Завинаги

Седемдесет и осма глава

Помнех как лежах в снега, мъничко червено петънце, което бавно изстиваше, заобиколено от вълци.

— Сигурен ли си, че това е мястото? — попитах Сам. Беше октомври, така че студеният нощен въздух беше изсмукал зеленината от листата на дърветата и бе обагрил храстите в червено и кафяво. Стояхме на малка полянка. Беше толкова мъничка, че можех да застана в центъра й, разперила ръце, и с едната си длан да докосна стъблото на една бреза, а с другата клоните на близкия бор. Така и направих.

Гласът на Сам беше уверен:

— Да, това е мястото.

— Имам спомен, че беше по-голямо.

Разбира се, тогава самата аз бях по-малка, а гората беше покрита със сняг — всичко изглеждаше по-обширно под покривалото на снега. Вълците ме бяха смъкнали от люлката ми, бяха ме влачили в снега и ме бяха превърнали в една от тях. Била съм толкова близо до смъртта.

Завъртях се бавно в очакване да бъда споходена от някой ярък спомен, от нещо, което да ми покаже, че наистина това е мястото. Гората край мен обаче си остана най-обикновена гора, а полянката — най-обикновена полянка. Всъщност, ако бях минала оттук сама, най-вероятно щях да я прекося с една-две крачки, без дори да обърна внимание на малкото празно пространство сред дърветата.

Сам зарови върха на обувката си сред нападалите листа и папратта.

— Значи родителите ти смятат, че ще ходиш в… Швейцария? — попита той.

— В Норвегия — поправих го. — Рейчъл наистина отива там и по идея аз трябва да замина с нея.

— Смяташ ли, че са ти повярвали?

— Реално нямат причина да не ми вярват. Рейчъл се оказа много добра в изкуството на измамата.

— Тревожно разкритие — отбеляза Сам, въпреки че не звучеше разтревожен.

— Така си е — съгласих се.

Това, което не казах, но и двамата знаехме, беше, че всъщност вече нямаше значение дали те ми вярват. Бях станала на осемнайсет и си бях взела дипломата, след като завърших лятното училище, точно както им бях обещала, а те се бяха държали любезно със Сам и ме оставяха да прекарвам дните и вечерите си с него, както ми бяха обещали. Сега вече бях свободна да се запиша в колеж или да се изнеса, когато пожелая. Всъщност куфарът ми беше готов и се намираше в багажника на колата на Сам, паркирана пред къщата на родителите ми. Всичко, от което се нуждаех, за да си тръгна.

Имаше само един проблем: зимата. Можех да я усетя как се прокрадва в крайниците ми, как стяга стомаха ми, как нежно ми нашепва да се трансформирам във вълк. Нямаше да има никакъв колеж, никакво изнасяне, дори и никаква Норвегия, докато не се убедя, че мога да остана човек.

Наблюдавах Сам, когато той приклекна и започна да рови из листата. Нещо беше привлякло вниманието му.

— Спомняш ли си онази мозайка край дома на Изабел? — попитах.

Сам откри онова, което търсеше — яркожълто листо с формата на сърце. Приглади го и го завъртя във въздуха, прихванал дългата му дръжка между пръстите си.

— Чудя се какво ли ще стане с нея сега, когато къщата е празна.

За момент и двамата останахме смълчани, изправени един до друг на малката полянка, заобиколени от познатите усещания на Пограничната гора. Уханието на дърветата тук беше несравнимо с нищо друго, а в него се преплитаха ароматът на дима от комините на близките къщи и носената от лекия бриз миризма на езерото. Листата си шептяха едно на друго по начин, малко по-различен от този, по който го правеха листата на полуострова. Тези клони носеха спомени, червени и умиращи в студените нощи.

Предполагах, че някой ден щях да възприемам онези гори като дом, а тези щяха да ми бъдат чужди.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш? — попита ме Сам нежно.

Разбира се, говореше за спринцовката със заразена с менингит кръв, която ме очакваше в хижата. Същият полулек, който бе помогнал на Сам и беше убил Джак. Ако теориите на Коул бяха верни и аз се борех с менингита във вълчето си тяло, заразата бавно щеше да победи върколака в мен и да ме превърне в човек завинаги. Ако Коул грешеше и оцеляването на Сам беше просто случайност, ми предстоеше неравна и обречена битка.

— Вярвам на Коул — заявих. Напоследък той беше могъща сила в живота ни, далеч по-голям човек от този, когото бяхме срещнали за първи път. Сам беше казал, че се радва, задето Коул използва силите си, за да твори добро вместо зло. Аз от своя страна се радвах да го гледам как превръща хижата в свой замък. — Всичките му други теории до момента бяха верни.

Някаква частица от мен беше пронизана от болката на загубата, защото имаше моменти, в които обичах усещането да бъда вълк. Обичах усещането, че познавам гората, че съм част от нея. Обичах усещането за пълна свобода. По-голямата част от мен обаче мразеше забравата, объркването, болезнения копнеж на мислите ми да се докоснат до нещо, недостъпно за тях. Колкото и да обичах да бъда вълк, много повече обичах да бъда Грейс.

— Какво ще правиш, докато ме няма? — попитах.

Без да ми отговаря, Сам се протегна и хвана лявата ми ръка. Уви дръжката на листото около безименния ми пръст, превръщайки я в яркожълт пръстен. И двамата го съзерцавахме известно време.

— Ще ми липсваш — призна тихо той. После пусна листото, а то бавно се понесе във въздуха и падна на земята между нас. Сам така и не изказа на глас страховете си, че Коул може да греши, но аз знаех за тях.

Обърнах се, за да погледна към къщата на родителите ми, но не можах да я зърна сред дърветата. Може би през зимата тя щеше да се вижда оттук, но засега беше скрита зад есенните листа. Затворих очи и вдишах още веднъж аромата на гората. Това беше сбогуване.

— Грейс? — промълви Сам и аз отворих очи.

Той се протегна и хвана ръката ми.