Завинаги

Шеста глава

Живеех във военна зона.

Когато завих по алеята, музиката се блъсна в прозорците на колата. Въздухът навън туптеше в ритъма на мощен бас; цялата къща се беше превърнала в една огромна тон колона. Най-близките съседи живееха на доста голямо разстояние от тук, така че им бяха спестени симптомите на болестта, наречена Коул Сейнт Клеър. Самата същност на Коул беше толкова огромна, че стените не можеха да я удържат. Тя се изливаше през прозорците, гърмеше от колоните на уредбата, надаваше внезапни среднощни крясъци. Дори и човек да махнеше сцената, това, което оставаше, пак си беше една рок звезда.

След като се беше върнал да живее в къщата на Бек — всъщност, не, в моята къща — Коул я бе превърнал в някакъв зловещ извънземен пейзаж. Изглежда не можеше да направи нищо по въпроса: самото му съществуване носеше разруха и хаос. Той разпиляваше всичките налични компактдискове по пода на гостната, оставяше телевизора включен на информационните канали, беше загорил нещо лепкаво в един от тиганите, който бе забравил върху печката. Подовете на долния етаж бяха покрити със следи от нокти, които водеха от стаята му към банята и после обратно; непонятни думи, изписани с вълчата азбука. Без някаква логична причина вадеше всичките чаши от всички шкафове в къщата, след което ги подреждаше по големина върху кухненския плот, оставяйки вратите на шкафовете отворени, или пък гледаше до средата дузина стари, осемдесетарски филми, след което зарязваше непренавитите касети на пода пред видеото, което беше изкопал от мазето.

Първия път, когато се прибрах вкъщи и заварих цялата тази бъркотия, направих грешката да приема всичко това лично. Отне ми няколко седмици, за да осъзная, че аз нямам нищо общо с цялата работа. Той имаше нещо общо с нея. Коул просто смяташе, че светът се върти около него във всеки един момент, без изключения.

Излязох от фолксвагена и се насочих към къщата, не възнамерявах да се задържам тук за дълго, така че музиката на Коул нямаше да ми е проблем. Бях си съставил наум списък с неща, които трябваше да взема, преди да изляза отново. Фенерче. Бенадрил4.

Клетката от гаража. Щях да мина през магазина, за да взема телешка кайма, в която да сложа лекарството.

Опитвах се да реша дали човек все още притежава свободна воля във вълчата си форма. Дали не се проявявах като пълен изрод, задето планирах да надрусам гаджето си, да я завлека вкъщи и да я заключа в мазето. Просто знаех, че… има твърде много начини един вълк да се прости с живота си по нелеп начин: да се забави, докато пресича шосето, да не успее да улови нищо в продължение на няколко дни, да пристъпи в двора на някой пиян селяк с пушка.

Знаех, че мога да я изгубя.

Също така знаех, че не мога да преживея още една нощ с тази мисъл в главата си.

Когато отворих задната врата, басовият ритъм се разля сред звука на останалите инструменти. Вокалистът ми крещеше с глас, изкривен от силата на звука: Задуши се задуши се задуши се. Тембърът на гласа ми се стори познат и аз внезапно осъзнах, че слушам НАРКОТИКА, надънена до степен да объркам електронния брейкбийт с ударите на собственото си сърце. Гръдният ми кош вибрираше в такт с музиката.

Не си направих труда да извикам на Коул, че съм се прибрал; и без това нямаше начин да ме чуе. Забравените светнати лампи бележеха движението му из къщата: през кухнята, надолу по коридора към стаята му, в банята на долния стаж и след това в гостната, където се намираше уредбата. Можех бързо да го открия, но в момента нямах време да преследвам и него, и Грейс. Открих фенерче в шкафа до хладилника и взех един банан от плота, след което се насочих към гостната. Миг по-късно се спънах в мръсните обувки на Коул, захвърлени небрежно пред вратата. Чак сега забелязах калните следи по пода на кухнята, проблясващи под мътната жълтеникава светлина на лампите.

Прокарах пръсти през косата си. В мислите ми изплува псувня, но така и не я произнесох гласно. Какво ли би направил Бек с Коул?

Внезапно си спомних за кучето, което Улрик беше довел веднъж вкъщи след работа — едър ротвайлер, необяснимо защо кръстен Шофьор. Тежеше колкото мен, имаше малко белези около бедрата и беше ужасно дружелюбен. Нахиленият до уши Улрик говореше за кучетата пазачи, за шуцхунд5 и за това как ще обикна Шофьор като роден брат. В рамките на няколко часа след пристигането си Шофьор успя да изяде три килограма говеждо, да сдъвче корицата на биографична книга за Маргарет Тачър — мисля, че изяде и цялата първа глава — и да остави димяща купчинка с лайна върху дивана.

— Разкарай този проклет ланголиер6 оттук! — нареди Бек.

Улрик нарече Бек wichser7 и си тръгна заедно с кучето. Бек ми каза никога да не използвам думата wichser, защото това е нещо, което некултурните немци казват, когато знаят, че са сбъркали, и няколко часа по-късно Улрик се върна без Шофьор. Във всеки случай никога повече не седнах върху онази половина от дивана.

Само дето аз не можех да изритам Коул навън. Той просто нямаше къде другаде да отиде. Пък и не беше чак толкова непоносим. Непоносима беше концентрираността на шумното му присъствие, която не можех да разредя по никакъв начин.

Всичко бе толкова по-различно, когато това място беше пълно с хора.

Когато песента свърши, в гостната настана тишина за около две секунди, след което от колоните избухна друг хит на НАРКОТИКА. Гласът на Коул се понесе през помещението като ударна вълна, по-мощен и груб, отколкото звучеше в реалния живот.

разбий ме на парченца достатъчно малки,

за да се съберат в дланта ти, скъпа.

Никога не съм вярвал, че ще ме опазиш.

Отчупи си парченце за приятелите си,

отчупи си парченце просто за късмет,

отчупи си парченце.

И го продай, продай го.

Разбий ме, разбий ме…

Слухът ми не беше толкова чувствителен, колкото когато бях вълк, но си оставаше по-добър от този на повечето хора. Музиката се блъскаше в мен, сякаш беше физически обект, който трябва да преодолея.

Гостната беше празна — щях да изключа музиката, когато се върнех на долния етаж — така че се затичах нагоре по стълбите. Знаех, че в шкафчето на банята долу има много лекарства, но нямаше как да се добера до тях. Банята на долния етаж, с нейната вана, беше изпълнена с твърде много спомени, а аз бях неспособен да ги преодолея. За щастие Бек беше наясно с кошмарите от миналото ми и държеше още една аптечка в банята на горния етаж, където нямаше вана.

Дори и тук, горе, можех да почувствам вибрациите на баса под краката си. Затворих вратата след себе си и си позволих дребното удоволствие да изплакна остатъците от сапуна, засъхнали по ръцете ми след миенето на колата, преди да отворя огледалната вратичка на шкафчето. То беше изпълнено с леко неприятните доказателства за присъствието на други хора, подобно на шкафчетата в повечето общи бани. Вътре имаше всякакви мазила, чужди пасти за зъби, хапчета, които вече никой не пиеше, гребени, по които бяха останали косми от коси с различен цвят от моя, както и вода за уста, чийто срок на годност най-вероятно беше изтекъл преди две години. Определено трябваше да почистя тук.

Внимателно измъкнах бенадрила и докато затварях шкафчето, мернах отражението си в огледалото. Косата ми беше по-дълга, отколкото я бях оставял когато и да било досега, а жълтите ми очи изглеждаха по-светли на фона на тъмните кръгове под тях. Само дето не дължината на косата или цветът на очите привлякоха вниманието ми. В изражението ми имаше нещо, което не можех да разпозная, някакво съчетание от безпомощност и слабост; който и да беше този Сам, аз не го познавах.

Взех фенерчето и банана, които бях оставил в единия ъгъл на мивката. С всяка минута, която прекарвах тук, Грейс се отдалечаваше.

Слязох бързо долу, вземайки по две стъпала наведнъж, и се озовах отново сред гръмкия хаос на музиката. Гостната си оставаше празна, така че я пресякох, за да изключа уредбата. Мястото изглеждаше странно с включените до диваните с карирана тапицерия лампи, хвърлящи сенки във всички посоки, без да има никого, който да слуша яростта, извираща от колоните. Всъщност се чувствах дискомфортно не толкова заради празното помещение, колкото заради тези лампи. Те бяха леко различни една от друга, въпреки че по идея вървяха в комплект, с поставки от тъмно дърво и кремави абажури. Бек ги беше донесъл един ден и Пол обяви, че къщата вече официално прилича на дома на баба му. Може би поради тази причина никога не включвахме тези лампи; винаги използвахме далеч по-яркото таванно осветление, което караше избелелите цветове на мебелите да изглеждат по-малко тъжни и прогонваше нощта навън. Сега обаче светлината на двете лампи близначки ми напомняше за прожектори, осветяващи сцена.

Спрях се до дивана.

В крайна сметка гостната не беше празна.

Извън досега на светлината, точно до дивана, лежеше потрепващото тяло на вълк с широко отворена уста, разкриваща зъбите му. Разпознах цвета на козината и втренчените зелени очи: това беше Коул.

Трансформираше се. Логиката подсказваше, че това треперене предвещава трансформация — нямах представа дали от вълк в човек или обратното, но въпреки това се почувствах неловко. Наблюдавах го около минута, за да видя дали ще се наложи да му отворя вратата, за да го пусна навън.

Гърмящата музика постепенно утихна с края на песента; продължавах да чувам призрачното ехо на ритъма в ушите си. Оставих нещата, които носех, върху дивана. Усетих как косъмчетата на врата ми настръхват. Вълкът продължаваше да трепери, движейки главата си в безсмислено агресивни механични движения. Беше изпънал лапите си. От отворените му челюсти се стичаше слюнка.

Това не беше трансформация. Това беше припадък.

Наблюдавах го изненадано, когато бавен акорд на пиано отекна в ушите ми, но това беше просто следващата песен на диска.

Заобиколих дивана и приклекнах до тялото на Коул. На килима до него лежаха панталони, а на няколко инча от тях — полупразна спринцовка.

— Коул — простенах, — какво си направил със себе си?

Вълкът продължаваше да върти глава.

Коул запя от колоните, гласът му беше бавен и някак неуверен на фона на пианото, един различен Коул, какъвто никога не бях чувал:

Ако аз съм Анибал,

къде са моите Алпи?

Нямаше на кого да се обадя. Не можех да набера 911. Бек вече не беше сред нас. Щеше да ми отнеме твърде много време, за да обясня на Карин, моята шефка в книжарницата, какво точно се случва, дори и да решах, че мога да й поверя нашата тайна. Грейс може би щеше да знае какво да направи, но дори и тя беше в гората, скрита от мен. Прониза ме чувството на неизбежна загуба; усещах дробовете си така, сякаш вдишвах пясък.

Тялото на Коул продължаваше да се гърчи, главата му се въртеше, блъскайки се в пода. Имаше нещо дълбоко обезпокоително във факта, че не издаваше нито звук; в това, че гърчовете му бяха съпровождани единствено от леещия се от колоните глас, който вече не притежаваше.

Пресегнах се към задния си джоб и измъкнах телефона си. Имаше един-единствен човек, на когото можех да се обадя. Набрах номера.

— Здрасти, Ромул — вдигна тя само след две позвънявания. Чух звука от автомобилен двигател в слушалката. — Тъкмо мислех да ти се обадя.

— Изабел — казах. Незнайно защо, не можах да накарам гласа си да прозвучи достатъчно сериозно. — Мисля, че Коул е получил припадък. Не знам какво да правя.

Тя дори не се поколеба:

— Завърти го на една страна, за да не се удави в собствената си слюнка.

— Той е вълк.

Пред мен Коул се гърчеше, увлечен в битка със самия себе си. В слюнката му се появиха следи от кръв. Реших, че си е прехапал езика.

— Ама разбира се, че е вълк — промърмори тя ядосано. Започвах да осъзнавам, че това беше начинът, по който показваше, че наистина й пука за нещо. — Къде си?

— В къщата.

— Хубаво. Ще дойда след секунда.

— Ти…?

— Казах ти, че мислех да ти се обадя.

След две минути джипът й зави по алеята за коли.

Двайсет секунди по-късно осъзнах, че Коул не диша.