Завинаги

Трийсет и трета глава

През нощта Грейс беше тази, която не можеше да заспи. Самият аз се чувствах като празна чаша, която се движеше и накланяше в опит да улови струйките на съня; беше само въпрос на време, преди да се напълни достатъчно, за да ме повлече надолу.

Стаята ми беше тъмна, като се изключат коледните лампички, окачени под тавана, мънички съзвездия в клаустрофобичното небе. Исках да протегна ръка и да измъкна щепсела от контакта до леглото, за да се потопим напълно в мрака, но умората шепнеше в ухото ми и ме разсейваше. Не можех да разбера как бе възможно да се чувствам толкова уморен, след като предишната нощ най-сетне бях успял да поспя. Имах усещането, че тялото ми си е припомнило насладата от съня сега, когато Грейс се бе завърнала, и не можеше да му се насити.

Тя беше приседнала до мен, облегнала гръб на стената и с крака, мушнати под завивките. Галеше нежно гърдите ми и това определено не ми помагаше в опитите да остана буден.

— Хей — промълвих и протегнах ръка към нея; пръстите ми едва успяха да докоснат рамото й. — Ела долу при мен и заспивай.

Тя вдигна ръка и я притисна към устните ми; лицето й беше тъжно и някак чуждо, маска на Грейс, носена от друго момиче в сумрака.

— Не мога да спра да мисля — простена.

Познавах достатъчно добре това усещане, така че се изправих на лакти: пръстите й се плъзнаха надолу от устните ми и отново се настаниха върху гърдите ми.

— Трябва да си легнеш — казах й. — Това ще помогне.

Изражението на Грейс беше печално и пропито с несигурност; изражение на малко момиченце, което не знае какво да прави. Аз се надигнах до седнало положение и я придърпах към себе си. Двамата седяхме облегнати върху рамката на леглото, а главата й лежеше върху гърдите ми, там, където преди малко бе стояла ръката й. Тя ухаеше на моя шампоан.

— Не мога да спра да мисля за нея — прошепна Грейс вече малко по-смело сега, когато не можех да срещна погледа й. — А после си мисля за това как в момента би трябвало да съм си у дома, но… Сам, не искам да се връщам там.

Не бях сигурен какво трябва да отвърна на това. И аз не исках тя да се връща там, но също така знаех, че мястото й не беше тук. Ако беше напълно излекувана и бях уверен, че ще остане човек до края на дните си, щях да й кажа, че трябва да отидем и да поговорим с родителите й. Щяхме да се справим; щяхме да ги накараме да разберат, че сме сериозни, а после отново щях да спя сам в празното си легло, докато тя не се пренесеше официално в къщата. Щях да се чувствам много зле, но знаех, че мога да го преживея. Бях й казал, че искам да направим всичко по правилния начин, и все още го мислех.

Сега обаче не съществуваше правилен начин. Сега Грейс беше момиче, но беше и вълк и докато твърдеше, че не иска да се връща там, а самият аз не бях сигурен как ще реагират родителите й, исках тя да остане при мен. В някакво съвсем близко бъдеще щеше да ни се наложи да платим адски висока цена за тези откраднати мигове, но не мислех, че грешим, задето ги искаме. Прокарах пръсти през косата й, докато не стигнах до някакво малко възелче, след което ги отдръпнах и започнах отначало.

— Няма да те накарам да отидеш — казах.

— В някакъв момент ще трябва да се изправим пред този проблем и да намерим решение — произнесе замислено Грейс. — Ще ми се да бях на осемнайсет. Ще ми се да се бях изнесла от там преди много време. Ще ми се вече да бяхме женени. Ще ми се да не ми се налага да измислям правдоподобни лъжи.

Е, поне не бях единственият, който смяташе, че родителите й няма да приемат добре истината.

— Няма как — заявих с крайна увереност — да разрешим който и да е от проблемите си тази нощ.

След като го казах, осъзнах с известна доза ирония, че това бяха думите, които Грейс беше използвала толкова много пъти, за да ме примами в дебрите на съня.

— Тези мисли просто се завръщат отново и отново и не искат да ме оставят на мира — въздъхна Грейс. — Разкажи ми някаква история.

Спрях да докосвам косите й, защото това приятно усещане приспиваше самия мен:

— История?

— Като онази как Бек те е научил да ловуваш.

Опитах да се сетя за някаква весела случка, нещо, което нямаше нужда от много обяснения. Нещо, което можеше да я разсмее. Всяка история, свързана с Бек, обаче, в момента ми се струваше покварена от собствените ми съмнения. Всичко, свързано с него, което не бях видял със собствените си очи, вече ми изглеждаше измамно и недостоверно.

Насочих мислите си в друга посока и казах:

— Онова беемве комби не беше първата кола на Улрик. Когато дойдох тук за първи път, той караше малък, кафяв и ужасяващо грозен „Форд Ескорт“.

Грейс въздъхна блажено, сякаш това беше успокояващото начало на хубава приказка за лека нощ. Тя стисна с пръсти част от плата на тениската ми; действие, което моментално ме разсъни и ме накара да се замисля леко гузно за поне четири неща, които не бяха приказки за лека нощ или пък безкористни начини да утешиш едно скърбящо момиче.

Преглътнах и се съсредоточих върху спомените си:

— Беше наистина гадна кола. Когато минаваше през бабуни, нещо отдолу стържеше по земята. Мисля, че гърнето на ауспуха се беше откачило. Веднъж Улрик бе блъснал някакъв опосум в града и го беше влачил чак до къщата.

Грейс се разсмя с онзи кратък беззвучен смях, с който човек се смее, когато знае, че от него се очаква да го направи.

Продължих:

— Освен това смърдеше така, все едно нещо не е наред с двигателя. Сякаш изтичаше спирачна течност, някакви уплътнения се бяха подпалили или просто Улрик не беше изчистил добре останките от опосума.

Млъкнах, спомняйки си за всичките пътувания, които бяхме предприемали с тази кола, когато седях на седалката до шофьора и чаках Улрик да отскочи до магазина за бира или пък стоях край нея на пътя, докато Бек ругаеше угасналия двигател и се питаше на глас защо просто не бяхме взели неговата проклета кола. Всички тези случки датираха от дните, когато Улрик беше човек през повечето време. Тогава спалнята му се намираше точно до моята и често се будех нощем от звуци, които предполагаха шумно правене на любов, макар да бях почти напълно убеден, че Улрик е сам. Разбира се, не споменах пред Грейс за тази част.

— Това беше колата, с която ходех до книжарничката навремето — казах. — Улрик си купи беемвето комби от някакъв тип, който продаваше цветя край пътя в Сейнт Пол, така че аз получих „Ескорта“. Два месеца, след като бях взел шофьорска книжка, спуках гума с него.

Тогава бях на шестнайсет, в най-наивния възможен смисъл на думата; едновременно изпаднал в еуфория и ужасен от идеята да шофирам съвсем сам от работа до вкъщи за първи път. Когато гумата се пръсна със звук, който прозвуча като изстрел с пистолет току до главата ми, си помислих, че сигурно ще умра.

— Знаеше ли как да смениш спукана гума?

Грейс зададе въпроса по начин, които предполагаше, че самата тя знае.

— Нямах си дори бегла представа. Наложи ми се да отбия в калта край пътя и да използвам мобилния телефон, който тъкмо бях получил като подарък за рождения си ден, за да се обадя на Бек и да го помоля за помощ. Използвах телефона си за първи път и го правех, за да призная, че не мога да сменя една спукана гума. Беше крайно деморализиращо.

Грейс се разсмя отново.

— Деморализиращо — повтори тя.

— Деморализиращо — уверих я, щастлив да чуя този тихи нежен смях. Върнах се към спомена си. Беше минало доста време, преди Бек да се появи. Улрик го беше докарал на път за работа. Без да обръща внимание на мрачното ми изражение, Улрик ми бе помахал весело от прозореца на беемвето си:

— Ще се видим по-късно, хлапе!

После колата му беше потънала в спускащия се сумрак, а стоповете оставиха яркочервени следи от светлина сред обвития в снежна сивота пейзаж.

— И така, Бек пристигна — казах, осъзнавайки, че в крайна сметка пак бях разказал история с участието на Бек, въпреки нежеланието си. Може би той просто присъстваше във всичките ми истории. — „Е, значи си видял сметката на колата, така ли?“, промърмори Бек. Целият беше омотан в палта, ръкавици и шалове, но въпреки тях вече го виждах как трепери. Той подсвирна, когато видя комично сплесканата гума. „Направо прекрасно. Да не си прегазил някой лос?“

— А беше ли прегазил лос? — попита Грейс.

— Не. Бек си направи още няколко шеги за моя сметка, след което ми показа къде стои резервната гума. А после…

Замлъкнах. Исках да разкажа за това как Улрик в крайна сметка беше продал „Ескорта“ и как беше опържил четири фунта бекон и го бе вкарал в багажника, когато хората дойдоха да огледат колата, защото беше прочел някъде как агентите по недвижими имоти печали курабийки, за да продават по-лесно къщите на жени. Вместо това някак се бях отклонил от предначертания сюжет в сънливостта си и историята, която бях започнал, завърши с избледнялата усмивка на Бек и спомена как малко след това изпод купчината с шалове, пуловери и ръкавици зад „Ескорта“ се беше измъкнал вълк, а аз останах с непотребния инструмент за сваляне на гуми в ръце и образа на Бек, който мълвеше името ми, докато се трансформираше.

— А после какво?

Опитах се да измисля начин, по който да завъртя историята така, че да я накарам да прозвучи по-забавно, но докато мислех в тази насока, си спомних нещо, за което не се бях сещал от години:

— Бек се трансформира. А аз останах да стърча там с проклетия инструмент за смяна на гуми, чувствайки се точно толкова тъпо, колкото и преди.

Бях останал сам. Вдигнах от земята палтото му, заедно с безбройните блузи и пуловери, изтупах снега от тях и ги хвърлих на задната седалка, след което дадох воля на отвратителното си настроение и затръшнах шумно вратата. Сплетох пръсти зад врата си и обърнах гръб на пътя и колата. Загубата на Бек все още не ми беше донесла очакваната болка. От друга страна, обаче, фактът, че бях закъсал насред нищото, вече ми се струваше маловажен.

Грейс въздъхна тихичко от съжаление за онзи някогашен Сам, въпреки че на онзи Сам му беше трябвало доста време, за да осъзнае какво точно е изгубил през онези няколко минути.

— Останах там, загледан в безполезните боклуци, натъпкани в багажника. Улрик беше оставил вътре дори една хокейна маска, която сякаш ме наблюдаваше с изражение, казващо: Ти си идиот, Сам Рот. Тогава чух как някаква кола спира зад мен. До днес напълно бях забравил за това, Грейс. Знаеш ли кой беше спрял, за да види дали нямам нужда от помощ?

Грейс потърка нослето си в тениската ми.

— Нямам представа. Кой?

— Том Кълпепър.

— Няма начин! — отдръпна се тя, за да ме погледне в очите. — Наистина ли?

Сега, в сумрака на стаята, Грейс приличаше много повече на себе си, с разбъркани от лежането върху гърдите ми коси и с блеснал, изпълнен с живец поглед. Бях я прегърнал през кръста и изпитах отчаян копнеж да плъзна ръка под тениската й, нагоре по гръбнака, за да докосна плешките й, да я накарам да си мисли единствено и само за мен.

Това обаче беше мост, който не исках да прекосявам сам. Нямах представа на какъв етап се намираха взаимоотношенията ни в момента, но бях добър в чакането.

— Да — казах, вместо да я целуна. — Да, това беше Том Кълпепър.

Грейс отново положи глава върху гърдите ми.

— Но това е лудост.

— „Ти си хлапето на Джефри Бек“, отбеляза Том Кълпепър. Дори насред угасващата светлина на деня можех да видя, че джипът му е покрит с лед, пясък и сол — или със снял, както Улрик винаги наричаше съчетанието от сняг и кал — а фаровете прокарваха диря от светлина през мен и „Ескорта“. След кратък размисъл той добави: „Името ти беше Сам, нали така? Изглежда, че имаш нужда от помощ“.

Спомних си облекчението, изпълнило ме тогава, когато чух името си произнесено от един съвсем обикновен глас, и как това беше прогонило спомена за начина, по който Бек го беше мълвял, докато се трансформираше.

— Той ми помогна — продължих аз. — Предполагам, че тогава е бил по-различен. Това трябва да е било скоро след като са се преместили тук.

— Изабел с него ли беше? — попита Грейс.

— Не си я спомням. Наистина полагам усилия, за да не мисля за него като за някакъв злодей, Грейс. Заради Изабел. Не знам какво би било мнението ми за този човек, ако не бяха вълците.

— Ако не бяха вълците, никой от нас нямаше изобщо да си мисли за него — отбеляза Грейс.

— В тази история всъщност трябваше да става дума за бекон — признах. — Идеята беше да те разсмея.

Тя въздъхна тежко, сякаш тежестта, която носеше върху плещите си, беше станала непосилна. Познавах това усещане.

— Всичко е наред. Изгаси лампичките — каза Грейс, докато се пресягаше, за да ни завие с одеялото. От тялото и се носеше едва доловимата миризма на вълк и аз бях убеден, че ще се трансформира, преди нощта да е свършила. — Готова съм да поставя финалната точка на днешния ден.

Когато спуснах ръка край леглото, за да изтегля кабела на лампичките от контакта, вече ми се спеше далеч по-малко от преди. Стаята потъна в мрак и след малко Грейс прошепна, че ме обича, а в гласа и се долавяше отсянка от тъга. Прегърнах я силно през раменете, изпълнен със съжаление, че беше толкова сложно някой да ме обича.

Дъхът й вече започваше да става по-бавен и равномерен, когато промълвих, че и аз я обичам. Аз обаче не заспах. Останах буден, замислен за Том Кълпепър и Бек, за това как истината за тях беше погребана нейде дълбоко в мен. Пред очите ми отново и отново изплуваше образът на Кълпепър, който крачи към мен през снега със зачервен от студа нос, изпълнен с желание да помогне на едно непознато хлапе да си смени гумата в мразовитата зимна вечер. Видения, накъсвани от спомени за онази утрин, когато вълците бяха влачили телцето ми по земята, решени да променят живота ми завинаги.

Това беше дело на Бек. Той беше човекът, който бе решил да ме вземе. Много преди родителите ми да решат, че вече не ме искат, той беше планирал да ме вземе. Те просто бяха улеснили нещата.

Не знаех как бих могъл да живея с тази мисъл, без тя да ме разяжда вътрешно, без да отрови всеки щастлив спомен, който имах от детството си. Без да съсипе всичко, което двамата с Бек бяхме изградили помежду си.

Не разбирах как някой можеше да бъде едновременно Господ и дявол. Как един и същи човек бе способен да те разруши и да те спаси. Когато всичко, което ме изграждаше като личност, добро или зло, беше пряко свързано с неговото влияние, как се очакваше да разбера дали да го обичам, или да го мразя?

Грейс се събуди посред нощ с разширени от болка очи и тяло, раздирано от гърчове. Тя промълви името ми, също както Бек го бе направил преди много години край пътя, и после, също като него тогава, ме остави сам с купчинка празни дрехи и стотици въпроси, останали без отговор.