Завинаги

Първа глава

И така, вече съм не само върколак, но и крадец.

Върнах човешката си форма в самия край на Пограничната гора. Нямах представа кой точно край; гората беше голяма и се разпростираше на километри. Разстояние, което е лесно да изминеш, ако си вълк. Не е толкова лесно обаче, ако си момиче. Беше топъл, приятен ден — направо страхотен по стандартите на пролетите в Минесота. Стига да не си гола и изгубена, разбира се, в който случай е малко трудно да оцениш страхотността на деня.

Болеше ме. Чувствах костите си така, сякаш се бяха превърнали в пластилин, който някой методично беше усуквал, след това отново бяха станали на кости, а после — отново на пластилин. Кожата ме сърбеше, особено на глезените, коленете и лактите. Едното ми ухо пищеше. Виеше ми се свят и не можех да се съсредоточа. Имах странното усещане за дежа вю.

Дискомфортът ми се подсилваше от факта, че не просто бях гола и изгубена в гората, а бях гола и изгубена в гората близо до цивилизацията. Докато мухите жужаха лениво край мен, аз се изправих, за да се огледам. Можех да видя гърбовете на няколко малки къщи точно от другата страна на дърветата. В краката ми лежеше разкъсан черен чувал за боклук, чието съдържание беше разпиляно по земята. Изглеждаше като нещо, което може да е било закуската ми. Изобщо не исках да разсъждавам по-сериозно в тази насока.

Всъщност не исках да разсъждавам по-сериозно за каквото и да било. Мислите ми се завръщаха малко по малко и изплуваха на фокус, подобно на полузабравени сънища. А докато те се завръщаха, аз си спомних, че вече съм преживявала това зашеметяващо прераждане като човек, отново и отново. Единствено декорите бяха различни. Бавно започнах да осъзнавам, че това не беше първата ми трансформация за тази година. Само дето бях забравила всичко, което се бе случило междувременно. Е, почти всичко.

Стиснах очи. Можех да видя лицето му, жълтите му очи, тъмната му коса. Спомних си съвършения начин, по който пръстите ни се преплитаха. Спомних си как седях до него в някаква кола, която май вече не съществуваше.

Обаче не можех да си спомня името му. Как бе възможно да забравя името му?

Някъде в далечината чух проскърцване на спирачки, което бавно заглъхна, когато колата се отдалечи. Това ми напомни колко близо до реалния свят се намирах.

Отново отворих очи. Не можех да мисля за него. И просто нямаше да го правя. Щях да си спомня името му. Щях да си спомня всичко. Точно сега обаче трябваше да се съсредоточа върху настоящето.

Имах няколко варианта. Първият беше да се оттегля обратно в тази топла пролетна гора, с надеждата, че скоро отново ще се трансформирам във вълк. Най-големият проблем с тази идея беше, че в момента се чувствах напълно и изцяло човек. Което ме отвеждаше към втората — да се оставя на милостта на хората, които живееха в малката синя къща пред мен. В крайна сметка вече се бях обслужила с боклука им, а като гледах — май и с боклука на съседите им. Тази идея обаче вървеше в комплект с доста проблеми. Колкото и непоклатима да смятах, че е човешката ми форма в момента, кой можеше да каже докога нещата щяха да стоят по този начин? Освен това бях гола и идвах от гората. Нямах представа как бих могла да обясня това, без в крайна сметка да се озова в болница или полицейски участък.

Сам.

Името му внезапно се завърна заедно с хиляди други неща: неуверено прошепнати в ухото ми стихове, китарата в ръцете му, формата на сянката, образуваща се под ключицата му, начина, по който пръстите му заглаждаха страниците на книгата, която четеше. Цветът на стените в книжарничката, гласът му, приглушен от възглавницата ми, един списък с новогодишните обещания, които всеки от нас беше записал. После дойде и останалото: Рейчъл, Изабел, Оливия. Том Кълпепър, които хвърля мъртъв вълк пред мен, Сам и Коул.

Родителите ми. О, Божичко. Родителите ми. Спомних си как стоях насред кухнята им и чувствах как вълкът вътре в мен се опитва да изпълзи навън, докато се карах с тях относно Сам. Спомних си как натъпках раницата си с дрехи и избягах в къщата на Сек. Спомних си как се давех в собствената си кръв.

Грейс Брисбейн.

Бях забравила всичко това като вълк. И щях да го забравя отново.

Коленичих, защото да стоя изправена, внезапно ми се стори непосилно и обвих ръце около голите си колене. Някакъв кафяв паяк притича по пръстите на крака ми, преди да имам възможност да реагирам. Птиците над главата ми продължаваха да пеят. Ярките и горещи петна от слънчева светлина танцуваха по земята. Топъл пролетен вятър зашумоля сред младите зелени листа и клонки. Гората дишаше край мен. Природата беше продължила по нормалния си път, докато мен ме бе нямало, но сега бях отново тук — едно малко, невъзможно късче реалност. Вече нямах представа къде ми е мястото или какво трябва да правя.

После топлият вятър, понесъл почти непоносимата миризма на соленки със сирене, повдигна косите ми и ми предложи вариант за действие. Хубавото време бе накарало някой да прояви оптимизъм и да опъне простор с дрехи за сушене до близката тухлена къщичка. Бях забелязала именно движението на развятото от вятъра пране. Цял един простор със спретнато окачени възможности. Тази, която живееше в къщичката, очевидно беше с няколко номера по-едра от мен, но една от роклите изглеждаше като да има връзки на кръста. Което означаваше, че може да свърши работа. Като изключим факта, че този чудесен план включваше кражбата на нечии дрехи, разбира се.

Бях направила доста неща, които много хора сигурно не биха сметнали за особено почтени, но кражбата не беше едно от тях. Не и по този начин. Това беше нечия хубава рокля, която вероятно бе изпрана на ръка и окачена да съхне. Освен това на простора имаше бельо, чорапи и калъфки за възглавници, което означаваше, че тези хора най-вероятно бяха твърде бедни, за да имат сушилия. Наистина ли щях да взема нечия неделна рокля, само и само да получа възможност да се върна в Мърси Фолс? В това ли се бях превърнала?

Щях да я върна. Когато приключех.

Промъкнах се към края на дърветата, чувствайки се беззащитна и твърде забележима, докато се опитвах да разгледам по-добре плячката си. Миризмата на соленките със сирене — най-вероятно това, което поначало ме бе довело до тук във вълчата ми форма — предполагаше, че в къщата има някого. Никой не би могъл да изостави подобен аромат. Всъщност сега, когато го бях доловила, ми беше трудно да мисля за каквото и да било друго. Положих усилия, за да се съсредоточа върху непосредствения проблем. Дали хората, приготвящи тези соленки, гледаха насам? Или пък съседите им? Ако подходех умно, щях да остана незабелязана.

Задният двор на злощастната ми жертва беше характерен за къщите край Пограничната гора, пълен с обичайните заподозрени: метални стойки за домати, ръчно изкопана дупка за барбекю, телевизионна антена с кабели, които водят наникъде. Ръчна сенокосачка, наполовина покрита с платнище. Напукан пластмасов детски басейн с мръсен на вид пясък в него и пълен комплект градински мебели с найлонови покривала със слънчогледи по тях. Много неща, но нищо, което би могло да свърши работа като прикритие.

От друга страна, тези хора бяха достатъчно завеяни, щом един вълк можеше да им отмъкне боклука от задния двор. Оставаше ми да се надявам, че ще проявят същата завеяност, докато една гола ученичка краде рокля от простора им.

Поех си дълбоко дъх, пожелавайки си за един кратък могъщ миг да правя нещо далеч по-лесно, като например да решавам тест по висша математика или пък да отлепям лейкопласт от необръснат крак, след което се втурнах в двора. Нейде наоколо някакво кученце започна да лае яростно. Сграбчих роклята.

Всичко свърши, преди дори да разбера какво става. Някак се бях озовала обратно сред дърветата, стискайки в ръце смачканата на топка дреха. Дишането ми бе ускорено, а самата аз бях скрита зад нещо, което можеше да е, а можеше и да не е храст отровна смрадлика.

В къщата някой изкрещя на кучето: Млъквай, преди да съм те натикал в кофата за боклук!

Позволих на сърцето си да се поуспокои. След което, гузна и триумфираща, намъкнах роклята през главата си. Беше хубава дреха с десен на сини цветя, твърде тънка за този сезон и все още леко влажна. Трябваше да пристегна малко гърба, за да ми стане. Изглеждах почти приемливо.

Петнайсет минути по-късно бях взела чифт обувки с дървени подметки, оставени до задната врата на една от съседните къщи (за тока на едната бе залепнало кучешко лайно, което най-вероятно бе и причината да бъдат зарязани навън), и крачех нехайно по пътя, все едно живеех тук. Давайки воля на вълчите си сетива точно както Сам ми бе показал преди толкова много време, аз успях да изградя далеч по-детайлна картина на региона, отколкото ако разчитах единствено на очите си. Дори с всичката тази информация обаче, аз все още нямах представа къде се намирам, но пък знаех това: изобщо не бях близо до Мърси Фолс.

Само че имах нещо като план. Да се измъкна от този квартал, преди някой да е забелязал как роклята и обувките му си тръгват. Да намеря откъде да се обадя на Сам или поне да открия някакъв ориентир, за да разбера къде съм. След това трябваше да се добера до моите си неща, преди тези обувки да са ми докарали пришки. И най-накрая — да се върна при Сам.

Не беше най-великият план на света, но той бе всичко, с което разполагах.