде краят.

Положих глава върху ръцете си; масата смърдеше на стара храна, но повърхността й беше хладна под кожата ми. Стомахът ми продължаваше да се бунтува и за първи път от месеци насам аз се чувствах несигурен в собствената си кожа.

Моля те, не се трансформирай. Моля те, не се трансформирай.

Повтарях тези думи наум при всеки свой дъх.

— Самюъл Рот?

Вдигнах глава. На вратата стоеше някакъв полицай с торбички под очите. Миришеше на тютюн. Чувствах се така, сякаш всичко в тази стая беше замислено като директна атака срещу вълчите ми сетива.

— Аз съм полицай Хейфорт. Ще имаш ли нещо против, ако полицай Кьониг остане в стаята, докато разговаряме?

В момента нямах никакво доверие в гласа си, така че просто поклатих глава, все така притиснал ръце към масата. Имах усещането, че вътрешните ми органи са изпаднали в състояние на безтегловност и се движат свободно из тялото ми.

Хейфорт седна срещу мен, като издърпа стола си доста назад, за да освободи място за шкембето си. Носеше бележник и папка, които остави на масата пред себе си. Зад него Кьониг остана изправен до вратата, кръстосал ръце пред гърдите си. Той ми изглеждаше много повече като ченге, официален и добре сложен, но въпреки това познатото му присъствие имаше успокояващ ефект върху мен. Разплутият детектив от своя страна ми се виждаше твърде щастлив от перспективата да ме подложи на разпит.

— Това, което ще направим сега — започна той, — е да ти зададем няколко въпроса, като от теб се очаква да им отговориш по най-добрия възможен начин, нали така?

Гласът му беше приветлив, за разлика от очите му.

Кимнах.

— Къде е баща ти напоследък, Сам? — попита Хейфорт. — Не сме виждали Джефри Бек наоколо от доста време.

— Той е болен — отвърнах. Установих, че вече ми беше далеч по-лесно да лъжа от преди.

— Колко жалко. От какво е болен?

— Рак — сведох очи към масата и смотолевих. — В момента е на лечение в Минеаполис.

Хейфорт си го записа. Щеше ми се да не го беше правил.

— Знаеш ли какъв е адресът на лечебното заведение? — попита той.

Свих рамене. Опитах се да вложа в това си движение максимална доза тъга.

— Ще помогна да го открием — обади се Кьониг.

Хейфорт си записа и това.

— За какво точно ме разпитвате в момента?

Подозирах, че причината не е Бек, а Грейс, и съществена част от мен се съпротивляваше срещу идеята да бъда арестуван за изчезването на някого, когато бях държал в прегръдките си предишната нощ.

— Е, след като питаш…

Хейфорт измъкна папката изпод бележника си, извади от нея снимка и я постави пред мен на масата.

На нея имаше стъпало в близък план. Женско стъпало, слабо и издължено. То, както и малкото, което се виждаше от голия крак, лежеше насред листа. Между пръстите имаше кръв.

Дъхът ми секна.

Хейфорт постави друга снимка върху първата.

Потръпнах и извърнах поглед, едновременно облекчен и ужасен.

— Това изглежда ли ти познато?

Върху прекалено осветената снимка се виждаше голо момиче, бледо като сняг и слабо като дихание, лежащо насред листата. Лицето и шията и бяха кошмарна гледка. Познавах я. Последния път, когато бях видял това момиче, то имаше слънчев загар, усмивка и пулс.

О, Оливия. Толкова съжалявам.

— Защо ми показвате това? — попитах. Дори не можех да погледна към снимката. Оливия не заслужаваше да бъде убита от вълци. Никой не заслужава подобна смърт.

— Надявахме се, че можеш да ни кажеш нещо по въпроса — каза Хейфорт. Докато говореше, той разпръсна пред мен още снимки, всяка от които показваше мъртвото момиче от различен ъгъл. Исках да спре с това. — Била е открита в това състояние на няколко метра от имота на Джефри Бек. Гола. След като дълго е била в неизвестност.

Голо рамо, оплискано с кръв. Кожа, изцапана с кал. Разтворена длан. Затворих очи, но продължих да виждам образите от снимките. Усещах ги как пропълзяват в мен, настаняват се в мислите ми, превръщат се в нещо, което ще населява кошмарите ми.

— Не съм убил никого — отроних. Думите ми прозвучаха фалшиво. Сякаш бяха на език, който не говорех, и ги бях произнесъл с толкова погрешна интонация, че напълно бяха изгубили смисъла си, събрани в подобно изречение.

— О, това е дело на вълците — каза Хейфорт. — Те са я убили. Само дето не мисля, че те са я завлекли чисто гола в този имот.

Отворих очи, но не погледнах към снимките. На стената имаше коркова дъска за обяви, върху която беше закачено листче с надпис: „Моля ви, почистете микровълновата, ако обядът ви експлодира вътре. Мерсаж, от ръководството“.

— Кълна се, че нямам нищо общо с това. Нямах представа къде е била. Не съм го направил аз.

В душата ми обаче тежеше прозрението, че знам прекрасно кой го е направил. Добавих:

— Защо ми е да правя нещо подобно?

— Откровено казано, синко, нямам представа — поклати глава Хейфорт. Не бях сигурен защо беше използвал думата синко, след като тонът му влизаше в пълно противоречие с подобно обръщение. — Това е дело на някое откачено копеле и ми е трудно да вникна в перверзния му начин на мислене. Това, което знам, е следното: две млади момичета, които са те познавали, са изчезнали през миналата година. Ти си бил последният човек, който е видял едната от тях. Никой не е виждал осиновителя ти от месеци и изглежда ти си единственият, който знае къде е. Сега край дома ти е намерен труп на чисто голо момиче, което някой почти е уморил от глад, а това ми изглежда като дело на някой кучи син, който наистина не е наред с главата. Точно в момента пък срещу мен седи малтретиран от родителите си тип, а аз знам, че тези неща са способни да те чалнат здраво. Нещо против да споделиш с мен какво е мнението ти за тези ми разсъждения?

През цялото време говореше бавно и сърдечно. Междувременно Кьониг разглеждаше снимката на някакъв кораб, какъвто със сигурност не се бе появявал в близост до Минесота.

Още откакто Хейфорт беше започнал да говори, в мен бе пламнала мъничка искрица гняв, която с всеки следващ миг се разгаряше все по-яростно. След всичко, което бях преживял, нямаше да бъда натикан в шаблонния образ на потенциален психопат. Вдигнах очи и задържах погледа на Хейфорт. Видях как очите му леко се присвиват и знаех, че това, както винаги, се дължеше на смущаващия ефект от срещата с жълтите ми ириси. Внезапно усетих как ме изпълва съвършено спокойствие, а в гласа си долових някакво далечно ехо от личността на Бек:

— Въпрос ли ми задавате, господин полицай? Помислих си, че искате да ви информирам къде съм бил в конкретен час, да ви опиша връзката си с баща ми или да споделя с вас, че бих направил всичко за Грейс. Ако ви разбирам правилно обаче, това което искате от мен, е да защитя психическата си стабилност. Няма как да знам какво си мислите, че съм извършил. В какво точно ме обвинявате? Че отвличам момичета? Или пък че съм убил баща си? Приписвате ми разни трупове, за да видите какво ще стане? Или просто си мислите, че съм откачен?

— По-полека, господин Рот — премина неочаквано на „вие“ Хейфорт. — Не ви обвинявам в нищо. Няма да е зле да ударите спирачки на тийнейджърския си гняв, защото не ви обвинявам в нищо.

Вече не се чувствах зле, задето го бях излъгал по-рано, защото самият той ме лъжеше в момента. Дяволите да го вземат, обвиняваше си ме, и още как.

— Какво искате да ви кажа? — бутнах снимките на голото момиче… на Оливия… към него. — Да, това е отвратително. Но аз нямам нищо общо с него.

Хейфорт не докосна снимките. Завъртя се в стола си и погледна многозначително Кьониг, но изражението на полицая не се промени. После се обърна отново към мен, а столът проскърца отчаяно под тежестта му. Потърка торбичката под едното си око:

— Искам да знам къде са Джефри Бек и Грейс Брисбейн, Самюъл. Занимавам се с тази работа от достатъчно дълго време, за да знам, че няма такова нещо като съвпадения. Знаеш ли кое е свързващото звено, обединяващо всичките тези неща? Ти.

Не казах нищо. Общият фактор не бях аз.

— Имаш два варианта. Какво предпочиташ? Да ни сътрудничиш и да ми разкажеш нещо за всичко това, което се случва около теб, или пък да ме накараш да получа своето по трудния начин? — попита ме Хейфорт.

— Нямам какво да ви кажа.

Хейфорт ме наблюдава известно време, сякаш очакваше, че изражението ми ще издаде нещо.

— Мисля, че твоето татенце ти е направило адски лоша услуга, като те е научило да говориш като адвокат — промърмори той най-накрая. — Това ли е всичко, което ще кажеш?

Имаше още много неща, които можех да кажа, но не на него. Ако Кьониг задаваше въпросите, бих могъл да му кажа, че не искам Грейс да бъде безследно изчезнала. Че искам Бек отново да бъде с мен. Че той не ми беше осиновител, а истински баща. Че нямам представа какво се е случило с Оливия и че просто се опитвам да задържа главата си над водата. Исках да ме оставят на мира. Това беше всичко. Просто да ме оставят на мира, за да намеря начин да се справя с всичко това сам.

— Да — отсякох.

Хейфорт се намръщи срещу мен и не можах да определя дали ми вярва или не. След малко той изсумтя:

— Предполагам, че приключихме засега. Уилям, погрижи се за него, става ли?

Кьониг кимна отсечено, докато Хейфорт се измъкваше иззад масата. Когато дебелият полицай се отдалечи по коридора, вече можех да дишам по-леко.

— Ще те отведа обратно до колата ти — заяви Кьониг и ме подкани с жест да стана. Направих го и с известна изненада установих, че подът е стабилен под краката ми. Чувствах костите си странно омекнали.

Поех по коридора след Кьониг, но той се спря, когато мобилният му телефон звънна. Измъкна го от един джоб на колана си и погледна дисплея.

— Задръж така — каза ми. — Трябва да приема това обаждане. Ало, Уилям Кьониг е на телефона. Добре, господине. Почакайте за секунда. Какво казвате, че се случва?

Мушнах ръце в джобовете си. Чувствах се замаян и изтощен. Заради разпита, заради това, че не бях ял, заради снимките на Оливия. Можех да чуя бумтящия глас на Хейфорт от диспечерската стая вляво от мен. Диспечерите се разсмяха на това, което каза. Беше ми трудно да си представя, че някой е способен да превключва по подобен начин — праведният гняв заради смъртта на едно момиче в миг се превръща в шегички насред съседния офис.

По телефона Кьониг се опитваше да убеди някого, че ако отчуждената му съпруга е взела колата му, това не е кражба, защото автомобилът се води семейно имущество.

Чух някой да казва:

— Здрасти, Том.

В Мърси Фолс най-вероятно имаше няколко дузини мъже на име Том. Аз обаче разбрах на мига за кого точно става дума. Разпознах безпогрешно аромата на афтършейва му и настръхването на собствената си кожа.

Диспечерската имаше прозорец, който гледаше към коридора от другата страна, и аз видях Том Кълпепър, който тъкмо вкарваше ключовете в джоба на якето си. Беше едно от онези якета, наричани работнически, описвани като груби, класически и струващи по четиристотин долара, които обикновено носеха хора, прекарващи повече време в скъпите си джипове, отколкото в някоя плевня. Лицето му беше сивкаво и изпито като на човек, който не е спал добре от много време, но гласът му беше уверен и добре контролиран. Глас на адвокат.

Опитах се да преценя кое беше по-лошо: да рискувам сблъсък с Кълпепър или да се примиря с миризмата на повръщано в кухнята. Изборът ми клонеше към отстъплението.

— Том! Здрасти, стари дяволе — възкликна Хейфорт. — Стой там, ей сега ще ти отворя.

Той се измъкна от диспечерската, мина по коридора, за да стигне до помещението, в което беше Кълпепър, и отвори вратата. Когато адвокатът влезе, Хейфорт го потупа по рамото. Естествено, че двамата се познаваха.

— По работа ли си тук, или просто се каниш да забъркаш някоя неприятност?

— Идвам, за да видя доклада на съдебния лекар — отвърна Кълпепър. — Какво каза по въпроса хлапето на Джефри Бек?

Хейфорт отстъпи крачка встрани, за да може Кълпепър да ме види.

— За вълка говорим… — усмихна се студено Кълпепър.

Би било учтиво да го поздравя. Не казах нищо.

— Как е твоят старец? — попита той. Въпросът му беше пропит с ирония не само защото на Том Кълпепър видимо не му пукаше, но и защото той беше последният човек, който би използвал думата „старец“. После добави: — Изненадан съм, че той не е тук с теб.

— Щеше да бъде, ако можеше — казах сковано.

— Говорих с Луис Брисбейн — продължи Кълпепър. — По правни въпроси. Семейство Брисбейн знаят, че ако имат нужда от адвокат, аз съм насреща.

Беше ми трудно да си представя Том Кълпепър като адвокат и верен приятел на родителите на Грейс. Така или иначе, всяка възможност за топлосърдечни бъдещи отношения между мен и тях ми се струваше невероятно далечна. Всъщност възможността за каквото и да било бъдеще по начина, по който си го бях представял, ми се струваше невероятно далечна.

— Ти да не си надрусан? — попита удивено Том Кълпепър и аз осъзнах, че бях мълчал твърде дълго без никаква идея какво точно е изразявало лицето ми, докато съзнанието ми се бе лутало сред страховете ми. Той поклати глава. В момента не излъчваше злоба, а по-скоро удивление пред това колко странни бяхме ние, отрепките. — Един съвет от мен: пробвай да пледираш за невменяемост. Бог да благослови Америка. Бек винаги е обичал друсалките.

Хейфорт, това поне трябваше да му се отбележи, положи усилия, за да не се засмее.

Кьониг прибра телефона си с рязко движение и присви очи.

— Господа — каза той. — Сега ще отведа господин Рот до колата му, освен ако той няма да ви трябва за още нещо.

Хейфорт поклати глава бавно и някак заплашително.

Кълпепър се обърна към мен с ръце в джобовете. И гласа му нямаше гняв. Нямаше и причина да има, разбира се — той държеше всичките силни карти в тази игра.

— Следващия път, когато видиш баща си — каза, — можеш да го информираш, че вълците му ще бъдат избити след четиринайсет дни. Това е нещо, което трябваше да се направи отдавна. Нямам представа каква точно игра си мислехте, че играете, но на това ще се сложи край.

Тогава осъзнах ясно, че тук не става дума за отмъстителност. Просто за стара рана, която бе отваряна твърде често, за да може да зарасне. Как бих могъл да го съдя? Той не знаеше истината. Нямаше как да я знае. Том Кълпепър си мислеше, че става дума просто за диви животни, а ние бяхме немарливите му съседи с объркани приоритети.

Осъзнах и нещо друго: той нямаше да спре, докато всички не умрем.

Кьониг ме хвана за ръката и погледна през рамо към Кълпепър:

— Мисля, че бъркате сина с бащата, господин Кълпепър.

— Може и така да е — изсумтя той. — Но нали знаете какво казват за крушите и дърветата.

Не можех да отрека, че в тази поговорка имаше много истина.

Кьониг се обърна към мен:

— Време е да вървим.